Либертарианството на Дейвид Боaз е обобщение на една политическа философия. “Либертарианство” е вярата в обществен ред, изграден върху индивидуалните права и свободата. Много хора живеят според този възглед; и все пак, малцина са достатъчно смели, за да го изповядват като политическа програма. Липсата на смелост е в голяма степен резултат от интелектуалното предателство и задружните усилия на икономисти, философи и политици през ХХ век, които съзнателно рушаха вярата в личната свобода, като я заменяха с упование във всеможещата патерналистична държава. Тази книга възражда надеждата, че общество, основано на принципите на свободата и доброволното съжителство, не е утопия, а възможна и желана алтернатива.

Първата стъпка към либертарианската идея е приемането на методологическия индивидуализъм. Това е възглед за света, според който отделния човек, а не някакъв колектив или общество, мисли, действа и чувства. Индивидът е агент действието, той е и агент на морала. Отделните хора работят, учат, подреждат живота си, понякога лъжат и убиват – но не “обществото”, “класата”, “корпорациите” или “малцинствата”. Всеки човек е ценен сам по себе си, а не като средство за постигане на целите на друг или на общността.

Естествено следствие от това е възникването на теорията за фундаменталните индивидуални човешки права. По думите на Джон Лок, “Всеки човек има Собственост върху своята собствена Личност”. А Томас Джеферсън, започвайки Декларацията за независимост на Съединените американски щати пише,“ ... че [хората] са надарени от своя Създател с определени неотменими Права, и главните сред тях са живот, свобода и стремеж към щастие”. Индивидуалните права са рамката, която ограничава свободата на всеки човек така, че да не нарушава същата свобода на другите. Моето право на живот не трябва да застрашава твоя живот, моето право на собственост не трябва да ограничава твоята собственост.

Вярата в естествените човешки права е вяра в ограничената държава. Независимо дали властта се олицетворява от наследствен монарх, диктатор или демократично избран парламент, тя трябва да е ограничена. В либертарианското общество държавата е създадена, за да защитава естествените права, които всички граждани вече притежават. Както прогласява Декларацията за независимост на САЩ, “за да осигуряват тези права, сред хората биват установявани управления”. Правителствата не могат да създават права; те само могат да гарантират привилегии. Либертарианците отхвърлят правния позитивизъм – идеята, че правото се създава от законодателни власти – и вярват в естествено развиващото се законодателство, основано на прецеденти, традиция, договори и решения на съдии.

Но защитниците на голямата държава не се обявяват открито срещу свободата; вместо това, те подкопават вярата ни стъпка по стъпка, като атакуват отделни “недостатъци” на свободното общество. Нима пазарът понякога не се проваля? Нима пазарът не създава бедност? Нима свободното общество не стимулира престъпността? Нима това общество не е само на богатите и силните? Нима свободата не създава несигурност. На всички тези въпроси Дейвид Боaз отговаря с ентусиазирано: “Не!”.

Много защитници на свободния пазар продължават да се учудват, че около тях е пълно с хора, които искат държавна намеса и икономическо планиране. За тях свободният пазар е най-добрата система за производство на благосъстояние, и те трудно приемат, че при всичките доказателства и илюстрации за това, много хора не са склонни да го подкрепят. Обяснението е до голяма степен в признанието им, че пазарът е ефективен, но понякога не е справедлив. Дейвид Боaз атакува точно тази заблуда. Пазарът е успешен именно защото е справедлив. Ако справедлив трябва да означава правилен и честен, то именно тази форма на взаимодействие, която възниква в резултат на доброволна размяна на частна собственост е справедлива. Когато на свободния пазар две лица търгуват, те правят това доброволно, като разменят това, което им принадлежи. Пазарът е институция, която позволява всеки индивид да постига собствените си цели, като използва собствените си ресурси и умения. В резултат от пазарната конкуренция, хората постигат различни успехи. Но неравенството не се дължи на пазара, а на различията, така характерни за всеки отделен човек. В свободното общество равенството не е в резултата, а пред закона.

Интелектуалното предателство на 20-ти век се състои в яростната и последователна защита на твърдението за провал на свободата. Икономисти, философи, социолози, писатели, режисьори и хиляди други се надпреварваха да демонстрират пред света провала на свободния пазар, на доброволното сътрудничество, на мирното съжителство без централизирана власт и планиране. Те ни накараха да вярваме, че цената на индивидуалната свобода е липсата на сигурност, влошаваща се околна среда, по-висока престъпност, по-лошо образование и липса на солидарност. В Либертарианството Дейвид Боaз показва, че не е нужно да правим такъв избор, че няма противоречие между свободата и сигурността, че ненамесата на държавата и индивидуализмът са рамката, която позволява морален и добродетелен живот.

