|
|
Уважаеми господин Цанков,
Подновявайки нашите разговори,
смятам, че е добре, да продължим и разширим дебата за смисъла от
пречистването на българското общество чрез честното самоопознаване.
Което неминуемо означава и задълбочена преоценка на 45-годишния
комунистически режим в България. А тя пък безусловно е свързана с
прочита на това минало. Което от своя страна означава свободен
достъп до архивите на тоталитарната държава за целия този период –
като приоритетно място безспорно трябва да има достъпът до
архивите на комунистическите специални служби. Впрочем преоценката
на миналото, достъпът до архивите от времето на комунизма и
пряката им връзка с развитието на едно модерно демократично и
правово общество е например в основата и на Резолюция 1096 от 1996
на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, както и в наскоро
отправената препоръка от страна на Сената на САЩ към седемте бивши
комунистически страни, сред които и България, които предстои в
най-скоро време да бъдат приети в НАТО – препоръка за учредяването
на специални комисии, които да изследват и да направят обществено
достояние ролята на правителствата им и обществата по време на
Холокоста и комунизма.
Както вече добре е известно обаче от средата на 2001 в България се
случва нещо много тревожно – направени бяха и продължават да се
правят реални стъпки за налагането на ”мораториум” върху достъпа
до документалните тайни или по-точно – до скритата документация на
комунистическа България. Върховата публична проява в това
отношение беше отмяната на Закона за достъп до документите на
бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателно управление на
Генералния щаб, с отмяната на който закон бе преустановена и
процедурата за институционална проверка и огласяване на имената на
хора, свързани със съвременния обществено-политически и
икономически живот на България, които преди са работили за
комунистическите специални служби.
В същото време, въпреки отмяната на този закон (което, както се
казва, беше върхът на айсберга), налице са други закони, начело с
основния – Конституцията на Република България, които дават
възможност да бъде осъществен достъпа на изследователи, журналисти
и граждани до архивите на Държавна сигурност, както и до други
минимално достъпни до момента (и съответно – минимално проучени)
архивни фондове. Но и тук отново е налице активната съпротива на
сега управляващите това да се случва! Лично познавам политически
затворници, изследователи, журналисти, на които се отказва достъп
до информация. В някои случаи им се отказва достъп до документи,
касаещи ги лично в качеството им на жертви на комунистическия
режим, в други случаи се отказва достъп до документи от съществено
значение за работата им по продължаващи от години конкретни техни
проучвания. А основна роля в тази държавна цензура в момента играе
Министерство на вътрешните работи, където се съхранява по-голямата
част от архива на Държавна сигурност.
Но след като казах, че в същото време са налице закони, които
позволяват достъп до документацията на тоталитарната държава,
значи е ясен изводът по какъв начин – законосъобразно или не –
този достъп се отказва. Тук е мястото да отбележа, че беше
направен хитър опит посредством приетия миналата година Закон за
защита на класифицираната информация да бъде скрит ”легитимно”
архива на Държавна сигурност. След като ”легитимността” на този
трик обаче беше демаскирана (включително от Върховния
административен съд), сега по-модерното оръжие се нарича Закон за
защита на личните данни. Разбира се, позоваването и на него в
посоката, за която говоря, в огромния брой от случаите е толкова ”легитимно”,
колкото беше и ползването на изтърбушения вече параван на
”класифицираната информация”.
Всичко това се прави в един добре познат стил – хем по сурдинка,
хем нагло-предизвикателно. И тези действия, които безусловно
представляват една координирана обща политика на действие на
настоящата висша държавна администрация, както и придружаващите ги
”стил” и манталитет, прекалено ясно показват кой всъщност
управлява в България. Показват и защо думата рекомунизация
изобщо – тук и сега – не е изпразнена от съдържание.
Но нека направя едно съвсем конкретно резюме – подкрепяйки го с
факти и документи – на това какво ”съпътства” работата на един
исторически изследовател и автор през последните две години.
Интересно ще ми бъде да разбера, г-н
Цанков, Вашето мнение, както и на Вашите читатели и сътрудници (особено
на тези извън България), за това, което сега ще прочетат.
От повече от три години работя по изготвянето на монография на
починалия в началото на 2000 г. дългогодишен политически затворник
и активен и открит противник на комунистическия режим Илия
Минев. Смятам, че е уместно тук да кажа няколко думи за този
човек, които напоследък често трябва да повтарям. Поради
”спецификата” на българския преход Илия Минев е едновременно
легенда и много слабо познато име в собствената си родина.
