|
В политиката,
тестовете са многобройни, а резултатите им винаги подлежат на
двусмислени обобщения, тъй като най-често отразяват едновременно
състоянието на психичното здраве на управляващите, познанията на
управляваните и общото състояние на обществото. Изминалите седмици
показват, че управляващите и българското общество се справят зле с
теста НАТО-ЕС по повод на Ирак, на който бяха подложени
неочаквано. Наложи им се да реализират избор на ценности и
поведение, които не се вписват в традиционните ни представи за
интеграцията на България в НАТО и Европейския съюз.
Сред суматохата,
предизвикана от нетърпеливото очакване и надеждата, че им е дошло
времето за властване, в началото на 2001 г., днешните управляващи
отклоняваха с пренебрежение въпросите, свързани с отношението им
към членството на България в НАТО и Европейския съюз. Дежурната
фраза от този период бе, че те самите идват от Европа и САЩ, че те
самите са "проводници" (въпреки, че някои продължават и до днес да
са "полу-проводници") на евроатлантическата култура и политически
стандарт. След назначаването на Соломон Паси за външен министър
управляващото мнозинство реши, че е дало най-сериозната гаранция
за трайна и последователна ориентация към НАТО.
Последва дълъг
период на дежурно приказване за евроатлантическата интеграция,
което постепенно съживи незабравените рефлекси на масовото
съзнание, а то някога по същия начин си представяше постигането на
развития социализъм и зрялото социалистическо общество.
В унеса на привидно
ясно избраните и "последователно отстоявани" цели на българската
външна политика, сравнително малко хора забелязаха, че представата
на управляващите
за интеграцията на България в Европейския съюз бе сведена до
скоростта, с която биваха приключвани преговорите по отделните
теми.
Бодрите отчети на
правителството
за "скоростта" на
българската интеграция и пестеливите похвали, които достигаха до
масовото съзнание от Брюксел, се оказаха достатъчни в сравнително
дълъг период от време, за да се приеме, че поне в това отношение,
проблеми не биха могли да възникнат. От времето на правителството
на Жан Виденов, което депозира официалната молба за започване на
преговори с ЕС за присъединяване, се утвърди илюзорната представа,
че всички политически сили (или поне по-видимата част от тях) не
подлагат на съмнение необходимостта от подобна интеграция. Никой
не си зададе въпроса, как откровено комунистическата и
демократичната представа за развитието на България може да
предполага едни и същи перспективи и да разбира едни и същи неща
под магическата формула на "пълноправното членство" в Европейския
съюз.
Новите управляващи
имаха за задача само да се впишат в трогателното единодушие, което
изглеждаше, че е обзело различните политически сили в България. То
се вписа и дори успя да постигне нови върхове на евро-бюрократична
реторика. НДСВ не само се впусна в преговорния процес, но дори
реши, че може да съкрати сроковете и да докаже не само в България,
но и в Европа, че уникалния и дълбоко подозрителен политически
експеримент с царя-министър-председател, може да има и добри
страни. Разбира се, през целия този период, почти никой сериозно
не се опита да разбере какво всъщност приема страната ни като
ангажименти пред европейските си партньори, какво обещават
преговарящите екипи и най-важното - кога, кой и как ще трябва да
изпълнява тези обещания.
С отношението към
НАТО нещата не потръгнаха така задружно и умилително, както с ЕС.
Най-отявлените комунистически среди в БСП категорично отказаха да
участват в маскарада, който си организираха техните синове и
сродници с карнавалните маски на социализма и социал-демокрацията.
Те заявиха, че НАТО си е НАТО и следователно е враг на Русия,
която пък си е Съветския съюз, следователно не може да не е и наш
враг. След като правителството на Иван Костов успя да удържи
страната ни в центъра на събитията и в същото време - встрани от
по-голямата част от рисковете на Косовската криза, а социалистите
решиха, че наближава тяхното време
с много уговорки
БСП реши
че би могла да
подкрепи кандидатурата на България за НАТО. След идването на власт
на креатурите на НДСВ бившия лидер на антинатовските митинги и
демонстрации, бе избран за президент на Републиката и се превърна
в истински стожер на евроатлантизма.
Целият този маскарад
можеше да продължи да се разиграва непредвидимо дълго, ако по
повод на режима на Саддам Хюсеин конкретните и различни, (каквито
винаги са били!) интереси, представени в Съвета за сигурност на
ООН, НАТО и Европейския съюз, не наложиха необходимостта от
заемане на позиция от страна на България. На новите управляващи
винаги им е било по-лесно да изразят съгласие, отколкото позиция,
но това предизвикателство определено надхвърли възможностите им.
Освен всичко останало, страната ни вече бе временен член на Съвета
за сигурност и от нейното мнение започнаха да се интересуват
поддръжниците на различните сценарии за справяне с проблема,
наречен "режим на Саддам".
