Печатната книга и авторството
Неотдавна имах случай да прочета купища есета, посветени на темата „Европа в училище”. Както обикновено, учениците се напеварваха да изтъкват достойнствана на родната култура, като привеждаха многобройни примери за нейната уникалност и европейска принадлежност. Сред този пълноводен поток от респектиращи патриотични факти се натъкнах и на аргумента, че „през Възраждането са били отпечатани повече от 800 български книги.” Няма да коментирам доколко е прецизна тази цифра, онова което ме накара да се усмихна, беше трогателната гордост, с която тя се интерпретираше.
800 заглавия за има-няма половин век!
Толкова книги обикновено побира една средно голяма фамилна библиотека. За тази ученичка обаче това беше истински книжен океан и тя беше избрала да дефинира своята европейска идентичност именно чрез него. И всъщност беше права. Дали са много или малко 800 книги, зависи от гледната гочка. Понякога и една-единствена книга може да значи твърде много. Може да значи всичко!
“Мислителят”
пред музея на Роден в Париж
Като универсална медия на Просвещението, печатната книга не само е мостът, който ни свързва с Европа, когато всички други мостове са изгорени, но и ферментът на гражданското общество в България. На Европа в нас. Фигурата на зяпналия слушащ човек, който лови думите във въздуха, постепенно отстъпва на замисления четящ човек, който търси смисъла отвъд думите. Единият ще остане заключен в парадигмата на обстоятелствата, докато другият получава право на собствен избор. Неслучайно с културата на четенето са свързани първите граждански институции у нас – читалищата. Груповото преживяване на книгата еволюира в индивидуално. Книгата, като уникат, се разтваря в морето от уникални интерпретации, които предполага масовото й разпространение.
Хората свикват да мислят различно.
Успоредно с културата на четенето се утвърждава и концепцията за авторството. Безименният фолклорен разказвач е изместен от напорстия тип с перото, Негово величество писателя. Еманципацията от анонимността кореспондира пряко с идеята за индивидуалния прочит – не само на даден текст, но и на цялата действителност. Това ново самочувствие лежи в основата на движението за национална независимост като своеобразно продължение на стремежа към самостоятелен контекст и собствена версия на историята. Неслучайно повечето негови дейци бяха писатели. Така както писатели и поети подготвиха Френската революция. Което прави връзката между авторските и гражданските права повече от очевидна…
Националната идентичност кристализира зеадно със способността на езика в лицето на своите автори да генерира оригинални сюжети, образи, послания. И непрекъснато еволюира, така както езикът се променя, а авторите продължават да измислят нови и нови истории. Докато това се случва, можем да бъдем спокойни, че и нас ще ни има – като Шехерезада, която не спира да разказва нощ след нощ, година след година. Краят настъпва, когато няма повече какво ново да се каже на един език. Само по себе си, това е също е интересна история. Макар и тъжна. Надявам се, че никога няма да ми се наложи да я разказвам.
От книгата "Спътник на радикалния мислител"