Да нахраниш звездното куче
Представете си, че сте улично псе. Най-обикновен помияр. Обзалагам се, че поне веднъж в живота си сте се чувствали по този начин – дори най-преуспелите от вас! И така, подскачате си на четири лапи, въртите опашка край боклукчийските кофи и гоните женските, огласяйки с бодър лай спарената градска нощ. Внезапно ви заслепяват ярки фарове, скърцат спирачки. От черната камионетка изскачат двама дангалаци с мрежи и след броени секунди сте в ръцете им. Отнасят ви нанякъде заедно с още десетки примрели от ужас ваши събратя. Натикани сте по разни клетки. На сутринта минават хора с бели престилки и ви оглеждат. По някаква причина избират вас – може би заради оня влажен поглед и пухкавата козина. Отношението е изненадващо добро: хранят ви редовно, къпят ви, обучават ви на всевъзможни умения. Нищо от мрачните ви предчувствия не се сбъдва. Често ви глезят. Привързвате се към тях, а и те към вас. Май сте ударили джакпота на голямата кучешка лотария. Докато един ден…
Лайка в космонавтски екип
Лайка ни гледа от Спутник 2
Спутник 2
Лайка на московския паметник на космонавтиката
Датата е трети ноември, 1957. Място на действието: Байконур. Ако още се чудите: изтеглили сте късмета на кучето Лайка, известно още като Кудрявка, а по света, кой знае защо, с името Мутник… Порода хъски с уличен примес, Лайка е първото живо същество, изстреляно в космоса. One-way ticket! Лайка, естествено, няма представа за хитрия замисъл. Скача в кабинката, връзват я. Всичко е репетирано многократно, включително фаталното затръшване на люка. После става ужасяващо тихо. Обратното броене започва. Някъде в подножието отеква страхотен тътен. От улиците на Москва до космическата орбита остава един последен скок.
Легендарната Лайка отдавна е заела подобаващо място в пантеона на модерната епоха. Умната й муцуна надзърта от страниците на учебници и енциклопедии, дори от пощенски марки. Наред с останалите космически герои този митологичен образ се е врязал завинаги в паметта на детството ми. Фактите, свързани с него, обаче винаги са ми убягвали. За това малко се говореше. Митът за храброто куче, сбъднало вечната човешка мечта, беше изтласкал дълбоко на заден план съпътстващите го срамни обстоятелства. Спутник 2 не разполага със спускаем апарат. Лайка е единственото живо същество, запратено в космоса с пълното съзнание, че няма да се върне. Мисията е подготвена за рекордно кратък срок – четири месеца. В бързината на космическата надпревара време за луксове и глезотии няма. Капсулата е снабдена с храна и вода за шестнайсет дена. Колко дълго е изкарала в космоса Лайка, доскоро беше загадка. Липсата на адекватна информация, присъща за съветския PR, подхранва години наред спекулации относно края й. Според една от версиите последната дажба съдържала отрова, която завинаги щяла да я приспи. Според друга, кучето загинало от студ и задушаване, след като животоподдържащите системи излезли от строя. Сведенията, изплували напоследък от архивите на съветската космическа програма, хвърлят нова светлина по въпроса. Лайка предала богу дух още на петия час след старта от страх, прегряване и стрес. Всъщност, като се позамисли човек, няма нищо по-логично от това. Ужасът да се рееш в празното, без да разбираш защо си тук, какво те очаква, болката от предателството, усещането за абсолютна самота едва ли могат да се опишат. Можем да ги изпитаме само насън, като кошмар. „Колкото повече време минава, толкова повече съжалявам… Не трябваше да го правим… Не научихме нищо съществено, което да оправдае смъртта на кучето”, признава ученият Олег Газенко, участвал в подготовката на експеримента.
Дали това ще бъде краят на мита? Едва ли… Травмата, белязала първите стъпки на човечеството към звездите, ще остане завинаги в подсъзнанието му, откъдето ще продължи да изпраща неясни сигнали за вина като далечен квазар. Импулсите й достигнаха до мен, по-силни от всякога, докато наблюдавах по телевизията останките на совалката „Колумбия”, пресичащи синия небосклон на Тексас. Днес, седмица по-късно, коктейлът от образи и емоции постепенно се избистря, а съзнанието ми е обсебено от нов мит. Виждам едно самотно куче, което неуморно обикаля около малката ни планета, на границата между пустотата и живота. То се явява на всеки, който се завръща от пътешествие в космоса, в мига, когато корабът му навлиза в земната атмосфера, обгърнат в пламъци. И лае яростно. В този критичен момент трябва да му дадеш нещо. Някаква частица от себе си, която ще нахрани самотата му поне за малко. Иначе ще те захапе.
От книгата "Спътник на радикалния мислител"