|
Като един от икономистите, подкрепящи идеята за въвеждане на
плосък данък в България, с голям интерес следя обществения дебат
по тази тема. Едно от нещата, които най-силно ме впечатлиха в този
дебат, е упоритото прокарване на внушението, че
социалноосигурителните плащания в България не са данък. Формално
погледнато, тези плащания наистина не се наричат данъци.
Правителството съвсем не случайно предпочита понятието
осигурителна тежест. Какво реално обаче са вноските, които
работодатели и “осигурени” лица всеки месец превеждат в
осигурителната система?
Моето разбиране за пенсионно осигуряване е форма на дългосрочно
спестяване с цел осигуряване на бъдещ доход в етап от живота,
когато индивидът вече не е трудоспособен. В този смисъл истинската
(за мен) пенсионноосигурителната система би трябвало да е базирана
на спестяванията и инвестициите. При тази система работещият
спестява за пенсия, а спестените пари се инвестират и създават
богатство. При това индивидът има право на избор колко да
спестява. Има право и на избор кога да започне да усвоява ползите
от това спестяване. Има право на избор на доставчик на
осигурителната услуга. Има право да знае и знае колко плаща за
услугата.
Осигуряващото се лице има очаквания
за бъдещите си доходи от участието си в тази система и тези
очаквания са пряко обвързани с размера на осигурителните вноски
(т.е. отложеното потребление), които той е правил през трудовия си
живот. Въпреки че при всички положения получаването на определена
пенсия не е напълно гарантирано, то поне са налице точно
определени очаквания. Такива осигурителни вноски не мога да нарека
данък.
Социалноосигурителните плащания,
които аз правя, както и тези, които моите родители са правили,
съвсем не се вписват в горната схема. Реалността е точно
обратната. Всеки месец плащам определена част от дохода си, която
чрез правителствен преразпределителен механизъм автоматично се
изразходва, като се насочва към изплащане на пенсии на сегашните
пенсионери. В тази схема няма спестовен елемент. Няма и право на
избор - аз не мога свободно да определя каква част от дохода ще
заделям за осигуряване. Изглежда, нямам право да знам и не знам с
каква част от вноските си плащам “административното обслужване”.
Не мога да открия (вероятно защото
няма) обвързаност между размера на вноските, които правя и ще
трябва да правя през целия си трудов живот, и това, което
правителството ми обещава, че евентуално ще получавам, когато
навърша определена от него възраст. Съвсем коректно финансовият
министър посочва в отговор на отвореното писмо за въвеждане на
плосък данък, че “осигурителната система е разходопокривна и
солидарна, и размерът на вноските е неразривно свързан с размера
на получаваните пенсии и помощи”. Но тази обвързаност е на
сегашните вноски със сегашните пенсии и помощи, а не с бъдещите
пенсии и помощи, които осигуряващите се сега лица евентуално ще
получават някога.
Поради това, че разбирам какво
означават непрекъснато нарастващите дефицити на
социалноосигурителната система и очертаващите се демографски
тенденции, нямам приемливи като значимост очаквания за възмездност
на направените от мен плащания. А след сметките, озаглавени “без
коментар !!!”, които НОИ представи вместо отговор на отвореното
писмо (с емоционален заряд, който изглежда абсолютно неуместен на
професионално ниво) смятам риска от участието си в системата за
много висок. Наред с това участието ми в тази система ми носи
допълнителен (и то не малък) разход по съобразяване с множество
административно-бюрократични изисквания.
В крайна сметка за мен (а вероятно и
за много хора) гореописаната “осигурителна тежест” си е чиста
форма на данъчно облагане. И вярвам, че колкото повече хората
осъзнават това, толкова по-рационални решения ще вземат при
планирането на спестяванията си за старини и толкова по-малко ще
зависят от държавата и нейната осигурителна система. Защото
повечето от нас наистина искат старините им да са осигурени.
|