|
Нека да разгледаме някои разпространени
сред политиците твърдения по отношение
на държавните разходи:
· Образованието е
приоритет, затова трябва да му се
отпуснат повече пари от държавния бюджет
· Учителите трябва да
получават по-високи заплати -
следователно държавата трябва да отпусне
повече пари
· Парите за
здравеопазване, отпускани от държавата,
трябва да се увеличат с 50%, защото са
крайно недостатъчни
· Съдебната реформа е
изключително важна и в резултат
съдебната система трябва да получи
двойно повече пари от държавния бюджет
· Без отпускане на
значително повече пари от държавата не е
възможно да се проведе реформа в армията
· Администрацията трябва
да получи шоково увеличение на заплатите
и необходимата сума трябва да се осигури
от държавния бюджет
· Държавните инвестиции в
инфраструктура трябва да се увеличат,
защото те помагат на икономическото
развитие.
Тези и други подобни
твърдения показват общ начин на мислене,
който може да се сведе до изречението
"Ако нещо е важно, то държавата трябва
да осигури повече пари за това нещо".
Вероятно допускането е, че ако държавата
направи повече разходи за една или друга
сфера, ще се получи по-голямо количество
или по-добро качество на произвежданите
от тази сфера услуги.
На един ефективен и
конкурентен частен пазар подобно
твърдение би било вярно. Когато обаче
говорим за пари, осигурявани от
държавата, за сфери, в които липсва
конкуренция и са изцяло доминирани от
бюрократични решения, тогава
допускането, че отпускането на повече
средства от държавния бюджет води до
по-добри резултати, не е всъщност нищо
повече от едно пожелание. Причините са
четири:
· Липса на конкуренция. В
голяма част от държавния сектор
производството на стоки и услуги се
извършва от държавен монопол, който
действа като типична бюрократична
структура. В здравеопазването здравната
каса е монопол, цялата структура на
образованието също представлява един
централизиран монопол. Подобно е
положението и по отношение на
административните услуги и в много
случаи - при държавната инфраструктура.
· Липса на избор. Въпреки
положителните примери в много страни
българската администрация отказва да
позволи на гражданите право на избор по
отношение на публичните услуги. По тази
причина човек не може да смени здравната
каса, в която внася здравните си вноски,
нито пък има възможност за реален избор
извън рамките на държавната
образователна система.
· Липса на стимули. В
държавните структури най-често
заплащането е "на калпак" без начин за
измерване на производителността на
отделните работещи. Най-добрите учители
получават същата заплата като най-лошите
учители - очевидно това убива всякакви
стимули за повишаване на квалификацията
и усъвършенстване на преподаването.
Аналогично е положението и при болниците
- те не получават заплащане според
извършената дейност.
· Неефективност. Като
цяло резултатът от липсата на стимули,
конкуренция и избор е натрупваща се
неефективност в държавните ведомства. С
други думи, публичните услуги ни струват
значително по-скъпо, отколкото биха
стрували, ако се произвеждаха ефективно.
В повечето министерства и държавни
органи в България работят поне 25 - 30%
повече хора от необходимото, съответно
има повече от необходимото сгради,
офиси, автомобили, оборудване, текущи
разходи. Показателно е, че например в
министерството на отбраната в Нова
Зеландия работят 70 човека, докато в
България те са няколко хиляди (като тук
не включваме Генералния щаб на армията,
в който има още няколко хиляди). Същото
се отнася и за останалите министерства -
земеделие, образование, икономика и т.н.
Очевидно е, че
допускането, че осигуряването на повече
средства от държавата ще доведе до
по-добри резултати в различните сфери,
не е съвсем вярно. Напротив, можем да
твърдим, че докато не се реши проблемът
с неефективността на държавния сектор,
отпускането на повече средства е чиста
загуба на благосъстояние за обществото.
По-важният извод, който
може да се направи, е, че вместо да се
разчита на пожелания, бюджетът трябва да
залага ясни цели по отношение на
резултатите. Вместо парламентът
постоянно да увеличава държавните
разходи, разчитайки, че по-добрите
резултати ще дойдат от само себе си, той
трябва да предвиди реформи, които да
увеличат резултатите от държавните
разходи. Съответно слоганът на
политиците трябва да стане "Няма да
отпуснем нито лев без реформи".
Какво би означавало това
на практика?
1. Всяко министерство да
получава средства единствено срещу
представяне на програми, защитени с
анализ на ползите и разходите и
съдържащи ясни и измерими цели и
резултати. Ако целите не се постигат,
парите автоматично трябва да се спират.
2. Министерствата да
повишат ефективността си по отношение на
административни разходи, персонал и пр.,
сравнявайки се с най-добрите европейски
и световни примери (а не както досега -
да се сравняват с най-неефективните и
раздути европейски администрации).
3. Повишаване на
стимулите за труд в държавните структури
- по-добрите, по-ефективните, по-високо
квалифицираните служители (учители,
лекари, съдии) да получават по-високо
заплащане, а неефективните да бъдат
уволнявани.
4. Въвеждане на
конкуренция при доставянето на публични
услуги - една услуга може да се
финансира от държавата, но това не
означава, че тя трябва да се произвежда
от държавна монополна компания.
Напротив, конкурентното
производство позволява постигане на
по-добри резултати. В образованието
например това означава ваучерна система
(парите следват ученика), комбинирана с
повече децентрализация на решенията и
автономия на училищата, включително
приватизация на училища. В
здравеопазването - допускане на
конкурентни (частни) здравни каси,
приватизация на болниците.
Прекаленото взиране в
нарастването на държавните разходи за
една или друга сфера изкривява картината
на "приоритетност" на отделните сектори.
Вместо да се съсредоточават в
увеличаване на разходите,
представителите на народа би трябвало да
вложат повече усилия в осигуряване на
повече резултати от похарчените
средства.
Това ще е от полза за
цялото общество, защото, освен че ще
спести средства на данъкоплатците, ще
увеличи значително ползите от публичните
услуги. |
