В продължаващото напоследък опиянение от свободата на словото, на пътуването, на мисълта дори, се очертава една своеобразна посттоталитарна менталност. Основното чувство, което тази нагласа на ума произвежда, е нещо като наслада. Наслада от свободата пред чувствата. Особено на агресивните такива и особено на онези от тях, насочени към авторитета. Тече един почти карнавален изблик на критика. Мярката естествено не се уцелва, но и комай никой не се цели в нея.

Насладата от атаката срещу властта продължава да осмисля публичния ни живот.

На нас - гражданите. Друг важен белег на съвременния Аз на гражданина е почти пълната липса на рефлексия. Рефлексия означава питане за основанията ми да съм такъв, какъвто съм. Рефлексивността е трудна задача за мен, гражданина.

Мисля, че проблемът ми не е интелектуален, а емоционален. С други думи, Азът ми на гражданин е по-често страстен, отколкото разсъдлив.

Тази страстност, съчетана с апетит към свободата и с тревогата (непризната открито) от смущаващо многото възможности и рискове, правят Аза на гражданина любвеобилен и самотен едновременно.

Нашият съвременен "гражданин" е по-често гневен, отколкото конструктивен, по-често сам, отколкото в група, по-често импулсивен, отколкото рефлексивен. По-често изневеряващ, отколкото верен. Младост - ще каже някой - нека се нарадва човекът!

Добре. Значи нашият граждански Аз е и млад. Но знаем, поне от собственото ни юношество, колко досадна за околните и трудна за издържане е тази възраст. Има ли белези на зрялост? Сигурно има, но не ги забелязвам особено.

Ето например продължава слепотата на този Аз по въпросите на властта. Азът на гражданина (съвкупния нестроен публичен хор) продължава да е хипнотизиран от властта, въплътена в държавния апарат. Тази юношеска хипнотичност кара всеки що-годе разбиращ от нещо гражданин, когато излезе в публичната среда, да се държи като експерт, който е важно да бъде чут. Но не от кого да е, а от Нейно величество Държавата. И започва едно надвикване.

Така една голяма част от гражданите е сведена до маса от надвикващи се "експерти". И всеки вика: "Аз съм гражданин! Аз съм гражданин!" Добре, де, чухме! Хайде сега да направим нещо! Това е друга бира обаче. За нея се иска рефлексия. Докато се надвикваме, пропускаме момента на правенето. Създаваме твърде много "частници" и твърде малко "политици". Населяваме се с много индивиди и малко солидарност. Твърде много знаене и оскъдица от учене.

А Властта гледа благо и се усмихва с лика на охранен (пост)комунистически функционер.