Драмата с българските заложници в
Ирак изглежда започва да се превръща в
политическа. Извън човешката трагедия на двамата
шофьори и техните близки, политици, коментатори
и журналисти отново (като с медиците в Либия)
търсят еднозначен отговор на това какво да се
прави и защо този акт на насилие не беше
избегнат. Подобно търсене обаче се основава на
колективистично разбиране – то очаква
правителството “да реши проблема за всички”, а
на гражданите предписва еднакво поведение в
дихотомията “ходете (всички) в Ирак – не ходете
(всички) в Ирак.
Предимството на това да живеем в
свободно общество е в това, че не е задължително
да търсим един отговор, според който да живее
всеки отделен гражданин. Когато преценяваме
правилността на войната във Виетнам или в
Афганистан например, ние неусетно се питаме
“трябва ли да умират американски (или съветски)
войници в чужда страна”. А си задаваме този
въпрос, защото и в двете военни кампании
участват младежи, които насилствено са пратени
да жертват живота си за кауза, с която може и да
не са съгласни. В такава ситуация наистина се
налага политически, обществен избор, при който
всички трябва да стигнат до едно решение – да се
пратят ли против волята им граждани от
съответната страна за преследване на определена
(предполагаемо – патриотична) цел. През
последните години обаче – за щастие – не е нужно
да правим колективен избор. Участието в различни
военни мисии извън България е доброволно. Още
повече това важи за невоенните българи, които
пътуват и работят по цял свят в търсене на
по-добър живот за себе си. Те имат шанса сами да
преценят каква степен на риск да поемат, и при
каква отплата. Никой не насилва българи да
стават медицински сестри, лекари, строители или
шофьори в коя да е опасна точка на планетата,
затова нямаме както морално, така и гражданско
основание да превръщаме личната трагедия в
обществено-политически проблем.
По същата логика няма еднакво за
всеки “приемливо ниво на риск”, каквото през
последните дни експерти и представители на
различни институции търсят. Да, наистина, в
момента рискът за здравето и живота в Ирак е
значително по-висок от много други места по
света, и значително по-висок от този, който
голямото мнозинство от хора са готови да поемат.
Но без риск не може да има новаторство и
развитие. Първата английска заселническа колония
в Америка е загинала – всички мъже, жени и деца
– но наследниците на тези, които са се осмелили
да повторят опита въпреки това живеят в
най-развитата страна на света. Магелан сам е
загинал по време на околосветското си
пътешествие. Ако не съществуваха предприемчиви и
смели хора, които да посрещнат всякакви
опасности в търсене на успеха, то голяма част от
света е обречена на бедност и изолация. Навярно
много потенциални инвеститори са гледали със
същия страх към България през 1990 или 1997 –
когато София беше барикадирана, учителите
получаваха по 20 долара на месец, а “мутрите”
(били те охранители, застрахователи или
наркобосове) управляваха ежедневния живот. Но
пък тези, които първи поеха риск и предпочетоха
страната ни, в момента са бизнес лидери и се
радват на солидни печалби. Мнозинството експерти
тогава съветваха как трябва да се бяга от
България и колко рисковано е да се прави бизнес
(а и изобщо да се пътува) в страната. Ако
поемането на риск от гражданите в обществото
беше колективно решение, то в България не би
влязъл и
$1
чужда инвестиция. Колко е хубаво, че в
свободните страни това не е така!
|