Прекарал повече от 20 години по затворите, а през останалото време
принудително изселван и заселван – преследван буквално от първия
до последния ден на комунистическия режим, Минев стана символ на
съпротивата срещу тиранията след като на 16 януари 1988 основа и
оглави Независимото дружество за защита правата на човека в
България – първата независима и противопоставяща се на
комунистическата власт организация в страната след унищожаването
на демократичната и плуралистичната структура на държавата и
обществото през втората половина на 40-те години на миналия век.
Илия Минев стана и символ на непримиримостта и жертвоготовността
със своята 63-дневна гладна стачка в началото на 1989 в знак на
протест срещу незачитането на неговите човешки права и достойнство,
като в крайна сметка с непоколебимата си воля принуди
комунистическите управници да отстъпят и той получи от тях желания
от него отговор, с който те признаваха съществуването му като
личност със своя индивидуалност, права и достойнство. А по този
начин властите на полицейската държава признаха и съществуването
на венеца на неговото дело – Независимото дружество за защита
правата на човека в България.
Във връзка с написването на монографията от повече от три години
издирвам, събирам и анализирам материали и свидетелства за Илия
Минев. Така в началото 2002 стигнах и до Главна дирекция
”Изпълнение на наказанията” (бившия отдел ”Затвори”), за да търся
затворническите досиета на Минев. Те бяха бързо открити и скоро
получих достъп до тях – съвсем като в нормална правова държава.
Четох досиетата и си водих записки.
Тази нормалност в поведението на ръководството на дирекцията обаче
за съжаление се оказа само инерция от ”размразяването”, настъпило
по време на управлението на ОДС, и същевременно липса на добра
координация между ”командния център” на ”Новото време” и отделните
звена на държавната администрация. Ето за какво точно става дума:
с оглед нормалната ми оперативна работа по монографията в началото
на март м.г. поисках да получа ксерокопия от досиетата. Днес – 21
месеца по-късно аз още не съм ги получил! След три мои писмени
искания. След десетки такива устни. След опитите да ми бъде
оказано легитимно съдействие дори на парламентарно ниво – и то от
председателя на парламентарната Комисия по правата на човека и
вероизповеданията. Нещо повече – моята упоритост да отстоявам
безусловно и компетентно правата си доведе накрая до един
изумителен с арогантността си, дързостта си и неадекватността си
отговор. Този отговор-отказ, изпратен до мен, е под ”патронажа” на
Министерство на правосъдието. Този уникален официален документ,
създаден през 2003 г., показва в оголен вид за какво става дума
днес в България.
Този отговор-отказ съдържа обаче и едно специално семантично ниво
– нямащо конкретна връзка с моето искане до дирекцията, но
насочено персонално към мен, което цели да бъда унижен и подигран
– и то не толкова заради моята настойчивост да получа ксерокопия
от въпросните досиета, а най-вече заради моите убеждения, позиция,
гражданска и експертна дейност по отношение проблемите, свързани с
комунистическото минало, Държавна сигурност и проекциите им в
българското настояще и бъдеще. И това ми се дава да го разбера
посредством едно своеобразно интимничене в писмото до мен, като се
прилага и допълнителна сугестия – ние знаем кой си, а ти знай, че
ние сме силните, ние сме тези, които решаваме, както намерим за
добре, и, както виждаш, ние можем да си позволим да ти говорим по
този начин и в официален документ.
Впрочем, г-н Цанков, очевидно би било дребнаво да занимавам Вас и
читателите Ви с това ”измерение” на писмото на Главна дирекция
”Изпълнение на наказанията”, ако то не даваше да се разбере и това,
че повод за раздразнението е и съдържанието на дискусията,
проведена между нас двамата във вашето онлайн списание, и, разбира
се, съдържанието на материала ми ”Държавна сигурност за своите
агенти”, която тази дискусия съпровожда. Към тях се прибавя и
синтезираната ми оценка за Държавна сигурност, с която завършват
кратките ми биографични бележки във Вашия Форум. Затова в този
смисъл това писмо съдържа и индиректно отношение и оценка за
всички, съпричастни под една или друга форма към Форум Здр@вко
Цанков. А пък биографичните ми бележки намират допълнително
приложение за персонална ми характеристика, изготвена от
същинските автори на това злополучно писмо.
