Да извадим кола от мозъците на децата
“Науката за езика не е лесна. А подредеността на човека не свършва с науката за езика и светът на човека не свършва със света на подредените категории. Нито с тяхното разместване…”
Кристина Каназирова, ученичка от Перник
Изтече много вода от моето кандидатстване в университета, вече отдавна съм забравил за какво точно съм писал. Обратното всъщност би било странно… Помня обаче, че на изпита по т. нар. БЕЛ получих оценка добър, която на практика ми отвори вратите на СУ. По нова време ги нямаше т. нар. ръководства, “тайното знание” се предаваше устно в тесен кръг на платежоспособни посветени, останалите се лутаха из дебелите томове на талмудистите на социалистическия реализъм. Естествено, в мига когато прескочиш бариерата, всички тези формули и заклинания моментално се изпаряват от главата ти. И това като че ли беше най-утешителното. Здравият разум в крайна сметка възстановяваше баланса. Пораженията не изглеждаха сериозни, като изключим трайното отвращение към българската литература, което се натрупваше от година на година, за да я помете със страшна сила от книжните щандове веднага след промяната.
Литературата е изкуство на интерпретацията, всеки прочит на дадено произведение е уникален и в този смисъл ценен. Може да се каже, че това е предметът, който в най-голяма степен влияе върху формирането на личността и начина на мислене на младия човек. Неслучайно беше и обект на най-силна идеологизация. Когато години наред ти се втълпява, че много по-ценно е да знаеш какво мисли някой друг за книгата, която си прочел, вместо какво мислиш и чувстваш ти самият, в крайна сметка решаваш да скъсиш пътя и изобщо да си спестиш четенето. Започваш да боравиш с един удобен набор от клишета, като си въобразяваш, че си прецакал системата, но истината, както обикновено, е, че системата те е прецакала, и то яко, защото ти е бръкнала в душата и нещо там ти е извадила като невидим крадец на органи. Не знаеш какво точно, но го чувстваш, когато отвориш уста и започнеш да пелтечиш, да мънкаш, да го усукваш. Или пък когато се изправиш пред нещо непознато или трябва да вземеш самостоятелно решение – потиш се, криеш глава в пясъка, бягаш. Оттук тръгват повечето ни нещастия… В известен смисъл качеството на прехода, който преживяхме, съответства и на качеството на знанията, които сме засукали в тези най-важни за личностното ни изграждане години. Защото ние просто го оставихме да се случва, вместо сами да си го направим, така както в училище предпочитахме да четем какво са казали X. и Y. за дадена книга, вместо да си я прочетем сами. А когато друг ти тълкува книгата на историята, все ще я извърти натам, накъдето му изнася.
То не става изведнъж, човек се успокоява, ще минат години, поколенията ще се сменят, ще дойдат хора с ново мислене и нещата ще се оправят. Обаче, пита се, откъде ще дойдат тия хора “с ново мислене”? Някакви атланти ли ще доплуват, от космоса ли ще слязат, или ще излязат от дупката в Царичина? Представяме си ги като някаква озарена, просветена банда, която се втурва в обществото, за да го изнесе към върховете на прогреса. Чакайте ги, ако си нямате друга работа. Защото през всички тези 14 години от т. нар. Промяна много неща се промениха наистина, но едно нещо си остана същото – извратеният начин, по който общуваме с литературата в училище. Склонни сме да си обясняваме упадъка в културата на четенето с какво ли не: телевизия, видео, интернет, компютърни игри, но няма съмнение, че първото зрънце на отчуждението се посява именно в училище. Трагично остарял е образът на българската литература, който се проектира в съзнанието на младите хора. Неизменно, като в кошмарен сън, изниква щърбавият силует на баба Илийца, вкопчила се в митичния кол на брега на придошлия Искър, и не може да го извади този проклет кол вече колко години?… “Титаник” потъва, изобретена е квантовата механика, задимяват и отдимяват пещите на Аушвиц, Джон Атанасов измисля компютъра, Кристо опакова Райхстага, а Илийца продължава да се бори с пустия му кол и той не излиза и не излиза, и тя все не може да преплува реката на модерността, за да стъпи на отсрещния бряг.
Защо трябва да си причиняваме всичко това? Няма ли начин да се отпушат каналите ни за комуникация с българската литература? Можем да започнем с най-простото. Като се научим да четем самите книги, а не ръководствата за четене на книги. Като започнем свободно да дискутираме онова, което сме прочели, и всяко изказано мнение, колкото и необичайно да е, бъде изслушвано. Като включим в програмата повече произведения, свързани със съвременността, повдигащи проблеми, които ни вълнуват. Книги, написани на езика, който говорим ние самите. За целта, естествено, трябва да се променят и критериите, по които се оценяват знанията по литература. Ние упорито се опитваме да накараме учениците да разсъждават правилно. По стара традиция следим какво мислят, а не дали мислят изобщо. Натрапваме им абстрактна система от ценности по начин, който компрометира най-съкровената същност на идеите, заложени в тях. Мисля, че в обществото ни постепенно се натрупва критична маса от недоволство към тази задушаваща хватка. Но системата може да еволюира само ако критериите бъдат променени институционално. Това е призванието на университетите. Те са тези, които могат и трябва да променят правилата на играта. Да дадат оня последен тласък, с който да извадим кола, забит в мозъците на децата ни, и да ги оставим да мислят като свободни люде.
От книгата "Спътник на радикалния мислител"