средата на декември, интересът се прехвърли през предсрочното погасяване на български дълг по Брейди-облигации, насрочено за края на януари, достигайки до темата за уреждането на дълговете на други правителства към България.

Атаката, този път солово започната от БСП, беше както срещу начина на действие на министерството (обвинения в непрозрачност, т.е. корупция), така и срещу целесъобразността на решенията (т.е. съмнение в изгодността и навременността на сделките). На това министър Велчев отговори с предложение за разследване на начина на натрупване на тези дългове - очевидно отнасящо се до периода допреди 1989. Ако пък наистина се създаде парламентарна комисия, това ще е най-прекият път към забравяне на темата, противно на всеобщото възприятие.

Позицията на БСП не е избрана случайно. Разгледана в детайли, тя дава представа за основанията на една бъдеща визия за управление на публичните финанси. По отношение на прозрачността БСП изглежда залага на принципа на парламентарно участие при вземането на изпълнителни решения. Критиката към МФ е за липсата на отчет пред парламента за параметрите на сключените сделки; алтернативата е тези параметри да се определят с решение на Народното събрание. Най-явният аргумент срещу въвличането на парламента в подобни сделки е конфиденциалността, често налагана от другата страна, желаеща да скрие от останалите международни кредитори при какви точно условия връща част от външния си дълг.

Но има и други сериозни причини парламентът да не се занимава с преговаряне по събиране на вземания. Първо, това би обезличило разликата между изпълнителна и законодателна власт - нали именно правителството се избира, за да взима конкретни решения в рамките на общи правила. И второ, противно на интуицията корупционните рискове са по-малки при решенията на едноличните органи. В случая министърът на финансите носи ясна и пълна отговорност за сключените сделки и ако цени поне малко собствената си репутация и бъдеща кариера, има стимул да минимизира вероятността от публичен скандал заради неизгодни за бюджета решения. Интересно е кой ще носи отговорност, ако подобни решения се гласуват от народните представители. В крайна сметка конституционната уредба на властите позволява групата на мнозинството да смени един или повече министри, ако не одобрява дейността им; от друга страна, ако мнозинството подкрепя Велчев, тогава каква полза би имала опозицията да прави парламентарни дебати? Следователно критиката и произтичащата алтернатива на БСП трябва да се разглеждат по-скоро като популистки ход в предизборна кампания.

Въпросът за прозрачността може да се разгледа и по друг начин - като се сравнят алтернативите. Първата (спонсорирана от БСП) е парламентът да почне да се занимава с такива сделки. Правителството може да договаря погасяването на дълг както пряко със страната длъжник, така и продавайки дълга на финансови инвеститори. Правителството може да се включи в група, с която да постигне колективна договорка при еднакви условия за всички. Правителството може да не прави нищо. От всички алтернативи единствено бездействието не позволява съмнения в корупция или защита на конкретни частни интереси. Но това отлага проблема във времето - за следващата година или за следващото правителство. Все пак най-прозрачни изглеждат действия, подчинени на прости принципи - например “изплащане на български държавен дълг при възможност” и “събиране на задължения към България от други страни при възможност в парични средства”. Най-ясни изглеждат публичните финанси тогава, когато всички вземания и задължения са монетизирани, имат ясна стойност, а по възможност - операциите се извършват в налични пари, а не чрез бартерни сделки или други финансови инструменти.

По отношение на целесъобразността БСП залага на не толкова явни, но за сметка на това - доста различни от тези на сегашното правителство възгледи. Единият от тях е, че по-различна външна политика може да позволи да се договори по-висок процент погасяване на дълговете. Другият е, че е възможно да се манипулира търговската ориентация на българската икономика чрез дълговете на различни правителства към България. И двете идеи не стоят на солидна икономическа основа, но пък вероятно звучат привлекателно на избирателите.

Спомените за миналото умират трудно. БСП залага на относително големия търговски обмен с редица страни от Африка и арабския свят отпреди 1989 г., който евентуално би могъл да се възобнови при ляво управление. В случая задълженията на тези правителства се виждат като лост в ръцете на българските управляващи за промяна в политическите, а оттам - и в бизнес отношенията с такива страни. Трябва да е ясно на всички обаче, че ситуацията отпреди 1989 г. няма да се повтори за България - тогава приятелски правителства в Третия свят, подкрепяни от СССР, бяха “насърчавани” да купуват различни стоки (най-вече - оръжие) от страните от соцлагера. Между другото, купуваха на кредит и както се вижда сега, износът тогава е бил по-скоро подарък за диктаторски режими. Така че разкриването на нови пазари при едно ново и различно управление в България чрез предоговаряне на външен дълг е по-скоро мит.

Другият мираж е за някакви големи съвместни проекти или бартери - или очакването, че вместо с пари различни правителства ще платят или с поръчки за българския бизнес, или със стоки. Типичен пример е вярата в либийския нефт, който - ако бъде правилно договорен - ще донесе големи ползи на българската икономика. Всички подобни идеи обслужват имиджа на политиците, които ги подкрепят, но най-често или не се реализират, или се оказват големи схеми за лично облагодетелстване на приближени до двете правителства компании.

Накрая: съществува разбиране, че България трябва да бъде по някакъв начин компенсирана за подкрепата си за действията на НАТО, и по-специално - на САЩ - в последните международни конфликти и военни действия. Сегашното правителство по подразбиране не използва най-добре международната ситуация и не успява да “капитализира” добрите връзки със САЩ като световна суперсила, за да успее да притисне по-силно своите длъжници. Само че това не отчита глобалната тенденция в богатите страни за опрощаване и облекчаване на дълговото бреме на бедните страни, която вероятно ще се засили с новия мандат на “съчувстващия консерватор” Джордж Буш. Ако може да очакваме някаква позиция от съюзниците ни в НАТО и ЕС, тя ще е по-скоро да се откажем изобщо от вземанията от най-бедните си длъжници.