Миналата седмица проф. Алфредо Канавезе от университета Torcuato di Tella в Буенос Айрес изнесе публична лекция пред Българската макроикономическа асоциация. Темата (очаквано) беше свързана с финансовата криза в Аржентина, провала на валутния борд и евентуалните поуки за България. Заинтригуващият разказ на професора ни представи аржентинската политическа действителност по времето, когато правителството вече не може да изплаща външния дълг, банките не могат да платят депозитите, а МВФ отказва да „спаси” борда с финансова подкрепа.

На средата на лекцията вече знаех, че тя няма да ми даде отговор на въпросите, с които влязох в залата. Защото професорът описваше какво се случва в една страна, чието правителство отдавна се е отказало от политиката, която в теорията и практиката трябва да съпътства всеки режим на паричен съвет. Той не ни каза

защо правителството фалира и песото вече не струва 1 долар,

а вместо това подробно ни описа различните „идеи” как вече провалилото се правителство да се измъкне с минимум щети и при „справедливо” понасяне на страданието от данъкоплатците.

Поуката от тази лекция за мен е проста - дори безспорни икономически авторитети проявяват склонността да фрагментират икономическия анализ дотам, че да изгубят „голямата картина”. А това е още по-характерно за политиците, които по задание преследват конкретни, видими и измерими резултати.

Скорошният консенсус между правителството и МВФ по ограничаване на разширяването на кредита поставя на изпитание именно способността да се мисли за „голямата картина”. Същественият въпрос в тази „картина” е дали българското правителство възнамерява да прави активна парична политика. Ако да, тогава е уместен кратък коментар от гледна точка на политическата икономия; ако не, тогава е нужна кратка образователна бележка.

Почвайки отзад напред, трябва да е ясно, че намесата в банковата система е парична политика. Един приятел и колега икономист наскоро ми каза „те наистина не зная какво правят”, имайки предвид финансовото министерство и централната банка. Изводът се налагаше от само себе си - не търси някаква тайна умисъл, правителството си експериментира, няма фундаментална промяна в паричния режим. За този случай трябва да припомним същината на валутния борд като алтернатива на централната банка: фиксиран валутен курс, отказ от финансиране на правителството от централната банка, отказ от рефинансиране на търговските банки, фискалният резерв и публичният дълг не се управляват така, че да въздействат на паричното предлагане, задължителните минимални резерви не се използват като инструмент за регулиране на кредита. Накратко, правителството се отказва да контролира паричното предлагане, като единствената „котва” е фиксираният валутен курс. Всички останали „макро” величини се адаптират към валутния курс без намеса на централната банка или правителството. Когато към страната има приток на капитал, това води до разширяване на паричното предлагане, ръст на кредита и дефицит по текущата сметка и обратно.

Икономиката се интегрира към еврозоната

и на практика зависи от монетарната политика на Европейската централна банка. Намесата на българското правителство се ограничава до фискални (данъци и субсидии) и регулативни решения.

За последните две години се натрупаха няколко действия, които по същество представляват парична политика:

1. Активното управление на дълга. Ако правителството дължеше само на чуждестранни кредитори, това не би имало ефект върху паричното предлагане в България; факт е обаче, че български финансови институции притежават значителен дял от публичния дълг.

2. Активното управление на фискалния резерв. Когато преди година правителство извади част от резерва от БНБ и го депозира в търговски банки, няколко икономисти предсказахме, че в „удобен” момент депозитите ще се връщат обратно към БНБ. За нас това, което Министерството на финансите прави, не е „шоково”; същината на паричната политика е именно регулаторът да „изненадва” пазара. По принцип няма разлика дали резервът е депозиран изцяло в БНБ или изцяло в търговски банки, доколкото правителството не извършва активни операции с тези средства. Последните имат ефект на парична политика в чист вид.

3. Манипулиране на задължителните минимални резерви (ЗМР). Задължителните резерви, доколкото съществуват, би трябвало да се разглеждат единствено като инструмент за намаляване на ликвидния риск в банките. Когато размерите се променят, за да се повлияе на кредита в банките, това е по теория и на практика парична политика.

4. Замяна на външен дълг с вътрешен. Без да променя дълговата си позиция, така правителството ефективно ще ограничи паричния ресурс, който иначе би се насочил към кредит.

Възраждането на активната парична политика има последствия.

На първо място, създава бизнес цикъл, т.е. променя решенията за спестяване и потребление. През последните седем години българските икономически агенти постепенно „синхронизираха” решенията си с развитието на бизнес цикъла в еврозоната. Монетарната експанзия през последните три години в еврозоната се пренесе и в България. Решенията за парична рестрикция на българското правителство биха имали противоположен ефект - ограничаване на кредита в България при ръст на кредита в еврозоната. Това се пренася и върху частния бизнес сектор, който ще трябва да оперира при по-труден достъп до кредит в международна среда на „лесен кредит”. Възможно обяснение за действията на българското правителство е, че то вижда негативни ефекти от меката парична политика в международен план и цели неутрализирането им чрез обратна парична политика в България. Това обаче не кореспондира с решението за поддържане на фиксиран курс към еврото - ако българските политици не вярват на Европейската централна банка, тогава би трябвало да възстановим „независимия лев”, какъвто го помним отпреди 1997 г., или, което всъщност е разумен вариант - да възстановим златния стандарт. Важното обаче е това, че с действията си правителството забавя интеграцията на българската икономика в европейската.

Друго по-конкретно проявление е

промяната на цената на капитала за различните стопански субекти.

Когато се ограничи кредитирането от български търговски банки, това не променя факта, че парите в Европа и САЩ са „евтини”, и инвеститорите биха спечелили, ако ги насочат към България. Компаниите, които имат достъп до кредит пряко от международния пазар или имат компании-майки в чужбина, ще продължават да получават евтин кредит, докато в същото време местните банки ще ограничат финансирането заради монетарните рестрикции.

Общият политически риск за икономиката се променя. При липса на парична политика анализаторите трябва да следят единствено публичните финанси, а отсега нататък все повече ще се налага да се анализират и паричните агрегати и действията на Министерството на финансите, манипулиращи кредитната активност.

Стратегията „вътрешен вместо външен дълг” ще има пряко измерение в намаляването на капитала, който може да се инвестира от български стопански играчи. От друга страна, няма гаранция, че след време няма да последва обратна кампания, която да вкара капитал чрез емисия на външен дълг и обратно изкупуване на вътрешен. Активното управление на публичния дълг няма само фискални измерения, а превръща Министерството на финансите в де-факто централна банка, която регулира паричното предлагане чрез операции на пазара на държавни ценни книжа.

И накрая, възможността за контрол над дейността на правителството е далеч по-ограничена, когато то се намесва в икономиката чрез паричната политика. Фискалните мерки са видни, прозрачни и разбираеми за голяма част от данъкоплатците. Данъците, таксите, субсидиите, публичните инвестиции са явни и измерими. Манипулациите на лихвите и кредита се неявни, те се предават на отделния икономически субект чрез верига от посредници, а ефектите често се проявяват едва след време.

Всичко това се разбира от тези, които смятат дългосрочно „да останат” в българската икономика. Те скоро ще разберат дали желанията за активна парична политика имат конкретна цел и визия, или „те наистина не знаят какво правят”.

Либертариум >>