Не ми харесва този Калъп
Нека пробием системата, калъпа, образеца, парадигмата. Шаблона. Темплита. Това, което ни е спуснато, натрапено, пробутано, подхлъзнато. Това, в което участваме, без дори да го съзнаваме.
За Системата (Калъпа) се говори често. Но много рядко му се дава точно определение. Май никога дори. И аз нямам точно определение. Но ще го опиша чрез образи.
Ето първия образ. Успял, улегнал мъж на около 45-55 години. Гладък. Зализан. Леко заоблен. С маркова синя риза. С подпухнали очи, но и ведър поглед. Не знам защо точно такъв си го представям. Тоест знам защо. Защото е такъв. Бях казал веднъж, че има един калъп, който произвежда хора. Та този чичка е оттам. Той е прет а порте. Конфекция. Произведен по образец. Излязъл от калъпа. Той някак е натрупал пари. Не много пари, но достатъчно. И иска да ги вложи някъде. Или да ги изпере, няма значение. Решава да си направи вестник. Или телевизионна кабеларка. Или мрежови страници – интернет сайт. Намира си изпълнителен директор. Или самият той се заема с тази работа. А после си назначава калдеринки. Калдеринките са вид градски птичета. Това е наименование на младите, надъхани, нахъсени и сравнително не особено тъпи журналистки и репортерки.
Онези, дългобедрестите, дето все пърхат около политиците и известните хора, пишат за тях не особено тъпи дописки и правят с тях не особено тъпи интервюта.
Не особено тъпи. И не особено умни. Неща, които се намират по средата. Посредата. Посредствени неща тоест. Та посредствеността е винаги в средата. Само че средата на посредствените неща пада все по-надолу и по-надолу. И с течение на времето посредствеността винаги се озовава на дъното.
В началото обаче никой няма намерение да пада на дъното.
Нито пък да се извисява някъде нагоре. В началото оня, зализаният, благообразният, ведрият, добрият чичка има само едно единствено намерение. Да спечели пари. И казва той на своите калдеринки (дългобедрестите моми, които пърхат около известните личности)… Лично аз ги наричам пърхалки.
Та той казва на своите калдеринки, калдерини, пърхалки и пърхали:
– Вие сте млади. Вие сте готини. Аз ви назначавам. Действайте. Работете. Творете. И ми спечелете пари. Това или нещо подобно им казва.
И те действат. Правят. Струват. Работят. Радват се. Или по-скоро, кефят се. Кефят се, защото са млади, известни, готини и защото печелят пари. За чичката. Но и за себе си.
Нищо лошо. Ама съвсем нищичко.
Печалбата обаче се получава така: рекламодателите дават пари, ако има читатели, зрители и слушатели. Ако има посещения в даден отрязък на мрежата (даден сайт).
И тук нищо лошо. Така се прави. Само дето се завърта един омагьосан кръг. Сercle vicieux.
В днешното общество най-големият потребител е посредственият потребител. Онзи, който е следствие на средността. А средността е най-устойчивото състояние на каквото и да било. И с течение на времето каквото и да било придобива устойчиво състояние.
И пада на дъното. Защото посредствеността купува пошлост и става още по-посредствена. Като следствие купува още по-голяма пошлост. Така се върти кръгът. Омагьосаният. Сercle vicieux.
От въртенето на тоя кръг на пърхалките (калдеринките) им се замотава главата. И съвсем си губят понятията за добро и зло. Ако въобще са ги намирали някога.
Казваш им:
– Това, което правиш, е зло.
Те се пулят. Никой не им е говорил така. Досега всички са ги хвалили. Всички са им казвали, че са готини, страхотни и суперски. Затова в началото не разбират какво им говориш. Но искат да разберат и не те напъждат веднага. Питат. Любопитнички са. „Какво ли иска пък да каже пък тоя чичка, като се прави на толкова различен от другите?” – думат си. Обясняваш им за омагьосания кръг. Те може би разбират. Или може би не разбират. „Къде отиваш, може би?” – думат си. И не им се разбира дали разбират или не разбират.
Но успяват все пак да измислят един страхотен довод. Убийствен довод. Съсипващ довод. Зашеметяващ довод.
