Миналата седмица в медиите беше отразена
идеята (лансирана по време на
Икономическия форум за Югоизточна
Европа) за гилдийно сертифициране на
агенциите за недвижими имоти и
регулиране на техните комисиони. Това ми
напомни за времето отпреди десетина
години, когато търговията с недвижимости
набираше скорост, а на пазара се
подвизаваха успешно т.нар. креватни
брокери. Тогава упорито се търсеше
практическото приложение на подходяща
форма на лицензиране от страна на
сдружение на агенциите, но такава така и
не беше намерена, а пазарните сили в
крайна сметка си свършиха работата.
Всъщност различни
варианти на подобни амбиции, формално
насочени към защита на потребителите и
на “честните” играчи от “нечестните” са
характерни и за много от другите пазари,
в които многообразието на участници
предполага сериозна фрагментация и силна
конкуренция (като например пазара за
туристически услуги, занаятчийските
дейности, при лекарите, адвокатите,
счетоводителите, архитектите,
проектантите и т.н.). Последната подобна
разновидност на идеята за разграничаване
на лоялните от нелоялните пазарни играчи
е създаването на Българската
инвестиционно-информационна мрежа, в
която членството осигурява “виртуален
сертификат за качество”, но условията за
подобно членство са такива, че
гарантират достъп само за ограничен кръг
от по-големите участници на пазара за
консултантски услуги.
Не искам да кажа, че
съсловните организации по същество
работят против пазарния процес. Всъщност
голяма част от дейността им е насочена
към подпомагане на този процес и към
защита на интересите на бизнеса. Но
практическата реализация на идеята за
ограничаване на пазарния достъп действа
точно в обратната посока.
В основата на тази идея
прозира емблематичната за развитието на
стопанските отношения по време на
прехода нагласа, че пазарът е хаос, а
голяма част от предприемачите са
разновидност на криминогенния
контингент, чиито стратегии за участие
на пазара се свеждат до реализиране на
печалба не чрез предлагане на
конкурентни продукти и услуги, а чрез
измама и/или нелоялна конкуренция.
Потребителите поради асиметрична
информация или просто неграмотност не
могат да различат добрите от лошите и
това предполага намесата на ограничена
група просветени, които да наложат
механизъм за селекция на пазарните
участници. В крайна сметка
ограничаването на пазарния достъп на
“нелоялни” или “по-малко качествени”
играчи, дефинирани като такива от гилдия
или държавен/квазидържавен орган, а не
от потребителите, обикновено води до
една или друга степен на картелиране на
същия този пазар. А това винаги е
свързано с натиск върху цените (разбира
се, в посока нагоре) и липса на стимули
за подобряване на конкурентността на
“правилните” фирми. Крайният потърпевш
пак е потребителят.
В действителност
основните механизми, които движат
бизнеса, са други. Предприемачът, който
има дългосрочна стратегия да се наложи
на пазара и да печели, няма да се стреми
към бизнес, основан върху нелоялност, а
към предлагане на качествен продукт,
който потребителите ценят и са готови да
заплатят за него. Само така може да си
осигури трайно място на пазара. Случайно
или не, в обществения дебат обикновено
се пропуска факта, че пазарните
отношения са доброволни отношения между
рационални субекти. Никой не ме вкарва с
пушка в обменното бюро, в което купуват
еврото за 1.19 лв. Вината, че не чета
внимателно таблото с валутните курсове,
си е изцяло моя. Втори път със сигурност
няма да вляза в същото бюро. С подобна
клиентска база този бизнес едва ли
просперира.
В крайна сметка в един
истински свободен пазар, без намесата на
правителството или на специални групи по
интереси некадърният предприемач трудно
може да се пребори с кадърния, с този,
който предлага на клиентите си
качеството, което търсят при изгодна за
тях цена. В такава среда бизнесът се
основава на определени морални правила и
етични норми, които, колкото и да се
подценяват, не могат да бъдат
игнорирани. Нелоялността по-скоро има
шанс във и е продукт на система, в която
се създават специални привилегии и
специални елити. |