о

Още.инфо

Анти&Про: Детонация 7

online от 11-03-2003

Васил Пекунов

 

Публичните тайни

 

Ако не ме лъже елементарната логика, публичните “тайни” са публични, защото не представляват тайна за никого. Дума да не става, у нас “тайните” са обект на “най-широка обществена дискусия”! За тях много се говори, но кой знае защо някак с половин уста; пише се постоянно, ама кой знае защо някак изврътливо; анализират се денонощно по медиите, ама все остава привкус на неяснота и недоизказаност. Така че не виждам никакъв грях в това да направя опит да систематизирам най-жизненоважните (според мен) публични “тайни”, като след това изразя и мнението си как нашето общество реагира на “тайнствената” дивотия, в която живее от почти две години.

“Тайна” №1, почти неприлична, едва ли не табу: Симеон Сакскобургготски и неговата партия не спечелиха изборите, а похитиха властта.

Ще се мотивирам съвсем накратко. Избори не е имало, защото обезвереният, измъчен, петимен за правда и справедливост български народ не бе изправен пред избор. Избор имаш само тогава, когато избираш измежду две или повече тези, схващания, концепции, възгледи, идеи, визии. Когато поставиш едно току-що свестено от половинвековния комунистически припадък общество “да избира” между апетитния кобургер на красивата лъжа (при това намазан отгоре с ужким харизматичен кетчуп и несимволична горчица) и простичката грозновата реалия на битието ни, обществото без размисъл посяга към кобургера. Това е социална беда, а не вина: така са постъпвали и постъпват всички общества, поставени в подобни условия. Партиите пък (в случая сбиртокът), които нямат идеи и визии, по правило поднасят на клиента кобургери, понеже така е по-просто и по-лесно, а хищникът обича лесната плячка. Особено когато демократичните процедури и правила са спазени от начало до край, а бутилката с духа на конституционализма долу в мазето не е докосната и с пръстче.

Нищо ново, нали? Тогава защо да не си го кажем открито?

“Тайна” №2, изтъркана, вече досадна: лидерът на едноименната партия, министър-председателят на родината ни, царят, Симеон е най-меко казано посредствена личност, като изключим някои области на човешкото общуване, където талантът му не се побира в никакви рамки на приличието. Иде реч за таланта на лъженето, на лицемерието, на гьонсуратлъка, на общественоопасния егоизъм, на алчността, на безхаберието… И прочие.

Нищо ново, нали? Тогава защо да не си го кажем открито? И да не си губим времето с мотивиране.

“Тайна” №3, свръхдосадна, почти приспивна: царският сбиртокк е некадърен да управлява не само България, но и самия себе си.

Нищо ново и тук, нали? И пак няма да си губя времето да се мотивирам. Само ще си позволя да подсетя за една одиозна фигура – вечно непосветеният в тъмните дела, вечно правият за всичко и вечно подсмихнатият “организатор и вдъхновител” на новото време, координаторът, съветникът, личният секретар, мажордомът, придворният кардинал Стоян Ганев, - който бе подреден да подрежда честни наивници, хазартни оптимисти, пълни глупаци, жадни некадърници, долни подлеци и откровени бандити в нещото, което аз наричам сбирток.

“Тайна” №4, страшна: сбиртокът, дори и да можеше да управлява, пак нямаше да може, понеже родината ни се управлява от специална и разнородна група граждани тук и в странство, каквито групи целият свят за прегледност нарича мафиотски или още по-кратичко - мафия.

Тази група вече не е сбирток (макар че честичко се избиват поради несходство в характерите), а акционерно сдружение с материална цел, в което членуват офицери и цивилни лица, богати и още по-богати болшевици и безпартийни, българи и небългари, монархисти, републиканци и просто бандити, като материалната цел се изразява в доразграбването и усмъртяването на “тайнството”, назоваващо се България, без да се поема ангажимент за погребението на покойника. Всеизвестно е, че мафиите грабят и убиват, а погребението е дело на самите трупове.

Нищо ново, нали?

“Тайна” №5, шеговита, даже комична, с отсенки на истеричен смях: негово превъзходителство президентът Георги Първанов е изключително симпатично селско момче, доказващо една стара теза на Ленин за готвачката, която теза няма да цитирам (не цитирам Ленин, гнус ме е).

Освен че  е симпатично, момчето е надарено с поразяваща въображението динамика на собствените си мнения (когато ги има), като най-често стрелката на динамиката кове на 180 градуса! Всеки знае “тайната”, дори Първанов я знае, че разликата между Петър Стоянов и Георги Първанов е като “слънцето и въздуха за всяко живо същество”, ако ми е позволено да се пошегувам така горчиво с избирателната мъдрост на народа, към който принадлежа. (Апропо, я да “издам” още нещо: горе-долу същото е и с разликата между Иван Костов и Симеон Сакскобургготски, ама здраве да е - това е друга “тайна”.) Както я е подкарал главнокомандващият по награждаванията, у нас няма да остане един достоен човек, който да приеме орден “Стара планина”, освен ако не се примири името му да стои между Тошо Тошев и Белчо Белчев, а защо не и зад Петко Маджуков.

