Краката на лъжата и късата памет
Муамар ал-Кадафи
Когато бивш комунистически управник бе обвинен, че е пилеел народна пара, като е финансирал революции в екзотични страни, негови другари пропищяха, че е подпомагал освободителни движения. Никой не се запита обаче защо парите от източния лагер създаваха диктатори, превърнаха наченките на демокрацията в останки, а недохранените – в покойници. Никой не обясни защо жителите на тези освободени държави бягат презглава от там.
Сега същите другари се изненадват от либийското правосъдие, от мъченията в тамошните затвори и лупингите във външнополитическата дейност на Кадафи. Вероятно по този начин те се приобщават към цивилизования свят. Сякаш казват: „Никога не сме се сблъсквали с такава бруталност. Израснали сме в един подреден дом с ясни правила и изведнъж – ах, каква правна бъркотия!”
Тодор Живков и Муамар ал-Кадафи
Хуго Чавес и Муамар ал-Кадафи
А кои управници се прехласваха по Кадафи и най-вече ценяха патологичната му омраза към Запада? За какво му дадоха заем – заради любовта му към свободата или за ненавистта му към САЩ? Сега, след като и ескимосите разбраха как той изразява своето свободолюбие, би трябвало да схванем и предназначението на тогавашния заем. Но ние предпочитаме да се учудваме. Заедно с онези, които много добре знаят, че няма нищо за учудване. Защото нещата, които наблюдаваме сега в джамахирията, си ги имахме и тук. Призиви за мир, съпроводени с износ на революции, пълно затъмнение в правосъдието, манипулация на общественото мнение. Чудя се само защо говоря в минало време. Може би защото ми се иска вече да не е така, но явно това не е достатъчно. Специалисти по регионалния характер ни обясняват драмата с нашите медсестри като специфична либийска психология на властта. Някаква африканска загадъчност. Но ако си припомним някои наши явления, ще усетим същата тоталитарна смрад. Без никаква разлика. Освен известен полъх на овнешка лой от тяхна страна… Спомнете си как, за да не остане назад от Кадафи, и Тодор Живков си дигна шатра в Правец. Е, наоколо нямаше пустиня, но комунизмът ако се бе проточил още малко, и това щяхме да имаме.
Всъщност той се проточи. Като ластика на един герой от анекдот, който хвали своята гумена промишленост. Виждаме го в типичния мазохизъм на класическия соцгражданин. Някога бе обяснимо тичането, висенето пред гишета и канцеларии, за да заминеш за Либия като специалист. Все пак сменяш една кочина с друга, но за по-добра заплата.
Днес, след като виждате какво става, защо стоите там, хиляди наши сънародници? Защо избирате ролята на доброволни заложници на случайността? Или по-скоро на шизофреничната закономерност? Ако държавата не може решително да ви изтегли оттам, може би вцепенена от мълчанието на Русия по нашия проблем, вие нямате ли собствено мнение? Послушайте инстинкта си за съхранение и по този начин ще опазите и достойнството си.
Интересното е, че онези, които се „учудват” от поведението на Либия, въобще не задават въпроса какво е мнението на Русия в цялата тази кампания. Защо въобще липсва нейна позиция? Защото отговорът е кристално ясен – поне в един аспект външната политика на Либия, Северна Корея и Русия се покрива. Когато демокрацията и правата на човека се продават на сергията срещу облаги. Има нюанси, разбира се, но те не променят целите и средствата, с които биват постигани. Сякаш има мълчаливо споразумение България да не поставя на изпитание дружбата между Русия и Либия. Какво по-удобно за Кремъл от един антизападен диктатор, който опитва да се „модернизира”? Направо да си го сложиш в рамка. По-важно е Косово, което може да създаде подобен диктатор, стига да се подгрява манджата. Колкото до България, дори да има някакви наченки на демокрация, винаги има опасност при подходящи условия тя да си избере диктатор или зависим от Русия и нейните интереси човек.
Във взаимното упрекване на партиите у нас кой какво е направил за медицинските сестри и какво е пропуснал да направи, потъва очебийният факт, че без западната намеса въпросът не би се придвижил въобще. Смешно е, когато всеобщата безпомощност изби в яростни обвинения какво не е свършило правителството на СДС. Така отново се забравя, че режимът в Либия е като един от опазените уродливи паметници на комунизма у нас. По същия начин виси над главите ни. Определена червена прослойка не пропусна да обвини синьото управление, че е изтеглило нашите разузнавачи оттам, а те биха могли да предупредят какво се замисля срещу българските сестри. Логиката „биха могли” е много удобна, но има един недостатък. Разузнавачите там едва ли щяха да научат за този либийски план, защото най-малкото те вече е трябвало да знаят доста преди изтеглянето им.
Особено показателна бе реакцията на същите тези среди, лицемерно оплакваща съдбата на невинните жертви, когато Върховният съдебен съвет на Либия замени смъртното наказание с доживотен затвор. Ругатни отнесоха Буш и Блеър, които все пак постигнаха нещо реално, но не успяха да докарат на площад „Батенберг” една огромна торта, от която да излязат петте сестри и д-р Ашраф.
Докато има къса памет, краката на лъжата ще изглеждат примамливо дълги.