Безпаметна безпомощност
Резултатите от изборите за Европейски парламент показват, че българското общество е отровено от лъжи и парализирано от страх. За огромната част от българските граждани въпросът за властта и нейната оценка не се решава на избори, а в рамките на управляващия елит. Отказът от участие, както винаги, не означава позиция, а единствено и само израз на безпомощност. Но тази безпомощност е по-дълбока и отчаяна, защото се подсилва от дълбок комплекс за малоценност. Този комплекс не се изчерпва само с податливостта към примитивното патриотарстване на национал-популизма. Разбирането за безпомощност извън тоталитарния контрол демотивира всеки опит за качествена промяна. Затова някак безгрижно и дори с облекчение мнозинството от българските поданици приеха олигархията като посттоталитарен заместител на демокрацията.
Олигархията не е само малка група от хора, които си купуват властта. Преди повече от двадесет и четири века Аристотел я е определил като изкривена форма на аристокрация, но със сигурност като нещо, което няма нищо общо с демокрацията. Тя е цялостна политическа система, която би била немислима без мълчаливото съгласие на поданиците. Олигархията е толкова по-устойчива, колкото по-дезинтегрирано е обществото, върху което паразитира. В българските условия олигархичният модел започна развитието си през партийната номенклатура и завърши собствения си преход през 2001, когато напълно успя да подмени насоката на развитие на българското общество. Затова резултатите от изборите за Европейски парламент биха могли да бъдат определени като избори на победилата олигархия.
Малкото на брой български граждани се отказаха да противодействат на поданиците. Може би защото им се стори безсмислено или просто защото предпочетоха да продължат да живеят в собствения си полуунес. Амбициите на т.нар. десен избирател се изчерпаха с фигурата на местния недоволник, който винаги знае кое е правилно, но все по-рядко е готов да го направи. Избирателите отказаха да се възползват от едно от малкото средства за ефективно противодействие на олигархията. И това не е проблем само на десните политически партии или на техните ръководства. Т.нар. десни избиратели показаха, че загубата на памет и отговорност не е специалитет само на поданиците. Те избраха собствените си съмнения и недоверие пред гражданската позиция и така насърчиха управлението, срещу което все така са готови да се противопоставят след втората ракия.
В реалната политика на една страна, която прави все по-плахи опити да се откъсне от олигархичния модел на управление, няма място за фалшиво омаловажаване и опрощение за отговорността на избирателите. Няма място за фрази като “мъдростта на народа”. Не е вярно, че хората, твърдящи, че споделят десни политически ценности, са постъпили мъдро, като се отказаха от най-безопасната си форма на съпротива. Всичко това означава, че най-после трябва да се разделим с мита за двата милиона десни избиратели, които някой някога някъде бил “разочаровал”. Мислещите хора у нас са и винаги са били малцинство, но когато те доброволно се откажат от правото си на съпротива, се присъединяват към мнозинството на поданиците, за които е важно единствено и само кой държи или има шанс да се докопа до властта.
Безмилостният въпрос, който българската политика не успява да формулира, но от който ще зависи бъдещето на дясната политика и ценности е: наистина ли всички сме били против азиатския феодализъм, наричан комунистически режим? Пътят, който изминахме, показва, че готовността за демократични реформи започна да намалява още през 1990–1991 година. Решителността и политическата воля губеха ясните си очертания, когато ставаше въпрос за радикално противопоставяне срещу някогашните зависимости на тоталитарния режим. Това е единственото обяснение за мърморенето и моралния релативизъм, които направиха възможно установяването на олигархията в България.
Загубата на памет е най-сигурният белег за обезсмислянето на понятието гражданин. Младите хора у нас вече знаят повече за Първото и Второ българско царство, отколкото за изминалите двадесет години. И това е част от политическата отговорност на онези, които попаднаха в капана на фалшивия договор за премълчаването на истината. Затова именно оттук трябва да се започне. Защото няма нищо по-жалко от безпаметната безпомощност на доброволните жертви.
Предстои ни дълъг път, а първата стъпка по него е да приемем истината. Хората, готови да отстояват десните ценности и принципи у нас, са не повече от двеста хиляди. Те продължават да бъдат разделени и изолирани в усилията си за промяна. Но никога мнозинството не е готово за промени. Истинските промени винаги са резултат от действията на малки, но добре организирани групи от хора, които гледат в една и съща посока, имат обща памет и са готови да отстояват общото си бъдеще. Това е единственият път, който може да изведе България от позицията й на доброволна жертва, запиляна някъде из азиатската периферия на Европа.