Пиедесталът на ченгетата
Има една много проста и точна дефиниция за мястото, което е престанало да бъде държава и се е превърнало в територия: там нищо не е това, което изглежда, че е.
Помислете за каквото и да е от това, което ни окръжава, помислете за публичните фигури, които уж представляват нашите интереси, и веднага ще се убедите във верността на тази дефиниция. Може би най-специфичният белег на абортиралия преход е именно привидността, която определя битието ни; призрачността, която обитаваме и сред която бродим; митологията на абсурдното, която сами измисляме, за да има в какво да се правим, че вярваме.
Един от най-убедителните примери за тази привидност, призрачност и митология на абсурдното е драмата с досиетата на ДС, останала актуална през целия преход. Проблемът с тези досиета е нещо като Йехова: за него всички говорят, но някак евфемистично; никой обаче не го поглежда в очите и не го решава, та ако ще да има хиляди възможности за това; периодично се явява някой псевдо-Мойсей, който носи скрижали във вид на закон за досиетата и призовава избрания народ да ги следва – следването обаче винаги свършва насред пустинята и никога – в Обетованата земя на яснотата и почтеността. Периодично някой нещастник бива белязан с клеймо на доносник, дошло някак си от нищото и в противоречие с всякакъв скрижал – и колкото и да се кълне, че не е вярно, колкото и да се бие по гърдите и да се вижда в някакъв си „списък на честта”, колкото и да призовава с „вдигни очи” озлочестените си братя по агентурна съдба, клеймото все пак си остава, въпреки че никой не е идентифицирал поразяващата ръка, която го е положила.
И за непосветените днес вече е ясно, че
възможността да заклеймяваш безнаказано
е власт, която може ефективно да се използва. Самата Държавна сигурност от своя страна априори беше и си остана власт: скрита, тайна, паралелна. Поради дългото раздвоение между реална и скрита власт властта в страната ни пипна шизофрения и тя именно е сред причините за видиотения й днешен хал. Паралелното нейно битие обаче с течение на времето се поизноси, пък и вече отпаднаха основанията да бъде толкова тайно, колкото бе в началото. Днес ограбените и изнесени чрез „неявните” задгранични фирми на ДС милиарди са в чиито трябва джобове, източените авоари от управляваните от ДС-кадри банки са в чиито трябва сметки, контрабандните канали на "Кинтекс" се контролират от когото трябва, а родната опозиция вече е приведена (къде с усилията на внедрени агенти, къде благодарение на простотията и бездарието на собствените си лидери) в толкова удобен за левицата вид, за какъвто тя в началото не е и смеела да мечтае – и вече почва с основание да се безпокои дали прекаленият политически комфорт няма да разхайти самите й управляващи редици. Така третото поколение социалисти вече почва да разбира, че цялата тази машинария е май малко излишна, свършила си е работата и си е изпяла песента – та защо прочее да не я изпратят в историята по тържествено-драматичен начин, разкривайки нейната междувременно окухяла сърцевина – нейните
превърнати в бостанско плашило архиви
Като при това – благодарение на необяснимата, или напротив – много лесно обяснимата мудност на десницата, държала четири години и изпълнителната, и законодателната, и президентската власт – и пак не дръзнала, или не поискала, да реши ДС-проблема – си припише и позитива на еманципирана от миналото си партия, решила да даде зелена светлина за изгребването и на тези Авгиеви обори?
Тук обаче моментално се включва абсурдът – както става винаги, като се сплетат срамно минало и дерибейско настояще. Предложението идва от „стратегическия” коалиционен партньор на БСП – от ДПС, създадена от ДС, отгледана от ДС и ръководена от опитни ДС-кадри през цялата си официална история. Едновременно с грубата сметка за ползата от позорището архивно се оказва, че и бившите комунисти имали душа – при това изпълнена с носталгия по славното чекистко минало и другарите от тихия фронт, и с грижа за запазване на тяхната чест и достойнство. Да не говорим, че има и едни генерали, които напоследък не тъй често вземат думата, но все тъй ревностно плащат сметката – които шушнешком намекват, че за да плащат все тъй ревностно сметката, някой трябва да се откаже да ги замита в историята. В резултат: оказва се, че БСП не толкова иска да отваря досиета, колкото да манкира някакво подобие на политическа воля и след това да контролира забатачването и протакането на „процеса” колкото се може по-дълго – като междувременно съгради от тези уж разкриващи се архиви пиедестал, на който да възкачи своите ДС-труженици като почтени, отговорни и патриотично всеотдайни люде. И се оказва също, че БСП много държи на това архивите на ДС да се отварят
по волята и тертипа на самото ДС
превърнало се в течение на прехода от институция в нещо като тайно братство, изпълняващо своите ритуали вместо с мистрия със сърп и чук. Прочее как иначе да си обясним съществуването на комисия, която ще обявява, както впрочем и предходната такава, само онова, което тайните служби благоволят да й дадат – без всякакви възможности да провери дали подаваната от тях информация е изчерпателна или автентична – един вид, по силата на джентълменско споразумение с някакви тайни и спотаени структури, които са всичко друго, но не и джентълмени?
