08-04-2004

10 ноември 2003, 10:35

Либерализиране и преориентиране на българска атърговия

Статията е публикувана и в "Капитал"

Състояние в началото на реформите

Преди първите реформи от 1990-1991 икономиката на България е силно зависима от търговията със страните от бившия Съюз за икономическа взаимопомощ (СИВ). През втората част на 70-те и 80-те години, търговията с тези страни представлява около 60%[1] от общата. По данни на НСИ този показател дори е по-висок и варира между 70% и 80%[2]. Това на практика е най-висок дял и съответно най-висока зависимост в сравнение с останалите страни членки.

За сравнение, делът на СИВ в общата търговия на бившата Чехословакия възлиза на 51-52%, на Румъния по-малко от 30%, на Унгария и Полша - между 40% и 50%[3].

В края на 80-те години износът за страните от Европейската общност възлиза на 4-5%, а вносът е 9-10% от общата търговия[4].

През първата половина на 80-те години България заема изкуствено създадена позиция межди “Изтока” и “Запада”. През този период се внасят суровини от бившия Съветски съюз, които се преработват и изнасят на “Запад”. Обратно от “Запад” на “Изток” се правят опити за внос на ембаргови (КОКОМ), високо технологични стоки. С началото на реформите и разпадането на СИВ е ясно, че няма как тази позиция да бъде задържана.

След 1985 г. представяните данни за търговията на  България започват все повече да се отклоняват от действителното състояние, с което се “замъглява” общата картина. Една от най-вероятните причини затова е да се скрие истинското положение от международните кредитодатели. Така през периода 1984-1989 брутният външен дълг нараства повече от три пъти, от $2,9 млрд. до $10,7 млрд. По-голямата част от този дълг е към частни кредитори.

В последствие се създава митът за загубените “Руски (бивш Съветски съюз) пазари”. Дори в наши дни много хора обясняват редица неуспехи с това, че са загубени тези пазари. В действителност се оказва, че търговските отношения със страните от СИВ могат да бъдат поддържани единствено в условията на изкуствен монопол. Още с първите реформи се случи неизбежното – по-конкурентните производители изместиха голяма част от българските фирми.

Либерализация на търговията

Първите стъпки в тази насока се предприемат през април 1989 г. с Указ №56, с който се премахва държавният монопол върху външната търговия.

След това се подписва Европейското споразумение за асоцииране на България. Търговските договорености в рамките на това споразумение са в сила от 1 януари 1994. Приема се асиметрична схема за либерализиране на търговията, според която Европейската общност трябва да се “отвори” за стоки с произход България за шест години, а България трябва да направи същото - за девет години. Споразумението обхваща всички промишлени стоки (без текстил, въглища и стомана), за които постепенно се създава свободен търговски режим. По отношение на селскостопанските стоки либерализацията е условна и много по-сложна, като се предвижда да се правят отстъпки на “хармонична и реципрочна основа”. Също така се забранява въвеждането на нови търговски ограничения и антидъмпингови разпоредби.

Това споразумение е изключително важно, защото създава условия за икономическа интеграция със страните от Общността. Съвсем естествено възможностите, които се създават с “освобождаването на търговията” се използват по-пълноценно, когато и други реформи напредват в България и се създава частен сектор.

Основен недостатък на споразумението е забавената либерализация на търговията със селскостопански стоки. Но както е добре известно, това е дългогодишна политика на ЕС, която търпи развитие през последните години в посока на намаляване субсидиите и засилване конкуренцията в отрасъла.

За много от селскостопанските продукти, с произход територията на България, ЕС въведе квоти. Това даде повод за дебат, продължаващ и до днес, че всъщност въпросните квоти са изключителен проблем пред износителите. Без всякакво съмнение, квотите имат подобен ефект на митата и ограничават търговията. Само че в конкретния случай, тези квоти се запълват изцяло само за някои от стоките, което означава, че не са ограничение пред размяната на всички останали[5].

Следващата стъпка е споразумение с ЕАСТ от 1993, след това членство в Световната търговска организация (СТО) през 1996 и членство в ЦЕФТА (Централно европейско споразумение за свободна търговия) през 1999. Присъединяването към ЦЕФТА се реализира на основата на двустранни споразумения със страните членки. С тези споразумения митата на повече от 80% от промишлените стоки бяха премахнати. За останалите промишлени стоки митата се премахват постепенно между 1999 и 2001. За селскостопанските стоки са подписани отделни двустранни споразумения между страните-членки, в които се конкретизира стоковият обхват на концесиите.

След това бяха подписани двустранни споразумения за свободна търговия с Турция (1999), и Македония (2000).

През 2001 в Брюксел бе подписан меморандум за либерализиране на търговията между страните от Югоизточна Европа въз основа на двустранни споразумения (инициатива подкрепена от Пакта за стабилност). Документът бе подписан с очакването, че въпросните споразумения ще бъдат постигнати до края на 2002 г. Както можеше и да се очаква, нещата се развиха по различен начин. Всяка от страните започна опити за едновременно либерализиране на търговията и защитаване на “някои сектори”. Именно по тази причина преговорите със Сърбия и Черна гора продължават вече повече от две години.