– Ама нали така се печелят пари – казват те.
Това е доводът им.
– Тъкмо – казваш и ги поглеждаш многозначително. Те пак започват да мислят. В напрегнатата тишина сякаш се долавя тежкото скърцане на завъртени в непривично движение и отдавна неупотребявани мозъчни чаркове.
Изведнъж пърхалките възсияват:
– Ние така печелим пари, защото хората ни купуват. Искат ни. Търсят ни. Оценяват ни. Обичат ни. Имат нужда от нас – казват те и на лицата им се изписва първично, неподправено и неприкрито щастие. Или по-скоро кеф.
– Злото също се продава добре – казваш им. – Най-вече то се продава добре.
– Не може да бъде – възразяват те, вече с раздразнение. Хората не купуват лоши неща. Те не могат да купят нещо, което е лошо за тях. Те са добри. Ти си лош. Казват това пърхалките (калдеринките) и повече не ти обръщат внимание. Защото случаят е разрешен. Всичко е ясно.
Та така вървят нещата по Калъп. В Образеца. В системата.
Това беше пример с вестниците, радиата, телевизиите и въобще с медиите. Но така е навсякъде. В цялото общество. Не само в България, но най-вече в България.
Няма нужда от злокобни завераджии, които се събират в мрачни чертози, за да обмислят пъклени злодейства и калъпи за оскотяване на човечеството. Всичко се получава леко и неусетно. От само себе си.
По образеца. По калъпа.
Собственикът печели. Калдеринките пърхат. Пърхалките се кефят. А онези долу купуват и също се кефят. Нямат нищо против Калъпа. Доволни са от него.
Доволни са и нямат нищо против него поради една много проста причина. Мързел. Мързелът е причината. Когато живеят по калъп, няма нужда да се напъват. Калъпът е удобен. Създаден е точно за тях. По мярка им е.
Тоест не съвесм. В началото не им е бил по мярко. В началото леко ги е боляло. Когато са ги пъхали в него. В началото са чуствали леко неудобство. Леко потрепване на съвестта. Лека съпротива на разума. Но всичко това е било преодоляно. Забравено. И край. Хората са се нагодили към калъпа. Вече самите те са станали калъп. Повечето от тях. Произвеждат калъпа, в който са били напъхани. И всичко им е наред.
Обаче.
Обаче не са щастливи. Доволни са. Понякога се кефят. Дори много се кефят понякога. Но не са щастливи. Чувстват, че нещо не е наред. И не могат да разберат какво.
Дали разчекнати крака. Дали превити гръбнаци. Дали смачканите криле. Или изстърганият разум. Всички тези чувства, мисили, стремежи, възприятия, пориви, надежди и копнежи, които са били превити, смачкани, разчекнати и изстъргани, за да бъдат напъхани в Калъпа. И на които вече е забравено дори предназначението.
Защото са започнали да пречат. Да пречат, вместо да възправят. Да пречат, вместо да летят. Да пречат, вместо да мислят.
Хора, нека разбием Калъпа. Системата. Образеца. Шаблона. Той се е вмъкнал дори в страниците на Мрежата.
Мрежата е последното може би убежище на хората, които искат да общуват помежду си без неговата преднамереност и условности. Без неговите лъжи.
Какво да направим? Как да го преодолеем? Как да го отхвърлим? Аз имам някаква представа. И ще я споделя. Но първо искам да го посоча.
Да кажа „Това е калъп” и нищо друго.
Както Борис Христов беше казал за стената:
Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
„Това е стена!” И нищо друго.
Та това ми е намерението. Да посоча Калъпа. Да кажа „Това е калъп и нищо друго.” А после да предложа да се сдружим срещу него. И да се опитаме го пробием. Не да го разрушим, защото е невъзможно.
Да го пробием. Или да го одраскаме поне. Пък ако не щете – ще си го разбивам и сам. И без това друго май и не правя.
А всъщност, както казват пърхалките, може аз да съм лошият? Аз да съм лошият, а Калъпът да си е добър.
Може... Аз пак ще си го пробивам. Или ще драскам по него.
Не заради някакво всеобщо добро, а просто защото Калъпа не ми харесва.