Съвременната социална държава изхожда от патерналистичната позиция, че хората не могат да се грижат сами за себе си. Тя унищожава достойнството на индивида и превръща милиони хора в зависими от благоволението на правителството. Пенсионното и здравното осигуряване от преразпределителен тип, създадени да гарантират доход за възрастните и здравни услуги за болните, отиват към фалит. Те харчат все повече средства, а осигуряват на гражданите все по-малко и по-некачествени услуги. Но каква е алтернативата? Отговорът намираме в хиляди примери – както от заобикалящата ни реалност, така и от историята - които изобилстват от разнообразни форми на осигуряване, взаимопомощ и организации за солидарност. Най-явното решение е в поемането на лична отговорност за собствения живот и потенциалните рискове в него – чрез спестяване, застраховане или съвместен живот в семейството. Но освен това, в свободното общество възникват клубове, общества за взаимопомощ, благотворителни организации, които помагат на тези, които в даден момент не успяват да се погрижат за себе си. Точно социалната държава прави моралната преценка за действията на хората невъзможна. Може ли солидарността и помощта към ближния да са добродетел, ако са наложени със закон?

Но кой ще финансира пътища, градски транспорт и образование, ако държавата се оттегли? Нима това не са естествени публични блага, които на пазара никой не би осигурявал? Тези въпроси са подвеждащи. Така, както в зората на модерното корабоплаване частни компании са строяли морски фарове (каквито, според мнозинството икономисти, не би имало без държавно финансиране), така и в съвременния свят частни инвеститори ще осигуряват тези услуги, които хората търсят. Разбира се, не всички проекти, които в момента се финансират с пари на данъкоплатците, ще бъдат реализирани от частни инвеститори – такива са например ЖП линиите, по които малцина искат да пътуват с влак, или летищата, където рядко кацат самолети.

Образованието е специален случай. То е сред дейностите, които най-рано в историята стават публична услуга. Няма обаче никакви доказателства, които да подкрепят страха, че без държавна намеса децата биха останали масово неграмотни. Фактите, както за Великобритания и САЩ, така и за България и много други страни сочат, че преди национализацията на образованието през 19-ти век училищата са били широко достъпни, а неграмотността е била рядкост. След повече от сто години държавно образование, родителите всячески се опитват да запишат децата си в частни училища, държавните училища не дават дори базата, която да позволи продължаване на образованието в университет, а компаниите от частния сектор са принудени да създават свои програми за обучение на служителите си, чиито дипломи от държавните учебни заведения на практика са безполезни в стопанския живот.

Намаляването на престъпността не идва със “силната ръка”. В свободното общество не може да убиваш, крадеш или да си служиш с измама. Правилната роля на държавата е именно да наказва престъпниците и да пази честните граждани. Но дори в тази си роля държавата се проваля – може би, защото се занимава толкова много с намеса в частния живот на гражданите. Показателен е фактът, че разходите за сигурност – частни охранители, застрахователи, защитни системи – растат, въпреки уверенията на правителствата, че по-големите бюджети за армия и полиция ще направят живота ни по-сигурен.

Околната среда не се унищожава от свободния пазар, а от липсата му. В голямата си част екологичните проблеми са проблеми на неясните права на собственост, и оттам – неясната индивидуална отговорност. Традицията във всички човешки общества е да се наказва този, които вреди на другите. Когато с твоите действия застрашаваш живота, здравето или собствеността на съседа, ти нарушаваш неговите индивидуални права – трябва да го обезщетиш и понякога – да понесеш наказание. Когато определен природен ресурс – води, гори или плажове - има ясен собственик, то естествените стимули са за съхраняване и оптимално използване на ресурса. Неслучайно частните гори и водоизточници се стопанисват по-добре от държавните. Не е случайно и това, че най-големите екологични катастрофи са ставали в социалистически и тоталитарни страни.

Възможно ли е либертарианското бъдеще? Не е нужно да четете тази книга, за да си отговорите утвърдително. Социалната държава започва да се сгромолясва навсякъде по света. Глобализацията прави опитите за намеса на пазара от националните правителства безсмислени. Капиталът е така мобилен, че пресича националните граници със скоростта на натискане на бутона на банковия компютър. А глобалната децентрализирана мрежа Интернет прави знанието и информацията достъпни и свободни от цензура. А свободата на ума като че ли е най-важното условие за да живеем в общество на индивидуална свобода и лична отговорност.