Натрупаният от правителството резерв в средата на годината е над 5 млрд. лв. Платените около 700 млн. лв. за обратното изкупуване на DISC облигациите почти веднага бе компенсирано от дивидента на Банковата консолидационна компания (т.е. парите от банковата приватизация) от 464 млн. лв. Допълнителният “интерес” може да си обясним и с очакваните постъпления от продажбата на БТК, електроразпределителните дружества, ТЕЦ-овете и "Булгартабак", както и концесиите в инфраструктурата и лицензите за комуникационни услуги. Очакваните постъпления са поне 2 млрд. лв., като реалистично могат да достигнат 3-3.5 млрд. лева, ако включим и 2005. В същото време минималният праг на фискалния резерв е 2.5 млрд. лв. Като изключим средствата на Националната здравноосигурителна каса и други ведомства, чиито резерви са включени в общия фискален резерв, средствата “над минимума” се очаква да достигнат 3.5-5 млрд. лв. Това е измерението на макроикономическия въпрос, който правителството ще трябва да реши до края на мандата. В усмотрението на управляващите е да решат какво да правят със сума, надхвърляща 10% от БВП и равна на 25-30% от общите публични разходи на година.

Най-естественият ход в такива ситуации е да не се променя нищо. С други думи, постъпленията продължават да се събират в резерва, който расте и се държи на депозит в БНБ. Това се случва от 1997 насам и следователно всички наблюдатели, инвеститори и кредитори са свикнали с подобно фискално поведение. Аргументацията зад подобно решение е предпазливост - правителството трябва да има резерв, защото след края на голямата приватизация ще трябва да се справя само с текущи приходи. Същевременно обаче такъв подход крие монетарна опасност. На практика така се “стерилизират” капиталовите потоци към българската икономика, като те не влизат в паричното предлагане. Съчетано с изходящите потоци за плащанията на външния дълг, ефектът е ограничаване на паричното предлагане. Макар това конвенционално да се оправдава с нуждата от намаляване на дефицита по текущата сметка, не трябва да забравяме, че българската икономика все още е по-слабо монетизирана от еврозоната. Още повече увеличаването на резерва увеличава и риска от рязка монетарна експанзия в бъдеще, ако в някакъв момент се постигне решение за бързо харчене към местни получатели. Дори при валутен борд активното управление на фискалния резерв от изпълнителната власт може да има ефект на парична политика.

Друго, условно “пасивно” решение, е обратно изкупуване на държавен дълг. Позитивните страни тук са много - намаляване на дълговото бреме за бъдещите поколения, намаляване на държавните разходи по обслужване на дълга за дълъг период, неутрален ефект върху гражданите и бизнеса (т.е. засяга всички) и нулев ефект върху паричното предлагане в страната. Срещу подобен ход могат да се посочат два аргумента. Първо, традиционната макроикономическа теория отчита като основна причина за изоставането на икономиките недостига на капитал. Дългосрочните държавни заеми позволяват натрупване на местен капитал. При наличие на пазарни институции капиталът създава повече добавена стойност там, където е оскъден - в случая България - и следователно е по-добре да се “остави” в местната икономика, а не да се използва за изплащане на дълг. Тази връзка обаче е съмнителна. Доколкото в частния сектор при пазарна конкуренция капиталът в България наистина носи по-висока възвращаемост от лихвите по държавния дълг, то едва ли същото е вярно за различните публични проекти, които би реализирало правителството. Това води логично до идеята намалените разходи по дълга да се използват “огледално” за намаляване на данъците за бизнеса. Но това точно е вторият аргумент срещу решението за намаляване на дълга - никой не може да даде гаранция, че правителството и парламентът ще направят точно това. Дори напротив, теорията на обществения избор предполага, че за “освободените” средства веднага ще се намерят други публични програми и така общото ниво на данъчна тежест няма да се измени.

Намаляване на данъците и покриване на евентуален текущ бюджетен дефицит е друга възможност за насочване на парите от резерва. Тук въпросите обаче са много. Като начало - кои данъци? Освен това такова решение не може да е устойчиво и следователно налага на бъдещото правителство ангажимент отново да увеличава данъците. Не трябва да пропускаме и характера на политическия процес - веднъж възприета, идеята за големи бюджетни дефицити може да доведе не до намаляване на данъците (при запазване на разходите), а до запазване или минимално намаляване на данъците, но при голямо увеличение на държавните разходи. Една идея, която звучи радикално, но постига много цели едновременно, е еднократно “връщане” на парите на данъкоплатците чрез еднократен данъчен кредит по подоходния данък или дори “чек” за всеки пълнолетен гражданин. Това е привлекателно и от гледна точка на справедливостта на политиката, тъй като в голямата си част резервът е формиран от приходи от приватизация на “общата собственост”. Монетарният ефект ще бъде еднократна парична експанзия; от друга страна обаче, това ще бъде очаквано събитие, при това в международна среда на затягане на монетарната политика.

Идеите за пряко участие на държавата в икономиката с парите от резерва имат много форми. Те включват инфраструктурни инвестиции, големи проекти, социални плащания, финансиране на приоритетни сектори и т.н. Те крият обаче най-много рискове - както макроикономически, така и на микрониво. Текущите решения за харчене на такива големи суми на практика са намеса в паричното предлагане и манипулират ликвидността и кредита в икономиката като цяло. Това би било очевидно противоречие с декларираните намерения за монетарни рестрикции от средата на тази година. От друга страна, подобни стъпки противоречат на посоката на икономическите реформи - а именно оттегляне на държавата от икономиката. Те биха превърнали правителството в основен клиент, инвеститор и работодател. Краткосрочното увеличение на съвкупното търсене (чрез нарасналото публично потребление) ще намали и конкурентния натиск върху местната индустрия, която иначе трябва да работи в пазарни условия, конкуренция и при частни клиенти, преследващи печалба, като така се блокират процесите на преструктуриране и повишаване на производителността, започнали след реформите от 1997-1999.

Най-привлекателна, но и най-трудна за реализиране от политическа гледна точка е идеята резервът да се използва като “буфер” за финансиране на временни дефицити при радикални реформи в разходните програми. Най-голям ефект в дългосрочен план биха имали реформи в пенсионното и здравното осигуряване, които могат да минат на капиталово натрупващ и застрахователен принцип при доброволно участие и частно конкурентно управление. Това би съкратило осигурителната тежест за бизнеса и гражданите, при това дългосрочно и устойчиво. Необходимото условие обаче е политическа воля. Ефектите за съжаление са в дълъг бъдещ период, а рисковете се носят в настоящето, още повече преди идващите избори.