Впрочем, време е да премина към прилагане текста на самото писмо,
който е далеч по-красноречив и по-богат на внушения и поводи за
размишления от всичко, което казах дотук.
МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО
ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ ”ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА”
гр. София 1309, бул. ”Ген.Н.Столетов” № 21
дежурен тел./факс: 02-931-15-74; деловодство тел./факс:
02-931-17-46
Рег. № 4400 екз. 1
Дата: 17-06-2003
гр. София
ДО
г-н ТОДОР ЯНАКИЕВ
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ЯНАКИЕВ,
В отговор на поредната Ви молба, с настоятелно искане за
неконтролируем достъп, размножаване и разпространение на архивните
затворнически досиета на десидента Илия Стоянов Минев, Ви
уведомяваме следното:
Всеки журналист е длъжен при осъществяване на своята дейност, да
спазва разпоредбите на Конституцията на Република България,
съгласно които правото на информация няма абсолютен характер и се
ограничава в изрично посочени случаи:
– запазване на обществения ред и превенцията на престъпността
/чл.39, ал.2 и чл.40, ал.2/;
– защита на здравето и морала /чл. 40, ал.2 и чл.41, ал.1/;
– защита на репутацията и правата на другите граждани /чл.39,
ал.2, чл.40, ал.2, чл.41, ал.1 и ал.2/;
– съображения за запазване на тайна /чл.41, ал.2/ и пр.
Съгласно Правилата на журналистическата етика (приети на Х конгрес
на СБЖ), журналистът е длъжен: да спазва трайно изградените
фактически правила в бранша; да не нарушава правото на лична тайна;
да не използва нечестни средства за набавяне на информация; да не
действа във вреда на информаторите си; да защитава поверителните
си източници на информация; да не злоупотребява с искреността или
страданието на хората, предмет на съобщението му и да не разкрива
самоличността на жертви на престъпление.
Предвид факта, че вече Ви е осигурен достъп до досиетата на Минев
и възможност за водене на бележки по тях, считаме, че мотивът Ви
”написване на монография” е бил удовлетворен. Искането за
предоставяне на ксерокопия, обаче, предполага тяхното свободно
размножаване и разпространение в обществото и буди основателни
опасения, че същите могат да бъдат използвани за постигане на
користни цели, задоволяване на нечии интереси, подтикване към
преследване и саморазправа. В подобни случаи е необходимо да се
прецени какъв всъщност е ”интересът” на журналиста, а
предоставянето на информацията да е в такъв обем и по такъв начин,
че да не се засягат лични данни за трети лица, без да е взето
тяхното нотариално заверено съгласие.
Очевидно, не правите разлика между ”запознаване” с официален
документ и неговото свободно ползване, което обезсмисля
организацията и правилата за работа с документалната информация в
ГД ”ИН”. Дирекцията не е агенция за предоставяне на информация от
всякакъв характер на средствата за масова информация, а институция,
която по силата на Закона осъществява прякото ръководство и
контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода.
Четиринадесет години след ”сгромолясването на комунистическия
режим” *), чиято жертва *) сте и Вие, не е нужно някой с Вашия
талант в областта на спортната журналистика и най-вече на лириката
*) да използва паметта на достойни хора като Илия Минев за
причиняване на психологически стрес у служителите, които са
изпълнявали уставно действащите към момента законови и вътрешни
разпоредби; както и у бивши затворници и техните потомци. ГД ”ИН”
носи юридическа и морална отговорност към гражданското общество и
в частност към посочените лица, да не разгласява личните им дела.
Известно ни е, че никой и нищо не е забравено, но за да заздравеят
раните в нашето общество, не е нужно да се погазват правата на
знайни и незнайни, добри или лоши обикновени граждани и редови
служители на изпълнението на Закона. При нарушение на правата им,
всеки от тях може да предяви съдебно своите претенции не само към
ГД ”ИН”, но и лично към Вас.
Уверени сме, че литератор с Вашия талант, опит и чувствителност
към неправдата, ще съумее да използва предоставената му вече
информация и да конкретизира творческите си цели в рамките на
художествена биография, а не в ”монография” – сборник от архивни
документи. Искрено Ви желаем да се възползвате от досега
предоставената Ви възможност и да попълните белите страници в
националната ни история, на която сте бил съвременник.
Предвид изложеното, молбата Ви за предоставяне на ксерокопия от
досиетата на Минев остава без уважение.
