През 60-те години на XX век Перу е изключително бедна страна. В стремежа си да помогне за справяне с тази бедност правителството на Западна Германия дарява на страната средства, с които да се построи водноелектрическа централа в Андите. Централата вече се строи, когато перуанското правителство започва да се замисля по въпроса какво ще прави с електроенергията, която ще се произвежда. Тя, оказва се, ще е много повече, отколкото е необходима на страната.

Съвсем скоро след това правителството е споходено от идеята да построи завод за азотни торове, тъй като той изисква много енергия. Целта е произведеният тор да се продава на селяните, така че реколтата им да е по-богата. За съжаление обаче никой не обяснява на селяните, че малкото наторяване води до добри резултати, докато многото наторяване е вредно. Те изливат огромни количества тор и унищожават отглежданите култури, което причинява масов глад и хаос.

Селяните в Андите никога повече не искат да използват изкуствени торове и перуанското правителство решава да превозва торовете от около 3500 метра надморска височина, където е заводът, по планински път до брега, след което още няколкостотин мили до захарните плантации. Превозът на торовете на толкова голямо разстояние обаче ги прави много скъпи в сравнение с вносните торове, които са достъпни на брега на Перу. Затова правителството решава да забрани вноса на торове и по този начин да задължи захарните плантации да купуват скъпия азотен тор от Андите. Това обаче увеличава разходите за производство на захар и намалява възможностите за износ на тази стока. В резултат множество работни места са закрити.

Виждаме как една безплатно построена водноелектрическа централа, която всеки би предположил, че може само да увеличи благосъстоянието на перуанците, води всъщност до масов глад, загуба на конкурентност и на работни места, намаление на благосъстоянието.

На какво се дължи това? Отговорът е сравнително прост - стимулите, които действат на правителството, силно изкривяват пазарната среда

Тъй като водноелектрическата централа е държавна, държавата смята, че тази централа трябва да е натоварена 100% независимо от разходите за постигане на тази цел. Правителството е готово да пожертва огромни средства на данъкоплатците, конкурентността на износителите, както и много работни места, само и само да осигури пълна натовареност на съответния мегаломански проект, като междувременно предизвиква и масов глад.

Ако централата беше частна, тя щеше да произвежда само толкова електричество, колкото е изгодно да се произвежда, т.е. количеството на електричеството щеше да максимизира печалбите. При това може да се допусне, че ако правителството се беше доверило на частната инициатива, тази водноелектрическа централа въобще нямаше да бъде построена точно там, където правителството я построява. Във всеки случай частна инвестиция, направена според пазарните стимули, в никакъв случай не би намалила благосъстоянието на перуанците - нещо, което се случва с държавната централа, въпреки че строежът й е напълно безплатен за правителството.

Нещо подобно на перуанската история се случва и в България по повод на някои големи и направо мегаломански проекти, по-конкретно АЕЦ “Белене” и магистрала “Тракия”. При това същите проблеми започват да се случват още преди да са започнали съответните проекти.

АЕЦ “Белене” е изключително печеливш проект, по думите на министерството на енергетиката. Въпреки това обаче, отново според същото министерство, е трудно да се намерят частни инвеститори, които да изградят този проект за своя сметка и на собствен риск. Ако това наистина е така, значи частните инвеститори не са убедени, че е възможно да възвърнат вложените средства.

Какво прави българското правителство? Нормално би било да се очаква то да се откаже от този проект, след като

пазарът показва, че няма необходимост

от него. Не това се случва обаче. Напротив, за да реализира строежа на централата правителството поема значителни ангажименти.

Първо, двата работещи блока на АЕЦ “Козлодуй” ще станат част от АЕЦ “Белене”, с което се гарантира монополна позиция на новата атомна централа по отношение на производството на електричество в България и се извършва частична непрозрачна приватизация на ядрените мощности в страната, срещу което няма да се получи нито лев. Второ, държавата в лицето на НЕК ще сключи дългосрочен договор за изкупуване на електроенергията по фиксирана цена, което означава, че целият риск от евентуални промени в пазарните цени се поема от държавата и е много вероятно това да доведе до отлагане на либерализацията на пазара. Трето, предлага се държавна гаранция за необходимите инвестиции в АЕЦ “Белене”, въпреки че повечето български икономисти и МВФ са против.

С други думи, правителството е готово на всичко, за да реализира проекта за АЕЦ “Белене”, без да мисли за разходите за това. Разходите обаче не изчезват дори когато правителството се опитва да ги игнорира. Апортирането на двата блока на първата атомна централа в АЕЦ “Белене” води до загуба на приходи, които биха могли да се получат при прозрачната приватизация на АЕЦ “Козлодуй”. Осигуряването на

монополна позиция на новата ядрена централа

заедно с дългосрочните договори за изкупуване на електричество и забавената либерализация на пазара ще се отразят на потребителите на електричество - както граждани, така и фирми. Това ще намали тяхното благосъстояние и възможностите за развитие и конкурентност на международните пазари. Държавната гаранция на вложените средства, от своя страна, ще влоши дълговите показатели на страната, а и перспективите за привличане на повече чужди инвеститори. Това отново има негативно влияние върху икономическото развитие.

При концесията за магистрала “Тракия” се получава нещо подобно. Твърди се, че предложените от концесионера условия са най-добрите в цяла Европа и са най-изгодните възможни условия, които могат да се предложат в България. Въпреки това обаче не е проведен търг, а експерти на правителството преговарят с експерти на кандидат-концесионера, за да подобрят тези “най-добри” условия. Предвижда се магистралата да се построи с кредит, връщането на който ще се гарантира от правителството чрез гаранция за трафик по магистралата и заплащане при неслучване на този трафик. С други думи, държавата поема целия икономически риск от експлоатацията на магистралата, което означава, че “Тракия” ще бъде една държавна магистрала.

Магистралата, както и до момента, ще се построи от строителни фирми с пари, които в крайна сметка ще се платят от българските граждани. Разликата е, че тя няма да е построена след търг за строителни фирми, при който се избира най-изгодната оферта. Чрез

вкарването на един мним “концесионер”

който не поема никакъв риск и не влага никакви собствени средства, се избягва процедурата на търг, а цената на километър се определя не според най-изгодното предложение, а според договорка между правителството и концесионера. Без съмнение, липсата на търг ще доведе до загуба на благосъстояние за българските граждани. Освен това се въвежда и заплащане на такса за магистралата, при положение че вече се плащат винетки и в ситуация, в която половината от цената на горивата се формира от данъци към държавата. С други думи, за магистралата се плаща три пъти, което прекалено много оскъпява транспорта в страната и неминуемо се отразява на цената на всички стоки, потребявани от българските граждани, и прави производството на много от тях по-неконкурентно.

Без да сме много крайни в преценката, все пак не можем да не отбележим, че българското правителство действа сякаш няма икономически закони. За съжаление, такова поведение ще затрудни развитието на икономиката и данъкоплатците ще поемат повече разходи, отколкото е необходимо.