|
На 14
юни 2004 година бях спрял на кръстовище в
очакване на зелен сигнал. В този момент
автомобилът, който стоеше зад мен, ми счупи
задната броня в опита си за престрояване в
друга лента. Слязох от колата, защото
очаквах, че водачът ще изчака идването на
КАТ, но вместо това тя (беше жена) напусна
местопроизшествието. Прилежно записах
регистрационния номер и разговарях с хората
от съседните коли, които се съгласиха да
дадат писмени показания, също възмутени като
мен от случката. Нямах застраховка пълно
автокаско, така че, за да ми бъде заплатена
щетата, ми трябваше номера на застраховката
гражданска отговорност на избягалата кола.
Щетата не беше голяма, така че за мен би
било много по-лесно да платя за поправката
на автомобила, но въпреки това бях твърдо
решен да се обърна към КАТ, защото бях
свидетел на грубо и, бих казал, нахално
потъпкване на закона. Мислех си, че ако аз и
други като мен не се обърнат към органите на
реда в такива случаи, нарушителите ще стават
все по-безскрупулни и ще си позволяват все
по-големи волности.
На следващия ден отидох в КАТ
заедно с един от свидетелите. След повече от
шест часа чакане и след многократни въпроси
кога ще бъда обслужен подадох жалба
№44/15.06.2004 г. заедно с писмените
показания на един от свидетелите. Беше ми
даден телефон за връзка, на който ми беше
казано, че ще получа допълнителна
информация.
Един месец по-късно се обадих
на въпросния телефон, за да разбера какво е
развитието по моя случай. Започнаха да ми
обясняват, “че не могат да намерят
собственика на другата кола и че това било
много трудно, защото той не бил от София,
много такива случаи не се разрешавали, но те
правели всичко възможно”. Все пак ми казаха,
че собственикът на колата е от Свиленград.
Обадих се на мои приятели в Хасково, за да
ги питам да не би случайно да имат представа
кой е собственикът на избягалия автомобил и
им дадох всички подробности, които знаех,
въпреки че осъзнавах неголемите шансове. За
голямо мое учудване още на следващия ден се
оказа, че един от моите приятели знае името
на собственика, адреса и телефоните му.
Веднага се обадих на КАТ и им
дадох данните, които намерих, като ми беше
любопитно дали и при новото положение е
възможно да имат проблеми с намирането на
собственика. След около месец отново отидох
в КАТ с надежда, че този път вече случаят ще
бъде разрешен. Отново ми беше казано, че не
могат да намерят водача (оказа се, че
собственикът е различен от водача в деня на
катастрофата), но този път с уточнението, че
лицето е в чужбина. Много се изненадах,
когато полицай от друг отдел дойде при мен и
ме попита защо толкова съм настоявал за
решаването на този случай. Аз му отговорих,
че този и подобни случаи би трябвало да са
основен приоритет в работа на КАТ и че не
мога да разбера защо за толкова време
случаят не е разрешен. Все още чакам и днес.
Именно такива случаи с
основание създават много лош обществен имидж
за работата на КАТ. В днешно време усилено
се говори за постигане на по-висока степен
на сигурност като отговор на терористичните
заплахи. В тази сигурност неизбежна роля ще
има и КАТ, служба, която наброява много
служители и контролира автомобилния
транспорт. Логично обаче възниква въпросът
как да очакваме тези хора да заловят
терорист, при положение че не могат да
издирят собственика на автомобил при
наличието на двама свидетели, описание на
колата и регистрационен номер? Също така
възниква и въпросът - след като не се
разрешават тези случаи, с какво всъщност се
занимават служителите на КАТ?
|
