|
Поредният
международен скандал, в който бе въвлечена
България през последните дни - този с
олимпийския подкуп, е едновременно отвратителен
и жалък в баналността си. Той напомня с
натрапчивата монотонност на капеща мивка нещо,
което вече ни писна да си повтаряме: че в
условията на институционен вакуум, на
безотговорност, некадърност и тотална абдикация
на държавата от задълженията й да въдворява ред
в обществото всеки достатъчно разюздан и опиянен
от чувство на безнаказаност индивид е свободен
да върши всичко, което му идва отвътре, тъй като
няма кой да го спре.
Отчайващото е, че
и този скандал подобно на толкова други преди
него (побоят над полицай от общински съветници
пред Софийската община, аферата с петролните
купони на Садам, опитите за реабилитация на
мрачни фигури от възродителния процес) отекна на
глухо в задръстената от жълти вестници,
патриотарска чалга и люспи от слънчоглед
резонаторна кутия на българското гражданско
съзнание.
Малкото смислени
гласове в пресата - например в коментарите на
“Дневник”, призоваващи за държавна намеса и
прокурорско разследване на случая, бяха удавени
в бараж от неадекватни реакции в целия диапазон
от първосигналното “заговор срещу България”,
през несръчно шикалкавене, та до откровена
апологетика, граничеща с едва прикрито
възхищение от митичната фигура на Батето - този
ючбунарски принц, този Крали Марко на
балканската кьорсофра, който според някакъв
спортен деятел от времето на социализма правилно
се бил опитал да изцица някой и друг милион от
богатите западняци, та белким и ние се пооблажим
нещо в калабалъка.
Преди време в една
компания си говорихме, че повечето проблеми на
България са чисто културни в своя генезис.
Общественият отзвук от деянията на Иван Славков
е тъжна илюстрация на тази теза. Като оставим
настрана неговата демонстративна недосегаемост
от закона, поставяща възможно най-точната
диагноза на българската правораздавателна
система, той се ползва сред голяма част от
редовите граждани на страната с онази симпатия,
примесена със завист, която българинът
традиционно запазва за най-големите тарикати,
играчи и харизматични бандити: “Ашколсун, пишкин
момче излезе, всички ни измами!”
Един мой уважаван
приятел каза преди време в интервю по
телевизията, че вече единствената ефективна
опозиция в България - това са посолствата и
институциите на западните държави. Явно и този
път трябва да благодарим на една авторитетна
западна институция, обществената британска
телевизия Би Би Си, за това, че безметежната
кариера на последния комунистически плейбой в
Източна Европа - човека, охарактеризирал се
достатъчно добре в поредицата цитати, отпечатани
в последния брой на “Капитал”, най-после бе
доведена до своя логичен, безславен завършек.
|
|
Преди две седмици началникът на Генералния щаб
ген. Никола Колев самоотвержено се хвърли да
защитава 39-те хиляди “щика”, останали в
Българската армия, срещу исканията те да се
съкратят наполовина до 22 хиляди, колкото
годишно са донаборниците в България (ако армията
изобщо трябва да бъде наборна). На утрешното
обсъждане на Стратегическия преглед на
отбраната, който впрочем всяко нормално
управление прави в началото, а не в края на
манадата си, не само Колев, но и целият възпитан
в съветски военни академии генералитет сигурно
пак ще пророни сълза за стопилата се българска
войска. И политиците пак ще махнат
снизходително с ръка на отложената за пореден
път професионализация на армията. Ще благословят
ново престъпно харизване на бюджетни средства на
руснаци, за да модернизират съветски вертолети,
които ще литнат, колкото литнаха съветските
“натовизирани” самолети. Или ще се направят на
разсеяни, ако някой от щабните генерали намекне,
че “армията не може да стои настрани, когато се
руши държавността”, вместо немедленно
дисциплинарно да го уволнят.
А най-вероятно всички политици с правомощия в
областта на сигурността утре единодушно ще решат
нищо да не решават, отлагайки отново най-нужните
етапи от армейската реформа –
професионализацията и превъоръжаването й. И
Българската армия ще продължи да пилее по
милиард лева годишно – 2,6 % от брутния вътрешен
продукт, без никой да знае за какво. Двадесет и
две хиляди български младежи ще продължат да
губят напълно безмислено 6 или 9 месеца от
живота си в “родната казарма”. В резултат аз,
гражданинът, пак ще съм толкова защитен, колкото
досега, и ще се моля да ме пази Господ.
Затова настоявам да модернизираме действително
нужната ни част от армията сами, без да чакаме
да ни “натиснат” съюзниците от НАТО. Позволявам
си да настоявам за това като мъж, на когото
държавата е отнела две от най-хубавите години от
живота, “за да отбие редовната си военна
служба”. Искам го като данъкоплатец, който плаща
заплатите на всички държавни чиновници,
включително на тези с пагони. Вменявам го в дълг
на политиците като избирател, на когото те
дължат временното си и до голяма степен случайно
пребиваване в правителството и парламента.
И с плахата надежда, че поне част от тези, които
взимат решения, все още са способни да се
вслушват в гласа на здравия разум, им предлагам
да прочетат част от икономическия софизъм на
Фредерик Бастиа*
“Това, което се вижда, и това, което не се
вижда”:
“Да освободите от длъжност сто хиляди войника,
не означава да разсипете сто милиона, а означава
да ги върнете на данъкоплатците. Вие не виждате,
че като хвърляте така на пазара сто хиляди
работници, вие по същия начин хвърляте и стоте
милиона, предназначени да платят тяхната работа;
следователно, същата мярка, която увеличава
предлагането на работна ръка, увеличава също и
търсенето; откъдето следва, че вашето твърдение
за спадане на работните заплати е илюзорно. Вие
не виждате, че както преди, така и след
освобождаването от длъжност, в страната има сто
милиона, полагащи се на сто хиляди души; цялата
разлика се състои в това: преди страната
предоставя сто милиона на сто хиляди души, които
нищо не правят; след това им ги предоставя, за
да работят. Най-сетне не виждате, че когато един
данъкоплатец даде парите си, било на някой
войник, който в замяна не прави нищо, било на
работник в замяна на нещо, всички по-нататъшни
последици от циркулацията на тези пари са същите
в двата случая; единствено във втория случай
данъкоплатецът получава нещо, в първия не
получава нищо. Резултатът е: чиста загуба за
нацията.”
Накрая Бастиа пита: ако има национална
печалба от увеличаването на армията, защо да
не бъде мобилизирано под знамената цялото годно
за военна служба население на страната?
Наистина, защо?
- - - - - -
* Фредерик Бастиа (1801-1850) - френски
икономист, публицист и държавник, който
довежда до абсурд аргументите на опонентите си,
показвайки логическата несъстоятелност на
допусканията им |