Както всеки слаб
ученик по време на изпит временно изпълняващите длъжността
управляващи на България решиха да препишат отговорите на теста.
Стори им се, че ще успеят да препишат от когото трябва. Отговорът
на задачата бе преписан, но пътя на постигането на решението
трябваше да бъде защитен на различни равнища и да носи някакви
белези на индивидуалност. Приемането на американската позиция по
отношение на Ирак изискваше самостоятелно решение, което да бъде
еднакво ясно и отчетливо защитено, както в Съвета за сигурност,
така и пред партньорите на страната ни в Европейския съюз.
Освен всичко
останало се наложи това решение все пак да бъде обяснено и вътре в
страната - нещо, което се оказа непостижимо условие едновременно
за външния и военния министър, за министър-председателя,
президента и представителите на мнозинството.
Точно тук провалът
на "новото време" се оказа най-очевиден. Неувереността,
некомпетентността и политическата двусмисленост на поведението на
българското правителство предостави нови възможности на БСП и
сателитните й комунистически партии отново да подложат на съмнение
присъединяването на България към НАТО. Кризата в международните
институции, до която доведе необходимостта от предприемане на
решителни действия срещу режима на Хюсеин в Ирак, се оказа
най-подходящия момент, за да бъде оценена не само
демократичността, но и реалните гео-политически ориентации на
българските политически партии.
Вътрешното
разделение между преговорите с Европейския съюз, от една страна, и
всичко останало - от друга, стана очевидно. Министър Паси успя
изцяло да изземе не само функциите на колежката си Кунева, но дори
и на министър-председателя, защото очевидно реши, че това е
звездния му миг. Министър-председателят на свой ред реши, че може
да остави нещата да се подредят от само себе си. Военният министър
от своя страна, макар и с известно огорчение, остави всичко в
ръцете на външния министър. Така България вместо единна, успя да
реализира модел на единствена политика, доколкото единственият
представител на управляващите, който продължи да говори, (често
каквото му хрумне) остана външния министър.
Първо комунистите, а
по-късно и БСП като цяло, съзряха добра възможност да се върнат
към старата си стратегическа позиция, която противопоставяше
Европейския съюз на НАТО. Окрилени от политическите ходове на
руския президент, те решиха че е дошло времето за разпален
европейски ентусиазъм, който все по-зле прикрива антиамериканизма
и винаги е бил надеждно убежище за техните симпатизанти. Като
първи защитници на мира на всяка цена, дори и когато той означава
продължаваща война,
стратезите на БСП
решиха, че едва ли ще има по-подходящ момент от този за
подновяване на привидно приключилия дебат за това, как точно
трябва да изглежда евроатлантическата интеграция на България. Но
решението на тяхната задача също е преписано.
Колкото и да им се
иска, те не са представители на Русия
нито могат да си
позволят политическите комбинации, в които я въведе президента
Путин. Наложи им се да гласуват в българското Народното събрание с
нищо не значещата позиция на "въздържал се" и няма начин да убедят
когото и да е, освен собствените си симпатизанти, че това
представлява някаква ясна позиция.
СДС подкрепи
декларацията на правителството за подкрепа на операция на
антитероистичната коалиция, водена от САЩ за разоръжаване на
режима в Ирак. "Сините" нямаха друг избор, ако искаха да запазят
поне в някаква степен собствения си образ на носители на
евроатлантическия проект за развитието на България. В същото
време, те се задоволиха само с това, от време на време неясно и
някак между другото, да споменават за необходимостта от
допълнителни гаранции за българската национална сигурност и да
критикуват президента и министър-председателя за липсата на ясна
позиция на управлението. Независимо от наличието на сериозен
политически документ като стратегията за достойно членство в НАТО,
който бе подготвен и представен от опозицията, СДС не предприе
никакви по-нататъшни действия за неговото популяризиране, нито го
превърна в политическа програма за собствения си дневен ред по
пътя към местните и евентуалните предсрочни парламентарни избори.
Тестът за България все още не е
завършил
Предстои
реалната военна операция със или без единно решение на Съвета за
сигурност на ООН. Предстоят нови задачи, чиито решения вече няма
да могат да бъдат директно преписвани. Държавническата
отговорност, с която се кичеше някогашния монарх в изгнание,
налага общественото мнение да бъде подготвено за необходимостта от
нови усилия и поемането на нови отговорности през следващите
месеци и години в контекста на ефективното ни присъединяване към
НАТО и Европейския съюз. Пред тях нито мрънкането, нито мъглявите
обещания, свързани с времето, могат да помогнат на страната ни да
вземе изпитите си. Последните събития, все по-категорично
показват, че пътя на България към пълноправно и достойно членство
в НАТО и Европейския съюз, преминава през промяна не само на
сегашния управляващ екип, но и на цялостната ни представа за това
кой, как и с каква цел се занимава с политика у нас.# |