Европа търси изгубения си шанс
През 2005 след референдуми Франция и Холандия отхвърлиха проекта на Валери Жискар Д’ Естен за европейска конституция. Сега вече се обсъжда договор, който трябва да замени основния закон. Препъникамък този път са Великобритания и Полша.
Федералният канцлер Ангела Меркел имаше амбицията и не пожали сили краят на ротационното германско председателство на Европейския съюз да се увенчае с впечатляващ успех. С цената на много компромиси на масата в Брюксел беше предложен проект за договор, който в общи линии максимално тушира противоречията и претенциите на 27-те страни членки. Максимално да, но както се и очакваше – не изцяло. Полша се противопостави на системата на гласуване, която облагодетелства големите страни като Германия, за сметка на по-малките. Великобритания не приема Хартата за фундаменталните човешки права да предизвика промени в собственото й законодателство и възразява срещу императивността на общата външна политика на ЕС. Т. е. Лондон е против по-широките пълномощия на хипотетичния европейски външен министър и държи сам да определя поведението си на европейската и световната сцена.
Необходимите подробности
През 2004 Полша, управлявана тогава от социалистите, подписва Конституционния договор, с който се отхвърля системата на гласуване, приета през 2000 в Ница. Според овехтелите решения от Ница необходимото мнозинство при вземане на решения от ЕС в състав от 27 държави е над 73 процента. Във варианта от 2004 вече се предвижда т.нар. двойно мнозинство, което изисква съгласието на 55% от страните, но и обхват на 65% от населението на ЕС. След като през 2005 властта в Полша премина в ръцете на десницата, олицетворена от братята близнаци Качински, нещата се промениха. Братята, президент и премиер, са известни със своя евроскептицизъм, което не ги прави автоматично противници на европейското единство. Те просто смятат, че за Полша е по-изгодно поне засега в сила да останат принципите от Ница, а ако се стигне до промяна, тежестта на гласовете да се изчислява по сложна формула, подчинена на математическата логика на квадратния корен. Според този втори вариант, разпределението на правата на гласуване се получава като корен квадратен на броя на жителите, а не според абсолютния им брой. Така Полша би била облагодетелствана, но на практика това ще бъде за сметка на Германия.
Британският казус само на пръв поглед изглежда по-елементарен. Ако Лондон приеме безусловно върховенството на Хартата за фундаменталните права, това би предизвикало сериозни промени в основите на британското законодателство, а Тони Блеър не може да си позволи подобно сътресение дни преди да освободи поста си на министър-председател. На второ място, традиционно консервативните островитяни дори не могат да си представят как някакви неясни за тях брюкселски политически субекти ще взимат вместо тях решения със световно значение, които те самите после ще трябва да изпълняват. Изобщо частичният отказ от суверенитет е много болезнена тема за поданиците на бившата империя, в която, както е известно, слънцето никога не залязвало. Ако лейбъристите си позволят такава волност, това автоматично ще ги изхвърли от властта и ги осъжда да бъдат опозиция за дълги години напред. Явно с разбиране към деликатната ситуация междувременно от Европейската комисия изтече информацията, че Тони Блеър е фаворит за първи президент на обединена Европа. При това с подкрепата на френския президент Никола Саркози и дори на председателя на ЕК – Жозе Мануел Дурао Барозу.
Брюкселската дантела
Тя е толкова фина и ефирна, и съответно скъпа, че не всеки може да си я позволи. Сега от държавните глави и премиерите на 27-те се очаква да изплетат точно такъв елегантен договор, но с изискването той да бъде по джоба и да пасва на всички. Оптимистичното в случая е, че дори полският президент Лех Качински съзнава, че до споразумение трябва да се стигне. В специалния си разговор с него канцлерът Ангела Меркел потърси подкрепата и на Никола Саркози, който, като френски президент, се ползва с широка популярност и авторитет в Полша. Такъв разговор е бил проведен и с Тони Блеър. Въпреки оскъдната информация за изхода от двете срещи се наложи мнението, че пробив не е постигнат.
Пиша тези редове, когато срещата на върха още не е завършила, но без особен риск да сгреша смятам, че дори да се намери компромисно решение, противоречията ще останат. Германия вероятно ще успее да се наложи над Полша, като след изчерпване на дипломатическите аргументи упражни финансов натиск. Полша засега е най-големият потребител на средства от европейските фондове, като за периода 2008-2013 трябва да получи около 67 милиарда евро. Едновременно, Германия е най-големият донор в ЕС и значителната част от парите трябва да дойдат именно от немските данъкоплатци. Затова, съобразно ситуацията, но и заради историческите наслоения се очаква, че дори полският натиск да бъде отразен, това ще стане елегантно и без излишна демонстрация на мускули. Експерти дават като пример за подражание едно споразумение от 1994, известно като Договора от Йоанина, по името на гръцкия остров, където е било подписано. В него се позволява на малка група страни, „приближаващи се до прага на блокиращо малцинство, но без да го достигат, да поискат преразглеждане на решение, прието с квалифицирано мнозинство”. Тук може да се прибави и позицията на Барозу, който по принципа „думам ти щерко – сещай се снахо” заявява, че е в интерес на новите членки на ЕС като Полша да демонстрират, че разширяването на ЕС няма да пречи на взимането на мащабни решения. „В техен интерес е да демонстрират, че членството им няма да усложнява живота на Съюза”, завършва председателят на ЕК.
Колкото до възраженията на британците, там вероятно компромисът ще бъде търсен с приемането на допълнителни уточняващи текстове или отлагателни клаузи.
Оптимизмът и българското участие
В крайна сметка съм склонен да приема за оптимистично изявлението на експерта на авторитетната фондация „Бертелсман” Доминик Харлеман пред „Дойче Веле”. Той смята, че вероятно ще се стигне до някакво междинно решение, „по средата между Ница и „квадратния корен”, но и това не било толкова важно. Важното, според него, е „да има повече решения на принципа на мнозинството, без да се налага пълно единодушие”. Звучи толкова просто и логично, че чак не вярвам европейските лидери да проявят такава гениалност.
България е представена на срещата от премиера Сергей Станишев, вицепремиера и външен министър Ивайло Калфин, и министъра по европейските въпроси Гергана Грънчарова. В кратко съобщение десетина дни преди заминаването им за Брюксел пресслужбите на кабинета съобщиха, че Министерският съвет е одобрил българската позиция за преговорите. Какво съдържа тя така и не стана ясно. Добре е все пак, че и руските медии мълчат по въпроса. И това е нещо.