Все пак бяха подписани споразумения с Албания и Хърватска, което се оказа по-лесно, защото така или иначе търговията с тези страни е незначителна и при това положение няма “много сектори за защитаване”.

След това бяха подписани и двустранни споразумения с Литва, Латвия, Естония и Израел.

Освен това, трябва да се има в предвид, че в условията на пазарна икономика, субект на сделките по износ и внос са отделните фирми и индивиди, а не държавата. Държавните институции имат регулативна роля по отношение на търговията като определят някои от “правилата на играта” – мита, акцизи, разрешителни режими и други. Тоест ролята на държавата е в създаването на “рамката” за водене на бизнес, която може да бъде рестриктивна или стимулираща в зависимост от свободата, която се предоставя на отделните пазарни субекти.

Преориентиране на търговията

Разпадането на “Източния” блок доведе до спад на БВП с 31% през 1991 спрямо 1989.

След 1991 се наблюдава постоянен спад на износа към страните от бившия Съветски съюз и постоянно нарастване на износа за ЕС.

“Войната в залива” се оказва важен външен шок за развитието на износа. България е значим доставчик на оръжие за Иран и Ирак през 80- те години, което е и източник на приходи в “твърда” валута. Въпреки, че няма официални данни, според някои източници около 1/3 от общите валутни приходи през този период са от износ на оръжие[6]. В последствие налагането на санкции върху Ирак спира и изплащането на натрупаните задължения към България. При всички положения, дори и без война в залива, ограничаването на търговията с оръжие е било въпрос на време, защото няма как едновременно да се търси интеграция в цивилизования свят и да се правят сделки със съмнителни организации и суверени.

Наложените санкции (ембарго) над бивша Югославия и Македония имаха негативно влияние, най-вече по посока на затвърждаване на имидж за постоянна нестабилност и проблеми за Балканите. Територията на бивша Югославия е може би най-прекият път към пазарите на ЕС, така че ембаргото наложи използването на по-скъпи “обходни маршрути”. Като цяло, нарушаването на ембаргото над Югославия се превърна в “мащабен бизнес” и генератор на неформална икономика.

Тези санкции имаха негативно влияние върху конкурентноспособността на пристанищата във Варна и Бургас, задържайки пристанищните такси високи, дори след 1995.

                    Източник: НСИ и собствени изчисления

Въпреки търговската отвореност, българската икономика е засегната незначително от азиатската и руската криза през лятото на 1998. Обяснението е в ограничената част от износа, която е насочена към тези пазари, както и в общата неразвитост на капиталовите пазари в България. Така например относителният дял на износа за Русия спадна от 6,6% (през първата половина на 1998) на 5.2% за първите шест месеца на 2000.

Обективно икономическите причини за спада на износа за Русия през 90-те години са най-вече в ниската конкурентноспособност на българските предприятия. За това има и политически причини - липсата на споразумение за либерализиране на търговията.

Директните разходи (вреди) от Косовската криза за българската икономика са незначителни. Те включват 0,7 милиона щ.д. помощ за Македония и официално регистрирани 317 бежанци от бивша Югославия. Косвените вреди бяха по посока на затруднена търговия и добавяне на нови “щрихи” към общата представа за несигурност на Балканите.

Връщайки се към понятието конкурентноспособност е важно да се отбележи, че страни като Полша, Чехословакия (по-късно Чехия и Словакия) и Унгария още през 1995 постигнаха с 40-50% по-висок износ в сравнение с 1989. Докато през същата година износът от България беше с 40% под нивото от 1989. Това обстоятелство е показателно за намалената конкурентноспособност на българските фирми през първата половина на 90-те.

Така например до 1996 не беше направено почти нищо за продажба или ликвидиране на губещите държавни предприятия. До тази дата приватизацията е твърде ограничена и държавните предприятия създават около 85% от добавената стойност в индустрията. Освен това до 1996 не се предприемат дори мерки за ограничаване натрупването на загуби от държавни предприятия.

Въпреки приемането на нов закон за банкрутите през 1994 нито едно голямо държавно предприятие не е обявено за банкрутирало до лятото на 1996, когато се предприемат бързи мерки в резултат на натиска от международните институции.

С постепенното либерализиране на търговията започна да расте относителният дял на вноса от ЕС за сметка на намаляване на вноса от страните от бившия Съветски съюз (впоследствие, наречени ОНД). Вносът от страните от ОНД за периода 1991-2002 се ограничи най-вече до суровини (енергийни ресурси).

               Източник: НСИ и собствени изчисления

Значение на либерализирането на търговията

През първата половина на 90-те години  поради ограничеността и непоследователността на реформите не се създават условия за възникване на значим частен сектор. Освен това наследството от плановата икономика са декапитализирани предприятия, които продължават да трупат загуби и в началото на 90-те.

Споразумението с ЕС създава условия за свободна търговия, които обаче няма как да бъдат използвани в началото (1994-1996) от неконкурентноспособните държавни предприятия.