От тази именно гледна точка отказът на НСС и ДКСИ да допуснат кандидата на СДС Георги Константинов до участие в бъдещата комисия, която ще разкрива ДС-архива, придобива символично значение. Защото този достъп е отказан само и единствено на базата на документи и преценки, изготвени от същата тази ДС. И защото от това следва, че тайните служби могат да използват застрашената от разсекретяване информация като филтър, чрез който да определят кой може да участва в комисията, определяща параметрите на това разсекретяване, и кой не. Което е чисто, стопроцентово компрометиране на самата комисия, още преди да е започнала работа, което е също така и класически случай на сблъсък на интереси, напълно недопустим за всяка цивилизована страна, и което доказва, че истинската функция на въпросната комисия ще е замитане на следите, а не установяване на истината.
Съвсем друг е въпросът
дали позицията на СДС е тъй чиста,
колкото на пръв поглед изглежда – и дали сегашният морален отказ от участие няма да се окаже нож с две остриета. Поради най-малко две причини: първо, защото ако няма да има поне едно обективно око, което да знае отвътре как всъщност работи тази комисия, и поне един глас, който да прозвучава при всеки опит за потъпкване на закона, тя просто ще си свърши работата перфектно – а тази работа съвсем не е свързана толкова с агентурните досиета. Свързана е много повече с връзката между комунистическата партия и тайните служби, с поддържането на контрабандни канали, с пране на пари и контрабанда на оръжие и наркотици, с тайна приватизация на задгранични фирми, с генезиса на българската мафия – и това е, което има да се замита. Второ – защото самият този избор беше – как да го кажа по-благоприлично – малко странен. Г-н Константинов изглежда много добре за своите 73, но все пак трябва да се помни, че в края на мандата си ще бъде на 78 – което автоматически го превръща в прецедент, сроден с този на Неделчо Беронов. Взривяването на паметника на Сталин е несъмнено постъпка похвална и геройска, а не „тероризъм” – както твърди ДС; не знам обаче дали може да се каже същото за апартамента на източногерманския търговски представител, взет – забележете – за британския такъв, за да се покажело чрез този символичен акт, че анархистите не клонят нито наляво, нито надясно. И не знам дали
примерът за безвластие, провидян от Г. Константинов
в Парижката комуна, може да бъде идеал за един десен представител – според мен става дума просто за касапница.
Има още един момент, в който досиетата проявяват своята привидност и своята призрачност – който сам по себе си е не ляв, а десен мит – в това вече доста обширно митологично ядро. Предполага се, че ако се отворят честно и докрай архивите, от дървото на левицата ще закапят като гнили круши агентурни имена – уви, не е така, при това съвсем не е така. Просто господа другарите са долагали не на базата на агентурна обвързаност, а на базата на партийния си устав – и тайните служби са ги вербували само с разрешение на партийното ръководство и при крайна необходимост. Има го написано черно на бяло в документите, регламентиращи структурата на ДС – както в най-ранните, така и в най-късните такива. Ето два примера, които не се нуждаят от коментар.
Първият – в „Доклад на министъра на вътрешните работи за дейността и бъдещите задачи на Държавна сигурност в борбата срещу вътрешните и външните врагове” от 23.10.1959:
„Досега ДС вербува за агенти членове на БКП само по изключение, когато оперативната обстановка налага това, и то съгласувано със съответното партийно ръководство не по-малко от околийски комитет на БКП и приравнени на него.”
Вторият – от заповед на министъра на вътрешните работи за „Дейността на органите на държавна сигурност по придобиването и използването на секретни сътрудници и доверени лица” от 11.04.1989:
„Членове на БКП да се вербуват за агенти само при доказана необходимост.
По политически съображения забранявам да се вербуват за агенти отговорни ръководители от партийния апарат, обществените организации, държавното управление и въоръжените сили.”
Тези цитати едва ли се нуждаят от коментар.
Това, което ще изкапе
ще бъдат най-вече отдавна девалвиралите и изхабени ченгета в партийните редици на десницата; а това, за което си струва тя да се пребори, е да извади на бял свят не агентите, а техните оперативни работници, техните надзиратели и стратези, структурите и механизмите на ДС, тяхната централна функция в партията-държава, създадените от ДС-централите трансмисии за превръщане на политическата власт в икономическа такава, стратегиите за обезсилване, за купуване, за компрометиране на политическите противници, цялата тази подмолна власт, която спъваше, обезсмисляше и най-сетне напълно опростачи и изроди българския преход. Да се извади на показ и да се докаже тази истина за ДС, никога не е късно. Нещо повече – това е дълг, и е дълг именно на десницата. Дълг колкото към историята, толкова и към бъдещето – защото реалните функции на привидността, на двойствеността, на нереалността и абсурдите, които днес ни пробутват като мечтано битие, е една – да убият нашето бъдеще. Това бъдеще, което е единственото опасение за уродливите мозъци на ДС-питомците.