Среща с жива змия
– Какво си ме зяпнал? – попита тя.
Беше се проснала на пътеката като недокрадена медна жица. Като скъсано въже от простор. Като знака на долара без двете чертички. Най-точно казано, змията се беше се проснала на пътеката като просната на пътека змия.
Не мърдаше. Събираше слънце. Змиите обичат да събират слънце.
През пролетта, когато слънцето е разпиляно, те старателно го събират…
Гледах я втренчено известно време и тя се размърда.
– Какво си ме зяпнал? – попита.
– Ти какво си се проснала на мойта пътека като чипровски килим. Като недокрадена жица. Като скъсано въже от простор. Като… (ама това май го писах вече) – попитах я аз?
– Чакам принцове – изсъска величествено змията. (Не знам как може да се съска величествено. Змиите обаче знаят.)
– За какво са ти?
– Да ги заведа.
(Трудно се говори със змии. Трябва да им изтръгваш съскането от устата.)
– Къде да ги заведеш?
– Там, откъдето са дошли.
– Откъде са дошли?
– От разни звезди. И успоредни светове.
– Чудесно. Заведи ме тогава – пристъпих към нея.
– Ти не си принц.
– Защо пък да не съм.
– Виж си обувките.
– Това са ми обувките за разходка по Витоша – рекох й. – Иначе си имам чисто нови вкъщи.
– Истинските принцове и по Витоша се разхождат с нови обувки – възрази змията.
– Добре де, не съм принц – признах си. (Нямаше как. Разкри ме змията недна), – но и аз изкам да ме заведеш в някой успореден свят. И аз оттам идвам.
– Лъжеш – сряза ме змията – ти си от „Борово”. Община “Красно село”.
Ти си лузър, който няма шанс за сърцето на Зара, руса тризначка или Десислава; нов Акакий Акакиевич, само че борещ се да му останат за калцуни, изпълзял от низините, обречен на оскотяващо пукане, пълно отчаяние в среда на панелно гето, чушкопеци и вехти таралясници.
– Ах ти, гърчаво животно – разсърдих се аз, – това си го прочела в постингите (посланията) след мойто “Откровение, което не е Апокалипсис”. По- точно, в послание номер осем. И следователно, не се отнася до мен.
– Отнася се. Всички сте от един дол дренки. От едно и също панелно гето. От един и същ бетонен Апокалипсиссссссссс. Всички сте обречени на оскотяващо пукане в средата на чушкопеци и вехти таралясници.
Искам принцссссссссссссссссссссссссссссссс.
– Сега ще ти дам един принц – разнервирах се аз. – И не само принц, ами направо принцссссссссссссссс.
След което посегнах да я хвана и да я стисна за гушата.
А също и така:
Змията започна да се гърчи уплашено. Отначало се изви като буква от глаголицата. После като математическия знак за безкрайност. Сякаш искаше да ми каже нещо много дълбоко и съдържателно.
Трябва да призная, че извивките й бяха красиви. И самата тя беше красива. С шарки, които приличаха на гуми за Пежо 8551. (Хич не ми пука дали има Пежо 8551). Ако французите не са го направили, това си е тяхна грижа, не моя.)
– Вие, змиите, сте големи кучки – не се смилих аз върху нерадостната й съдба. – Правите се на красиви, извивате се сластно, преструвате се на съдържателни, а все гледате как да отровите живота на някой човек.
Като чу, че била кучка, змията така се развълнува, че захапа опашката си, погълна я, след това погълна тялото си, а накрая и главата си, за да изчезне съвсем.
Аз продължих по пътеката и почти веднага се натъкнах на малко зелено човече, което трескаво се опитваше да ми пресече пътя. Поставих човечето на дланта си и го наместих върху линията на съдбата си, за да разбере що за човек съм.
Като проучи линията на съдбата ми, малкото зелено човече (the little green man) защрапука уплашено встрани. (тоя глагол “защрапука” току-що го измислих), като ми остави едно своеобразно послание. Две-три-послания даже.
Започнах да мисля какво ли означават тези послания. После реших, че е по-добре да не мисля какво означават. Оставих внимателно литъл грийн мена в грийн граса (и аз мога да пиша тарикатски като младите) и отново защрапуках по пътеката. Щрапукам си аз по пътеката, щрапукам, щрапукам, продължавам да си щрапукам, щрапукам и така както си щрапукам, щрапукам, щрапукам (ми щрапука ми се сега, кво), срещам една възрастна, но иначе яка и весела козарка.
– Добър ден – казвам й. – Къде се намира…
– Натам, натам – веднага посочи козарката с тоягата си.
Веднага разбра какво я питам. Сигурно често хора, които отиват натам, натам…
Тръгнах аз натам, натам и се озовах ето къде:
Мястото много ми хареса и го снимах. После се сетих, че въобще не исках да идвам “тук, тук”, а само исках да попитам козарката къде е спирката за автобус номер 64.
Днес не успях някак си да се разбера с хората и съществата, които срещнах. Но кой знае защо никак не съжалявам за това, което ми се случи.
Абе, между другото, тая змия, дето търсеше принцове, дали не е била някоя принцеса под прикритие. Дали пък не трябваше да я целуна, вместо да я хокам. Щото много често целунеш някоя принцеса, пък тя се окаже змия. Защо пък като не целунеш змия, тя да не се окаже принцеса.
А?