Когато голяма част от предприятията работят с остарели технологии, обновлението на производствените мощности зависи от вноса на инвестиционни стоки. Значимото нарастване на вноса на инвестиционни стоки се случва след 1998, като между 70% и 90% са с произход от ЕС[7]. За период от пет години между 1998 и 2002 вносът на тези стоки от ЕС нараства с близо 100%.

                        Източник:БНБ

Либерализирането на търговския режим има важно значение в следните аспекти:

1) Подобряват се условията за инвестиции и коопериране на производства с фирми от ЕС. За периода от 1992 до 2002 около 60% от всички инвестиции са, направени от фирми от ЕС.

2) Достъпът до пазара на ЕС създава стимули за фирми извън Общността да инвестират и произвеждат на територията на България.  В случая има значение и обстоятелството, че страните в процес на присъединяване възприемат постепенно стандартите и регулациите на ЕС, което означава, че външни инвеститори могат да използват, зададените преходни периоди и да започнат междувременно производство.

3) Подобрява се специализацията на производството, защото се премахват повечето от изкуствените бариери пред размяната. Фирмите се специализират в дейности, за които имат сравнителни предимства.

4) Подписването на търговски спогодби с държавите от ЦЕФТА и редица двустранни споразумения допълнително създава условия за по-добра регионална специализация на производството и съответно по-оптимално използване на ресурсите.

Ако разгледаме износът за ЕС през 1995-2002 се вижда, че за периода настъпва промяна в структурата. В началото 1995-1996, в годините след подписването на споразумението, преобладава износът на суровини и материали. Тоест става въпрос за стоки с ниска степен на преработка, което отразява и ниската конкурентносопособност на фирмите в този период.

В последствие се забелязва нарастване износът на потребителски стоки, които се характеризират с по-висока степен на преработка. Износът на тези стоки в края не периода дори надвишава този на групата суровини и материали. Също така се отчита постепенно, но устойчиво във времето нарастване износа на инвестиционни стоки за Общността.

                Източник:БНБ

Износ versus внос

След подписването на търговските спогодби започна дебат дали “отварянето” на икономиката няма да навреди или дори да се окаже пагубно за “българските” фирми. Обичайната реторика включва аргументи, че би било по-добре, ако някои от секторите все пак са защитени.

Така през последните няколко години бяха въведени протекционистични мерки за редица стоки: много видове зеленчуци, амониев нитрат, карбамид, различни стоманени изделия, кроненкоркови капачки и други[8]. Съгласно споразумението с ЕС такива мерки не могат да бъдат налагани в търговията с фирми от Общността и именно поради това, тези мерки имаха най-вече регионален характер.

Както между сделката по покупка и продажба съществува обективна връзка, по подобен начин са свързани и сделките по износ и внос[9]. Това твърдение може да бъде проверено и емпирично чрез търсене на корелационна зависимост между вноса и износа. За целта използвам 33 наблюдения след 1995 г. на тримесечна основа, като за зависима променлива използвам данните за износа.

Източник: Изчисления на автора по данни на БНБ

Според тези изчисления намаляване на вноса с 1000 долара (примерно поради допълнителни мита) води до намаляване на износа с 378 долара. За това съществува и резонна икономическа логика. Така например част от износа е зависим от вносни суровини, а в други случаи износът представлява преработка на предварително внесени суровини (работа на “ишлеме”). Погледнато от друг ъгъл, мотивацията за осъществяване на част от износа е последващ внос.

Следователно предприемането на действия за ограничаване на вноса води и до ограничаване на износа. При това положение се получава така, че когато правителство цели “насърчаване на местното производство” чрез протекционистични мерки се стига до общо намаляване на търговията за дадената страна.

Това не означава, че при протекционизма определени производители не получават монополна печалба, а означава, че за други производители (износители) тези мерки водят до нарастване на разходите.

Например, въвеждането на защитни мита за производителите на домати позволява на местните производители да повишат цената на вътрешния пазар, което води до допълнителни приходи за тях. От друга страна, това  означава повече разходи за предприятията от консервната промишленост, които трябва да платят повече за използваните суровини

Всичко казано досега означава, че ограничаването на вноса с цел, например, намаляване на дефицита по платежния баланс, ще има за ефект общ спад в търговията. Икономическата логика за това е, че пазарните субекти в икономиката внасят стоки и услуги, защото реализират печалба. Тоест целесъобразността на техните действия би следвало да бъде оценявана на ниво фирма, а не на ниво икономика.

Свободната търговия способства за оптимално използване на ресурсите и за специализация в дейности, за които са налице сравнителни предимства. Освен това, повечето производства, които се развиват на територията на България, не влияят върху международните цени, което означава, че търговските ограничения имат за директен ефект по-високи цени, плащани от всички потребители.

В този смисъл би било коректно, не да се сравнява размерът на износа с този на вноса, а да се следи дали двете величини, взети заедно, нарастват. Едно такова нарастване би означавало интензифициране на икономическата активност на дадена територия.