Икономическата наука е длъжник на политиката. Прието е аргументацията на политическите действия да става на основата на макроикономически модели, които са широко възприети в теоретичните среди. Въпреки това - или може би точно заради това - сме свидетели на непрестанни провали на политическите мерки, които толкова рядко постигат набелязаните цели и почти винаги тяхната цена се оказва по-висока от предварителното изчисление.

Дали политиците са научили нещо от последните няколко десетилетия безплодни опити да “спасят Африка от бедността”? По-скоро да. Сега вече на всички е ясно, че просто да се изливат пари в държавните агенции на африканските страни може да има главно негативни последици. Не са по-различни нещата и с помощите, които отиват в т.нар. неправителствен сектор - или значително зависим от местната администрация, или просто паралелен фискален механизъм. Помощите затвърдиха позициите на диктаторските режими, а предприемачите в Африка бяха насърчени да търсят политически връзки, а не толкова да привличат инвестиции.

Важно е да се каже ясно, че безвъзмездното раздаване на пари не е просто неутрално като ефект за слаборазвитите икономики. Такива помощи имат отрицателен ефект за икономики, които тепърва прохождат. Те по-скоро трябва да насърчават либерализацията на бизнес средата. Това означава, че насочването на пари към определена правителствена агенция трябва да става срещу ангажимент от местното правителство за реформи, които да позволят по-лесно правене на бизнес.

Най-често срещаните притеснения за бизнес средата в Африка са брутална намеса на администрацията в бизнес делата, несигурност на собствеността и живота, ненадеждност на съдебния процес. Реформите изискват политическа воля. Както добре знаем от опита в Източна Европа, най-ефективният начин да бъде стимулирана воля за реформи е чрез външен натиск. Това може да стане както чрез наднационални институции, така и по линия на най-големите търговски партньори.

На срещата на Г-8 се разбра, че има консенсус около този принцип при продължаването и увеличаването на субсидиите за Африка. Това ще изисква ефективен механизъм за натиск върху правителствата на Африка, много от които не са особено демократични. Вероятно ще трябва да се експериментира с нови институции в стил Световна банка и МВФ. Те ще трябва да бъдат натоварени с необходимата легитимност, за да могат да притискат правителствата от името на най-големите им търговски партньори и кредитори.

Това обаче ще е дълъг и значително по-сложен процес от безсмисленото пръскане на парите на данъкоплатците на развития свят. Няма да стане веднага, както искат повечето музиканти и артисти с “антикапиталистическо” настроение. Нещо повече, това няма да означава опрощаване на дълговете на африканските правителства веднага. За отличниците в реформите може да бъде запазена и такава награда. Но първо те ще трябва да си я заслужат.

Може ли да помогне опрощаването на дълговете?

Натискът към правителствата на Г-8 да опростят дълговете на африканските правителства - макар да е подкрепен с аргументи, които нямат икономически смисъл - все пак може да има положителен ефект за развитието на Африка. Не трябва да забравяме, че тук става въпрос за междуправителствените заеми, а не за частния дълг на Африка. Заемите, отпуснати от едно правителство на друго, са характерни с това, че кредиторът раздава чужди пари (тези на данъкоплатците), а длъжникът по-скоро ги харчи (а не инвестира с перспективата да върне заема). Опрощаването на такъв дълг следователно може да има положителен ефект в две посоки:

Първо, правителствата длъжници ще бъдат възприемани като такива, които потенциално пак биха поискали опрощаване на дълговете, следователно ненадеждни длъжници. За тях ще е по-трудно да финансират своите разходни програми с дефицит, което би помогнало за фискалната стабилност, би оказало допълнителен натиск за приватизация на активи и публични услуги, би намалило стимулите за присъствие във властта само заради текущия кешфлоу.

Второ, правителствата кредитори биха намерили малко легитимност в евентуално ново раздаване на кредити на правителствата на Африка. Данъкоплатците с право ще негодуват в подобна ситуация. Това допълнително ще усили дисциплиниращия ефект върху африканските администрации. Фискалната дисциплина трябва да стане дългосрочна цел на правителствата в Африка и на хората, които ще се опитат да формират натиск върху местните политики.

Протекционизмът на Европа спъва развитието на Африка. При относително балансирана търговия (поради липса на значими инвестиционни потоци от Европа към Африка) богатата на суровини Африка има какво да предложи на Европа в замяна на машини и оборудване, което ще повиши производителността в африканските икономики. Африканските икономики са основно земеделски (около 2/3 от дохода се произвежда в земеделието), следователно това са страните, които най-силно са повлияни от ограниченията пред търговията със селскостопански продукти. Европа е утвърден лидер в това отношение - както чрез субсидиите си за фермерите, така и чрез ограниченията пред вноса чрез мита и квоти. Негативният ефект на европейския протекционизъм за Африка се засилва от факта, че Европа е основен търговски партньор за повечето икономики в региона.

Политиката на Европа на протекции за земеделските стопани, подхранвана от лобитата основно във Франция, ще струва скъпо на европейските потребители и бизнеси в областта на хранително-вкусовата промишленост. Но за Африка ефектът на ограниченията пред селскостопанската търговия е чувствително по-силен. Това между другото е още един аргумент срещу тезата, че “от глобализацията печелят главно богатите”.

Облекчаването на вноса от африканските страни ще има ефект, чувствително по-силен от каквито и да било помощи. Свободата на търговията ще предложи основа за повече инвестиции. Разбира се, базова предвидимост на бизнес средата ще е необходима - нещо, което примерът на Замбия показа, че не е чак толкова трудно за постигане. Търговските потоци ще донесат преки ползи на африканското население, защото ще могат в замяна на природните ресурси, които изнасят, да внасят повече лекарства и технологии. Международните инвестиции ще последват увеличената търговска активност. Производителността на труда бързо може да скочи няколко пъти от сегашните нива от около 30 долара на месец.

Ако европейските лидери променят отношението си към Африка стратегически, първа стъпка в плана за действие трябва да бъдат митата за внос на суровини. Това изглежда по-лесно от политическа гледна точка - фискално незначителни и протектиращи почти никого - в сравнение с премахване на субсидиите за фермери. Но премахването на субсидиите е също важно условие за освобождаване на търговията с Африка.

Възможно е Тони Блеър да използва аргумента “Африка” именно за да разчупи социалната черупка на Европа - основно бетонирана от Германия и Франция. Ако той успее, това ще е успех и за Европа, и за Африка.

'Shut up and Sing! >>'