Много е
трудно да пишеш за Рейгън, когато това вече са
направили хора като Уилям Нисканен, който е
член на икономическия му екип. Още по-трудно е
да пишеш за политика, която е осъществявана,
докато си бил под знамената на пионерската
организация.
Но смятам, че защитниците на
свободния пазар, конкуренцията и ограничената
държава - в началото на ХХІ век и в България -
имаме какво да кажем за ролята на политика,
който направи толкова много, за да възроди
ценностите на свободата след десетилетия на
потисничество, войни и регулации.
Икономическата политика
на Рейгън
Човешката памет е по природа
нетрайна и избирателна. За нея жалони са
войните, природните бедствия и уникалните
събития. За българите Америка на 70-те
вероятно е свързана с аферата "Уотъргейт" и
оттеглянето на войските от Виетнам. Ето защо,
гледайки назад от днешния ден, е трудно да си
представим икономическата картина на САЩ по
времето, когато Роналд Рейгън влиза за пръв
път в Белия дом. А тази картина, измерена по
всякакви показатели, може да се окачестви
единствено като "упадък". Икономическият
растеж след 1973 е едва 1.6% годишно, а
инфлацията е двуцифрена. Безработицата през
1980 достига 7%. Лихвените проценти по
кредитите надхвърлят 20%.
Американските производители
изостават в конкуренцията с японските
компании, но административните регулации
продължават да се множат и да налагат
допълнително бреме на предприемачеството.
Федералното правителство харчи
все повече за социални програми, но
положителните ефекти липсват. По
бензиностанциите има опашки (подобни на тези в
социалистическите страни), а бензинът е скъп и
липсва. Данъците върху доходите достигат 70%,
данъкът върху корпоративната печалба е 48%, но
корупцията процъфтява заради множеството
изключения и специални привилегии за
определени данъкоплатци.
Програмата за икономическа
реформа на новоизбрания през 1980 президент е
проста.
Тя предвижда намаляване на
данъците, ограничаване на държавните разходи,
благоразумна монетарна политика за овладяване
на ръста на цените и намаляване на регулациите
и намесата на пазара.
В рамките на два мандата
максималната ставка за данъка върху личните
доходи е намалена от 70% на 28%.
Намаляват се и по-ниските
ставки. Данъчната скала се индексира с
инфлацията, което премахва порочната практика
ефективната данъчна тежест да нараства само
заради обезценката на парите. Ставката по
корпоративния данък е намалена от 48% на 34%.
Същевременно данъчното законодателство е
опростено, като са премахнати множество
"вратички", използвани от политически
облагодетелствани бизнесмени за заобикаляне на
данъчното облагане. Противно на всеобщото
разбиране, данъчната тежест спада най-много за
хората с най-ниски доходи - с 263% за 20-те
процента данъкоплатци с най-ниски доходи и с
64% за следващите 20% данъкоплатци.
Едновременно с това най-богатите 1% плащат 28%
от общите приходи по подоходния данък през
1988 при едва 18% през 1981.
Администрацията на Рейгън
подкрепя рестриктивната политика на Федералния
резерв, в резултат на която инфлацията бързо е
сведена до равнища под 5%.
Безработицата също намалява (до
5.4% в края на втория мандат), като това
отхвърля по категоричен начин вярата, че
заетостта може да се увеличава само от
експанзионистична парична политика.
На осмия ден от встъпването си
в длъжност Рейгън премахва регулациите по
производството, търговията и цените на
петролни продукти.
Противно на предсказанията на
критиците т.нар. "петролна криза" изчезва,
опашки по бензиностанциите няма, а в
продължение на двата мандата цената на петрола
спада от 37 на 17 долара на барел.
По-нататък следват дерегулация
на телевизионното излъчване,
телекомуникационните услуги, автомобилните
превози, морския транспорт, банковото дело.
Антитръстовите регулации са облекчени, което
намалява общия риск за правене на бизнес.
Резултатите са очевидни до
днес. От 1983 досега икономиката на САЩ
отбелязва безпрецедентен растеж от средно 3.5%
на година.
Инфлацията и безработицата
едновременно са на ниско ниво. Американската
икономика е технологичен лидер на глобалния
пазар. Производителността на труда в
промишлеността при управлението на Рейгън
расте с 3.8% на година - рекорд за мирно
време!
Стопанските реформи на Рейгън -
т.нар. "рейгъномика" - имат и друго име -
икономика на предлагането. Тя се крепи на
разбирането, че богатството, преди да бъде
разпределено и консумирано, трябва да бъде
произведено.
