Нищо не сме
Време е за тринадесета глава, ред втори от първото послание на апостол Павел до Коринтяни. Бях ви обещал да ви го напиша, понеже бях сигурен, че ще ви домързи да вземете Библията и сами да си го прочетете. И познах, нали?
Апостолите Петър и Павел, Ел Греко
А посланието е важно. Ето го:
“Да имам пророчески дар и да зная всички тайни. Да имам пълно съзнание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да премествам, ЛЮБОВ ЩОМ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ.“
Същата глава завършва с думите:
“А сега остават тия три: вяра, надежда, любов, но по-голяма от тях е любовта” (1 Кор, 13.13)
Тези думи са изненадващи. Те се подминават тихомълком и от вярващи, и от богослови, и от свещеници. Защо пък любовта да е преди вярата? И за каква точно любов става дума. И как така любовта щяла да бъде преди вярата, след като цялата религия се основава на вярата? А и не само религията.
Заради вярата хората са страдали, жертвали са се, жертвали са другите (най-вече), заради вярата са водили войни, а и сега водят - това са свещените войни и джихадите, заради вярата са завладявали цели континенти, в името на вярата Западът е тръгнал някога си на кръстоносни походи, заради вярата Баязид Втори е хукнал да завзема Европа, заради вярата сега терористите тероризират каквото има за тероризиране, вярата е в основата на нравствеността (или поне мнозина го твърдят), освен това цялата Библия проповядва не друго, а вяра в Бога.
И изведнъж съвсем неочаквано, ни в клин-ни в ръкав, или поне не съвсем в клин и ръкав, се появяват тези думи на апостол Павел за любовта.
Никой обаче не е превземал континенти от любов. Нито е водил войни от любов. Освен ахейците, но при тях това е станало от честолюбие.
Тези думи на апостол Павел са до голяма степен неуместни. Тайнствени, загадъчни, странни и неочаквани, да. Но също и неуместни. И по някакъв много особен начин извратени даже. И дори леко налудничави, като се замисли по-дълбоко човек. Но почти никой, разбира се, не се замисля. Или го прави само когато му е кофти. Което показва, че трудностите, грижите и неприятностите имат смисъл. Защото ако не бяха те, никой никога по никакъв начин не би се замислил за каквото и да било. И след време всички биха изгубили способността си да мислят, ако въобще са я имали. Това, разбира се, не означава, че мисленето само по себе си има някакъв смисъл и може да бъде ценност.
Павловите послания са написани на гръцки. Гръцкият няма нищо общо с немския. Звученето и духът на гръцкия език са съвсем различни от тези на немския.
Но когато пуснах този разказ в интернет с твърдението, че никой няма да се размърда да вземе Библията и да прочете това послание на апостол Павел, не излязох прав. Една дама, с име или прозвище Екатерина, се потруди да качи в мрежата цялата тази тринайста глава на немски.
Много особено и внушително се получава, когато за любов се говори на немски. И когато се пее за любов на немски. Немският в Одата на радостта например звучи точно така. Особено, внушително, а донякъде и страшно.
Внушително и малко страшно е и посланието на апостол Павел, написано на немски. Макар че е Ода на любовта.
Може би защото немският език е “варварски”, за разлика от гръцкия.
Написани на немски, любовните пориви на апостол Павел изглеждат още по-загадъчни и неуместни. И още по-застрашителни. Поради две основни причини. Първата е трудно доловима. Могат да я усетят само хора, които знаят, че апостол Павел не е някакъв кабинетен мислител, нито неопитен юноша, който ще кърти трогателни въздишки и любовно ще страдае по въображаема някоя миловидна девица, или дори по истинска такава. Не е той нито Ромео, нито Вертер. Апостол Павел е издръжлив, силен, патил, препатил, умен и суров мъжага.
И когато той каже, че без любов нищо не сме, това значи, че е така. Че не сме. Верно го е издумал. Думите му са премислени и изстрадани. Затова са страшни. Истинските неща са такива. Непоносими са. “Имам още много да ви говоря, ала сега не можете го понесе” (Йоан 16, 12).
Та това е първата причина Любовната ода на апостол Павел да звучи донякъде и заплашително.
Втората причина е ясна, недвусмислена и неоспорима. Тя е следната:
Ние нищо не сме. Ние нищо не сме. Ние нищо не сме. Ние нищо не сме. Ние нищо не сме. Ние нищо не сме. Ние нищо не сме. Ние нищо не сме.
Не изреждам с копи-пейст (прекопирай-залепи). Всички думички си написах собственоръчно. Убедено. С яд дори. Не с гняв, защото гневът е Божие чувство, а пък ядът си е за нас. И отмъщението е Негово (второз. 32, 35), само дето ние си го присвояваме. А не трябва, защото нищо не сме.
Откъс от книгата “Бетонната фея”