Нищо ново и около Първанов, нали?

“Тайна” №6, по-плаха, свенлива все още: били са чудеса всякакви, включително и сакс, и кобургски, и готски чудеса, но такова чудо никога не е било.

Тук ще си позволя да се мотивирам, пак накратко. След 1878 г. в Княжество, Царство, Народна репубика и Република България е имало всичко от тъмния спектър: и беззаконие, и преврати, и безвластие, и диктатури, и авторитарни управления, имало е и масови убийства, и кървави репресии, и злоба, и простотия, и мизерия... Винаги е имало обаче и някакъв вид държавност - добра или най-често лоша, но все пак българска държавност. Съществували са правителства, парламенти, държавни структури. Парламентарното мнозинство е знаело каква политика провежда кабинета му, царят е знаел къде е премиерът му, а ако е в чужбина – в коя точно страна е, Станко Тодоров знаеше къде е Тодор Живков, дори Райчо Райков знаеше над какви решения умуват Беровите юнаци. Вероятно сънародниците ми с по-артистичен душевност приемат по-топло екстраватантната ни “държавна” практика, но други са по-суховати, по-традиционни във вкусовете си, особено пък когато съсед на съседна Турция е Саддам Хюсеин. Тук обаче има мръсна уловка, която много добре работи в полза на мафията-ръководителка: да се втълпи на хората, че е било по-добре да имаш една позорна, престъпна държавност, каквато бе комунистическата, отколкото да няма почти никаква държавност, накъдето отиваме. Коварната илюзия е още по-приемлива, защото мафията няма намерение (понеже вече няма начин) да върне “онези” инструменти на старата държавност, така че какво толкова?… Пропуска се най-важното, най-съдбовното: изборът ни не е между липса на държавност и мафиотско-кадесарска “държавност” с уж евросоциалистическа муцуна, а между тия двете чучела-чудесии и свещеното ни право да изградим нормална, европейска, хуманна, цивилизована държавност.

Все пак нищо ново и около тези чудесии, нали? Ами да си ги кажем открито тогава!  

Тайна” №7, оптимистично-песимистична и последна: народът ни отново е разделен на две по хамлетовия въпрос.

Оптимистите вярват на Симеон, дружеството му и орденохвъргачката Георги Първанов; те смятат, че може да бъде още по-лошо. Песимистите – вероятно от недалновидност – гледат вече мрачно на качествата на въпросната монархо-републикано-буржоазно-болшевишка компания и заявяват, че не може да бъде по-лошо, че България е вече едва ли не менте, че вече я няма дори.

Нищо ново, нали?

Няколко милиона българи имаме страховит проблем, който се задълбочава с всеки изминат ден. И той не е икономически, както на мнозина им се струва. Страховитият ни враг се нарича равнодушие. Няколко милиона българи станахме равнодушни към собствения си живот. Загубихме вярата си, че ще постигнем нещо по-добро. Дори губим вярата си – това вече е народопатология!, - че заслужаваме нещо по-добро.

Би било чудесно да се обединим около висшата духовна институция. (Добре, ама сега нямаме Църква, имаме синоди – “тайна” №…)  Би било чудесно да бяхме си създали политическа сила, която да изразява и защитава интересите ни. (Добре, ама печалната истина е, че сега нямаме такава сила – “тайна” №…) Вече чувам и познатото: ех, би било чудесно да си имахме някого, който да ни поведе и оправи! (Прекрасна приказка за дечица, ама от 58 години и кусур ни оправят предимно мафии – “тайна” №…)

Би било чудесно, ама реалността на “тайнството”, наречено съвременна България, е друга. Затова нека се върнем при оптимистите и песимистите. Ако си представим шейна, носеща се стремглаво по нанадолнището към пропастта, весело бутана отзад от шепата мафиоти, а ние върху лудналата шейна – оптимистите ще излязат прави: долу на дъното сигурно е по-зле дори отколкото върху летящата катафалка. Ако си повярваме обаче и скочим в движение от шейната малко преди тя да рухне в бездната, ще се убедим, че песимистите са били прави: ще се окаже, че наистина най-страшното е зад гърба ни и е бял кахър, дето сме се понатъртили тук-там и особено там.

А сами се сетете при тази инерция какво ще се случи с онези, които в Целият въпрос опира до това, за какво следва да си повярваме, та да се решим да скочим. Тук вече аз нямам думата: отговорът е изключително от компетенцията на собствената съвест.#

H Начало    Горе 5


© 2002 Още Инфо