Създаването на богатство не е
автоматичен процес, а напротив - зависи от
стимулите на спестителите, инвеститорите и
работниците. Затова правителството трябва да
намали данъците и административната намеса в
бизнеса. Проспериращият бизнес създава растеж,
ниска безработица и повишаване на жизнения
стандарт.
Всичко това звучи тривиално и
като извадено от антикризисна програма на
Международния валутен фонд, но за времето си
действително представлява консервативна
революция.
Рейгън и
консервативната революция
Роналд Рейгън е първият
президент след Калвин Кулидж (1923-1928),
който публично защитава традиционните
американски ценности, заложени от
Отците-основатели. Той не се поколебава да
заяви, че "правителството не е решение на
икономическите проблеми, то е същината на
проблема". Икономическата политика на Рейгън
не е сбор от случайни мерки, а целенасочена и
аргументирана подкрепа на свободния пазар.
Реформите му не идват с извинения, а с морална
убеденост в правотата на предприетите
действия.
Убедителната победа на Роналд
Рейгън увенчава започналия обрат в
интелектуалния свят на Запада. През почти
целия двадесети век защитниците на голямото
правителство са изразители на обществените
настроения. Между двете войни Мизес, Шумпетер
и Хайек показват защо социализмът ще се
провали, но псевдоинтелектуалният елит ги
осмива и прегръща идеите на Пигу, Ланге, Кейнс
и Галбрайт.
Целият период след Голямата
депресия е маркиран с търсене на начин
държавата да се намесва повече.
Всеобщият консенсус е, че
капитализмът се проваля, предприемачите вредят
на обществото и увеличават безработицата, и
единственият път към просперитет е повече
централно планиране и регулиране. Икономистите
разработват всякакви модели, с които да
покажат как държавните програми увеличават
благосъстоянието.
Най-популярният университетски
професор Пол Самуелсън обявява, че икономиката
на Съветския съюз е успешно доказателство за
предимствата на социализма.
Интелектуалният провал на
идеята за голямата държава започва през 70-те.
Фридрих фон Хайек, който цял
живот доказва невъзможността на централното
планиране, получава Нобелова награда през
1974; Милтън Фридмън следва през 1976 Джеймс
Бюканън, който разбива илюзиите за "доброто
правителство", получава наградата през 1986
Консервативните мозъчни тръстове и
изследователските институти стават
най-авторитетните източници на мнение и анализ
- сред тях Фондация "Херитидж", институтът
"Кейто", "Америкън ентерпрайз институт".
Консервативните идеи се
превръщат в политическа програма до голяма
степен заради Роналд Рейгън, който между
другото е наричан и Големият комуникатор.
Докато левичарските интелектуалци и политици
предричат бавен упадък на свободния пазар и
неминуем крах на капитализма, Рейгън открито
заявява, че "няма граници пред свободната
инициатива". Епохата след Рейгън отбелязва
процъфтяване на предприемачеството, нови
работни места и увеличен доход за всички
американци. Нихилизмът на Голямата депресия и
хипи поколението е преодолян и заместен с
уважение към семейството, труда и съзиданието.
Кураж и лидерство
Тази консервативна революция
обаче не би се случила, ако нямаше политик и
лидер като Роналд Рейгън. Обръщането на
половин век интелектуална инерция, морален
релативизъм и политически компромис не е
възможно без отдаденост, смелост и
постоянство. Ако трябва да откроим едно
качество на президента Рейгън, то това е
неговият кураж да предложи предизборна
платформа, която открито обявява намеренията
за повече свобода на бизнеса и по-малко
държавно регулиране.
По своята решителност Рейгън е
сравняван единствено с баронеса Маргарет
Тачър, която върна блясъка и просперитета на
западаща Великобритания.
Тя най-добре знае колко е
трудно да се правят радикални реформи, и
отдава заслуженото на куража му:
"От самото начало Роналд Рейгън
отправи предизвикателство към всичко,
пропагандирано от левичарския политически елит
на Америка. Те вярваха, че Америка е обречена
на упадък: той вярваше, че съдбата й е бъдещо
величие. Те вярваха, че рано или късно
западният свободен пазар и социализмът в
съветския свят ще се слеят и ще доведат до
някаква форма на социалдемокрация: той,
напротив, вярваше в рождения провал на
социализма, който скоро ще отиде на бунището
на историята. Те смятаха, че проблемът на
Америка са хората, макар да се срамуваха да го
кажат открито. Той вярваше, че проблемът на
Америка е американското правителство и не се
страхуваше да го заяви открито".
9 юни 2004
