включително запазване на сегашния премиер, няма съществена разлика за данъкоплатеца.

Кое да е правителство с хоризонт три-четири месеца няма приоритет да прави трудни и бавни реформи, а се концентрира върху действия с краткосрочен и видим ефект.

От тази гледна точка, каквото и да се случи, трябва да чакаме нов парламент и кабинет за съществени законодателни промени в регулирането на икономиката и фискалната политика. Ползата от запазване на статуквото е политическа - все пак сегашният премиер носи отговорност от свое и на партията си име за действията на министрите си; същото се отнася в някаква степен и за коалиционните партньори.

Служебно правителство би означавало действия с подкрепа на различни политически играчи, но без открито застъпничество от никоя партия. “Програмен кабинет” предполага всички да са еднакво отговорни, което е равносилно на липса на отговорност. И двете възможности са донякъде обида към българския избирател, който интуитивно (и оправдано) ги свързва с някаква фундаментална криза - когато Димитър Попов оглави коалиционен кабинет, имаше купони за мляко и сирене, когато Стефан Софиянски прие мандат от президента през 1997, пенсиите бяха по 5 долара. На фона на тези спомени едно неявяване на парламентарен контрол не изглежда като “провал на цялостната вътрешна политика”.

Действията на политиците в момента са трудно разбираеми, ако се четат официалните програмни документи на различните партии. БСП и ДСБ допускаха да участват заедно в експертно правителство. СДС и БСП биха гласували заедно вот на недоверие. “Новото време” оспорват приватизацията със социални аргументи. За всичко това политическите анализатори търсят и предлагат обяснения. Доган искал да изгори всякакви мостове между НДСВ и СДС. БСП искали да изгорят същите мостове. “Новото време” изнудили НДСВ и ДПС за изпълнителна власт и/или бъдещи избираеми места в общи листи. БСП се уплашили от стабилния рейтинг на кабинета. ДСБ искали да мобилизират протестен вот. И така нататък.

Каквито и да са обясненията, нужно е да погледнем напред. В следващите месеци вероятно няма да се случи нищо, което да промени инвестиционния климат в страната и общата бизнес среда. Промените в законодателството ще са фокусирани върху изборни закони или закони със специално предназначение, т.е. такива, обслужващи индивидуален или групов интерес с минимален общоикономически ефект. Кой ще е в изпълнителната власт не е от голямо значение за икономическата политика - ще се харчи в рамките на бюджета и на предвидените средства за публични инвестиционни проекти. Въпросът кой ще разпределя парите има значение за тези, между които се избира, но не и за финансовата стабилност или тежестта върху данъкоплатците.

Предстоящите избори и последващото конструиране на парламент и ново правителство обаче ще са предизвикателство пред устойчивостта на демокрацията. Има няколко основания за подобно притеснение.

На първо място, т.нар. протестен вот няма да се състои. През 199. имаше очевиден провал на лявото управление, през 2001 имаше излъгани очаквания и нова алтернатива, през 2005 няма нито криза, нито алтернативи. По всякакви обективни критерии икономическото състояние на повечето български домакинства се подобрява постоянно след 1997 Временните ефекти от структурната реформа (приватизация и закриване на губещи предприятия) се изчерпаха през 1999-2001, и оттогава безработицата намалява. Също така, докато за управлението на СДС (ОДС) стартовата позиция беше много ниска - макроикономическа криза, изразена в пълен разпад на паричната и кредитната система - то НДСВ започна управлението в условия на стабилност и започнати основни икономически реформи. “Надстрояването” след 2001 може да се приеме както като много лесно, така и като трудно - но при всички случаи,за част от икономически активните избиратели последните осем години като цяло се определят като успешни и затова симпатиите отиват и към НДСВ.

Второ, избирателите през 2005 имат различни икономически проблеми от тези през 2001 Сега броят на тези, които имат относително дълъг хоризонт на планиране (над 2-3 години), е значително по-голям от 2001, и още повече - от 1997. Краткият хоризонт предполага фокус върху пенсията следващия месец, цената на тока и картата за градския транспорт. Дългият хоризонт е мислене за образованието на децата, покупката на жилище или спестяването за пенсия и здраве. Хубавата метафора е, че “още не сме виждали как гласуват кредитополучатели” - имайки предвид, че вече голяма част от домакинствата са задлъжнели и имат интерес от стабилност, за да могат да си плащат вноските. Но не сме виждали и как гласуват хора с инвестиционен портфейл от ценни книжа или дял в пенсионен фонд, не сме виждали и как гласуват млади и образовани хора, работещи в международни компании и с добри заплати.

Но най-същественият риск е пълното отрицание на политиката, разбирана като търсене на реализация на принципи и идеи в управлението на държавата. Наистина, през 2001 НДСВ декларира отказ от т.нар. двуполюсен модел, а СДС защити формално разделението “ляво - дясно”. Но през целия мандат на сегашното правителство, т.нар. десни партии бяха опозиция с “лява” критика. В същото време, именно заличаването на идеологията навреди на НДСВ в редица приватизационни сделки - защото приватизацията се разглеждаше като добра и лоша, в зависимост от купувача и продавача, вместо да се прави същинският избор частна собственост - държавно управление на икономиката. Желанието за “прагматизъм” и “експертност” в управлението увеличава политическия риск до степен на непредвидимост на следващото управление, противно на популярното разбиране. Политическата порядъчност, която нормално се изразява в лоялност към цели и идеи, се замества с лоялност към процедури и личности. Вместо действията на изпълнителната власт да се измерват спрямо същински цели и съответно - резултати, те се отнасят към процедурите на отношение с парламента или “прозрачността”, т.е. липсата на корупция. Добре е действията на политическите партии в управлението да са прозрачни, но липсата на корупция не може да е цел сама по себе си; партиите не могат да се състезават за доверието на избирателя само според “честността” на своите лидери. Не е все едно дали данъците са високи или ниски, или дали пътищата са частни или държавни, независимо дали министрите взимат подкупи.

И противно на добиващото популярност мнение членството в ЕС не означава край на вътрешния идеологически избор. И след 2007 ще можем да избираме дали училищата ще са частни, общински или държавни, дали ще пестим за пенсия в частен фонд, или ще чакаме на НОИ, дали пътищата, летищата и електроцентралите ще са частни и държавни, дали чиновниците ще контролират всяка стъпка на бизнеса, или свободата на предприемачество ще е преобладаваща. Какъв ще е животът на всеки от нас през следващите 4 или 20 години ще зависи най-вече от избора между тези алтернативи в бъдещото управление след юни. Само че пълният отказ от следване и защита на идеи не позволява нито рационален избор за гласоподавателя, нито прогноза от страна на анализаторите за бъдещата икономическа политика в България.