Иво Беров
18 май 2007

Тайни

Иво Беров

Живели си биха били египтяните и след смъртта си, и то много добре даже. Стига да биха били имали пари и власт, за да си построят подходящи гробници. И биха били могли да се съберат, дори и да са умрели, стига да се биха били обичали.

Само че съдбата си има други хрумки. И много мрази да я коригират. Да й правят сечено и да я прецакват разни там Светлини от телевизорите, циганки разни, несръчни писачи или египтяни. И съдбата решава да направи сечено на Хатшетсуп и Сенмут. Да разберат с кого си имат работа. Да ги постави на мястото им. И поставя между двете погребални стаи не пясъчник, а здрава скала. Така двамата влюбени не могат да се свържат с проход след смъртта си. Остават си разделени.

Съдбата е победила. Здравият разум е победил. Обществото е победило. Правилата са победили. Стивън Хокинг е победил. Всеки камък, хвърлен нагоре, пада обратно надолу. Времето тече от минало през настояще към бъдеще. Глаголните времена са само три. Другите са излишни и затова вече никой почти не ги употребява. Да измисляш нови глаголни времена е празно занимание за безделници. Бетонната фея е набор от букви.

Да.

Обаче не.

Защото съдбинната мрежа се огъва. Времето се врътва. Египтяните са разбирали от магии изглежда. От съдби, от живот и от смърт. От смърт най-вече. И от живот след смъртта.

Защото Хатшетсуп и Сенмут все пак се събират. Това става така: Минават години. Една, две три, четири, пет, шест.

Минават седем години. Двамата все така си стоят под земята далеч един от друг.

Минават осем години, девет години, десет години. Минават сто години. Минават двеста години. Минават триста, четиристотин, петстотин години. Минават шестстотин години.

Минават хиляда години.

Минават две хиляди години. Минават две хиляди и петстотин години. Минават три хиляди години. Минават три хиляди и сто, три хиляди и двеста, три хиляди и триста години.

Двамата са си все така разделени.

Минават още години.

И…

И иманяри разкопават гробниците и отмъкват каквото намерят. Идват после археолози, вземат мумиите, изследват ги и ги предават на музея в Кайро.

И не по някаква случайност, а най-вероятно поради това, че двамата влюбени са създали нов съдбинен възел, след което времето е направило някаква непредвидена завъртулка, двете мумии се оказват една до друга.

Hathor and Seth

Хатшетсуп я разпознават по фараонските отличия, по черепа и по женския скелет.

Сенмут го разпознават по дълбоките бръчки около устата, които си личат и в изсъхналото състояние.

И си лежат сега в музея по египтология в Кайро един до друг. Както са искали. Както са мечтали.

Та ще бъдем пак заедно.
Ти до мене, аз до тебе.

Направиха го значи. Постигнаха го. Победиха съдбата. И смъртта. Почти, ех… Пък може и съвсем да са го постигнали. Или в бъдеще да го.

Тук беше подходящото място да захвана разказа си за Бетонната фея. Но преди това, като обобщение на досегашните писания и за забавление на читателите, предлагам някои мъдри мисли и хрумки.

Мъдри мисли и паметни хрумки от разказа

  • Понякога подробностите са по-важни от същността и никак не е сигурно кое всъщност е същност и кое подробност.
  • Смислените неща са особени.
  • Често правият път минава през отклоненията.
  • Секо нещо сака напиняне.
  • Понякога едно докосване струва повече от всякакви свирки.
  • Когато хората се напънат, за да разберат нещо, те не го разбират, защото влагат всичките си умствени усилия в напъването и за нещото не им остават сили.
  • Не е лесно да си жив човек.
  • Не е важно колко важно е едно нещо, много по-важно е пред кого е казано то.
  • Е било равно на Ем по Це на квадрат.
  • Вечността се намира на върха на пръстите.
  • Едно от условията човек да бъде щастлив, е да не знае какво означава думата “злак”.

Понеже тази умна мисъл изглежда на пръв поглед не чак толкова умна, трябва да разясня защо е чак толкова умна. Ами защото думата “злак” се среща само в стари, странни и особени книги. И в стиховете на символистите. А който чете стари, странни и особени книги или пък стихове на символисти, несъмнено е нещастен. Или може би светло печален, но да си сега светло печален също означава да си нещастен. Въобще след като не ти е гот или кеф, това означава, че не си щастлив. А след като не си щастлив, това означава, че си нещастен. Този начин на мислене е опростителство, но пък спестява време и усилия.

Друг е въпросът защо хората толкова държат да си спестят времето и усилията. И какво правят със спестеното време и усилия.

Някъде по-натам и на този въпрос ще отговоря. Ама вие също можете да си отговорите, ако помислите малко. Но всъщност по-добре е аз да ви отговоря. За да ви спестя време и усилия, разбира се. Друг е въпросът какво ще направите със спестеното време и усилия. Някъде по-натам и на този въпрос ще отговоря. Ама вие също можете да си отговорите, ако помислите малко. Но всъщност по-добре е аз да ви отговоря. За да ви спестя…

Усещате ли как се завъртя причинно-следствената връзка, за да се върне там, откъдето е тръгнала. Казах ви аз, че така ще стане. На вас не ви се вярваше много, нали… Но да продължа с мъдрите мисли и паметните хрумки:

  • Гърлите уона хев фан. (И тази мисъл е много по-мъдра, отколкото изглежда, но този път няма да обяснявам защо.)
  • Изобщо може накрая да се окаже, че заместителите в живота са всъщност самият живот, а пък самият живот е само заместител на нещо истинско, което следва след него.
  • Когато нещо е кофти, то трае дълго.
  • Ако не бяха трудностите, грижите и неприятностите, никой никога по никакъв начин не би се замислил за каквото и да било.
  • Ние нищо не сме.
  • Най-малкото възможно време е равно на десет на степен минус четиридесет и три секунди. Нарича се Планково време.
  • На истинските потребности отговаря само преиначената и изкривена действителност.
  • Може да разгадава тайни само този, който желае. Но не всеки, който желае, може да ги разгадава.
  • Най-голямо влияние върху случилото се оказва това, което не се е случило.
  • Всяко нещо си има цака.
  • Да се измислят глаголни времена е приятно и смислено занимание.
  • Ако не долавяте самоиронията в тези мъдри мисли и хрумки, вината не е в мислите и хрумките.

Откъс от книгата “Бетонната фея”