|
Когато говорим
за противопоставянето между идеята за "силната ръка" и
демокрацията, и за търсенето на евентуален баланс между тях, лесно
можем да се изкушим да потърсим примери за тяхното съчетаване в
т.нар. "западни държави", които традиционно възприемаме като
най-добрия пример за това как трябва да изглежда едно демократично
и проспериращо общество. През последните
години, но
най-вече през изминалата, парламентарните избори в няколко
западноевропейски държави доведоха до изненадващи резултати, за
които медиите алармираха като за "възход на десния популизъм".
От друга страна,
изборите в редица държави от Централна и Източна Европа показаха
точно обратната тенденция - те бяха спечелени от леви, бивши
комунистически, а сега реформирани партии, повечето от които
възвърнаха влиянието си заради голямото обществено недоволство от
продължителния преход от комунизъм към демокрация. В много от тези
държави, включително и в България, се заговори за
"пост-комунистическа носталгия", която е не толкова заплаха за
демокрацията, колкото знак за обезверение и липса на перспектива
за много хора в България.
Споменавам тези
две нови за
Европа явления
защото макар и
различни в своите прояви и смисъл, те са породени от едни и същи
причини. Казано най-общо, и популизмът, и пост-комунистическата
носталгия са явления, възникващи заради неспособността на елитите
да решат проблемите на обществото и заради отслабването на
институциите, призвани да посредничат между народа и
управляващите. Дори проблемите, които правителствата в държавите
от Източна и Западна Европа се оказват неспособни да решат, са
сходни - бедността в Източна Европа е проблемът на недостатъчно
добре функциониращата икономика в западните държави, престъпността
на Изтока се превръща в проблем с емигрантите и престъпността сред
тях на Запад, а корупцията е явление, познато добре и в двете
части на Европа. Вероятно заради различните модели на държавно
управление, утвърдили се в Източна и Западна Европа през периода
на студената война, днес те предлагат различни варианти на
решаване на проблема с "некомпетентността" на елитите и
утвърдените политически партии.
Западноевропейският
десен популизъм акцентира върху идеята за "твърдата ръка", която
макар и нарушавайки малко общоприетите демократични норми, ще
сложи край на множество проблеми. Ако се вгледаме в програмите на
"Народния Фронт" на Жан-Мари льо Пен във Франция, на "Партията на
свободата" на Йорг Хайдер в Австрия, на "Северната лига" на
Умберто Боси в Италия и на "Листа Пим Фортаун" в Холандия, ще
видим доста общи неща. Проблемът с престъпността, например, може
да се реши чрез спиране на притока на емигранти, най-вече от
арабските държави и Северна Африка, макар че често се говори и за
източноевропейците. Според споменатите лидери емигрантите създават
само проблеми, защото не са част от съответната европейска
култура, не работят, крадат и убиват, т.е. пораждат
престъпност. Спирането на емигрантите ще реши и проблема с
безработицата, защото, според Жан-Мари льо Пен, те заемат работни
места, на които биха могли да работят французи. Популистите се
опитват да отговорят и на страха на западноевропейците от
разширяването на ЕС на Изток, като правят мрачни прогнози за
нарастваща емигрантска вълна и потъпкване на националната
идентичност и суверенитет на фона на все по-нарастващото влияние
на бюрократичната машина на Брюксел.
Идеята за "твърдата
ръка" намира израз и в самата структура на популистките партии -
най-често това са партии от авторитарен тип, в които лидерът е
харизматична личност с толкова голямо влияние, че без него
партията не може да съществува, както стана с Партията на
свободата след оттеглянето на Хайдер или с "Листа Пим Фортаун"
след убийството на Фортаун. Не на последно място, обща
характеристика на популистките партии е стремежът им да върнат
властта на народа, като я отнемат от елитите, които според тях са
безразлични към "истинските" интереси на нацията.
На този фон
носталгията по
комунизма в Източна Европа
е лесно обяснима и
доста напомня на другата страна на една и съща монета. Обяснима е
първо,
защото старата комунистическа система е добре позната и на фона на
всекидневните трудности и несигурност, пред които много хора са
изправени, изглежда по-добра
второ,
защото въпреки декларираното "народовластие", комунизмът е
практическа реализация на идеята за "силната ръка", система, при
която някой друг взима решения, а гражданите, понеже нямат право
да протестират, са принудени да ги приемат.
Колкото и невероятно
да изглежда, че със споменатите по-горе популистки лозунги някоя
партия може да спечели гласове във Франция или Холандия, това е
факт. Успехът на популизма, част от идеологията на който е и
представата за "силната ръка", не се дължи на зрелостта или
демократичността на едно общество, защото популистки партии има
както в Австрия, така и в Румъния, например. Успехът му се дължи
най-вече на това, че в една държава може да има сериозни проблеми,
които традиционните партии не могат да решат. За държави като
България, които все още не са завършили прехода си, рискът от
издигането на движения, залагащи на популизъм или
пост-комунистическа носталгия, е още по-голям. А ако си припомним
как НДСВ спечели почти 50% на изборите през 2001 г., ще видим и
колко силен е потенциалът на такива идеологии да печелят
привърженици.
На практика и
десният популизъм, и опитите за възраждане на комунизма се стремят
към едно и също - налагане на идеята за "силната ръка" и реда в
държавата, въпреки че между тях съществуват известни разлики.
Докато десният популизъм може да се нарече "превантивен", защото
се основава на страховете на обикновения човек от Запада от
процесите на глобализация и европеизация, в която собствената му
национална идентичност може да бъде размита, а жизненият му
стандарт - понижен, то носталгията по комунизма или
"източноевропейският, ляв популизъм" се поражда от проблемите и
неуспехите през годините на прехода и се стреми да възроди идеята
за спокоен и сигурен живот, регулиран от държавата.
Трудно е да се
прецени
кой тип популизъм
крие повече опасности
През последните
месеци популистките партии в Холандия и Австрия започнаха
постепенно да губят влиянието си, а във Франция бе създадена нова
партия, която обедини десницата с намерението да утвърди влиянието
й на политическата сцена и да освежи дясната визия за управлението
на страната. И въпреки, че проблемите остават, Западна Европа вече
се опитва да намери нов модел, чрез който да възстанови връзката
между гражданите и техните представители във властта.
За съжаление, в
Източна Европа нещата не са толкова ясни. В страни като Румъния
появата на популистки лидери вече е факт. В други, като България,
е трудно да се каже дали опасността е по-вероятно да дойде от
крайното дясно или от крайното ляво, тъй като и за двете явления
има предпоставки - парламентарните избори през 2001 г. доказаха,
че тя е налице. Но независимо за какъв популизъм става дума,
причините да не допускаме това явление са поне две:
1. Програмите на
популистките партии са неприложими в управлението - дори и да
получат шанс да управляват, те ще могат да го направят, само ако
се откажат от повечето си предизборни обещания. До какво води
това, вече знаем много добре.
2. Всяка идея
за налагане на "силна ръка" в държавата е свързана с известно
ограничаване на гражданските свободи, а в държава, в която
демокрацията все още не е утвърдена като реалност, това
ограничаване може да има много опасен ефект.# |