ГЛАВЕН ДИРЕКТОР:
(подпис
и печат)
ПЕТЪР ВАСИЛЕВ
Да, г-н Цанков, в 2003 г. един държавен чиновник казва на един
независим изследовател и журналист какво, как и за кой период от
историята на страната си да пише!
А абстрактните приказки за някаква превенция в името на закона
дори и не се опитват да скрият целта на отказа – да се
възпрепятства и осуети написването на документална книга за
един от героите на антикомунистическата съпротива в България.
Скандалният тон на писмото идва, разбира се, и от безсилието да
бъдат намерени правни и фактически основания за отказ. Но не
случайно тe липсват в писмото – просто такива наистина няма.
И още нещо много важно за тона на писмото – в крайна сметка той
изобщо не е обида за мен, но за съжаление е обида към паметта на
Илия Минев. А упоритото държане на досиетата му и до днес под ключ,
отказът за предоставяне на копия от тях, препятстващ
изследователската и популяризаторската дейност за неговия живот и
дело, е де факто посмъртна репресия срещу един мъченик на
комунистическия режим. И когато говорим за фасадна демокрация (почти
модерно стана това у нас напоследък) трябва да отбележим, че в
края на 2002 г. премиерът Симеон Сакскобургготски (при съмнително
пълно медийно отсъствие) лично откри паметник на Илия Минев в
центъра на София. В същото време по един незаконосъобразен и
скандален начин под егидата на Министерство на правосъдието се
правят опити да се осуети написването на монография за него.
Въпросното писмо придоби известна публичност в България,
коментирано бе и в предавания на българските секции на Радио
”Свобода Европа” и Радио Би Би Си. Въпреки това, въпреки конфуза,
въпреки скандала, до момента няма никаква реакция от страна на
правителството, и по конкретно – на Министерство на правосъдието,
под чието разпореждане се намира Главна дирекция ”Изпълнение на
наказанията”.
Отказът от предоставянето на ксерокопията от досиетата на Илия
Минев представлява и нарушаване на основно човешко право – това на
свободата на словото, включващо и правото на човек да получава
свободно информация. Това се случва в 2003 г. в България. Дали е
ирония, че големият потърпевш, макар и посмъртно, е Илия Минев –
човекът, който основа и поведе Независимото дружество защита на
човешките права в България?! В комунистическа България. А каква е
България днес?
***
Към всичко казано и посочено дотук мисля, че е уместно да прибавя
и завърша със следната
Хронология на скандала с отказа за предоставяне на ксерокопия от
затворническите досиета на Илия Минев за изготвяне на монография
за него
С молба до Главния директор на Главна дирекция ”Изпълнение
на наказанията” (по това време Главно управление на местата за
лишаване от свобода, бившия отдел ”Затвори”) с вх. № Г-46/31-01-2002
искам да получа всички налични затворнически досиета на Илия Минев
с цел изготвяне на монография за него.
Получавам устен отговор (по телефона) от Главната дирекция, че се
съхраняват две затворнически досиета на Илия Минев и че ми е
разрешено да получа достъп до тях.
Получавам достъп до досиетата, като междувременно от Главна
дирекция ”Изпълнение на наказанията” ми бяха поставили условие, че
трябва да предоставя удостоверение от наследниците на Минев, че са
съгласни да имам достъп до досиетата. Съответно аз предоставих
изричното писмено съгласие на единствения му син, с който документ
бях получил преди това материали за Минев в архива на МВР (по
времето на управлението на ОДС, посредством Закона за достъп до
документите на бившата Държавна сигурност).
От края на февруари – началото на март 2002 до май с.г. на няколко
пъти аз чета в сградата на Главна дирекция ”Изпълнение на
наказанията” досиетата на Минев, като си водя подробни бележки.
– Едното му досие е открито при влизането му в затвора през 194. и
е приключено с излизането му на свобода на 30.12.1962, т.е. е
архивирано преди вече почти 41 години.
– Другото му затворническо досие е открито при второто му влизане
в затвора през 1975 и е приключено след излизането му на свобода
през 1980, т.е. е архивирано преди 23 години.
Междувременно, докато чета и си водя записки, още на
06-03-2002
подавам молба до Главния директор на Главна дирекция
”Изпълнение на наказанията” – вх. № Г-81 – да получа
ксерокопия от двете архивни затворнически досиета на Минев с цел
нормалната ми работа по монографията.
В продължение на няколко месеца не ми се дава дори устен отговор
как е резюлирана тази молба, като през октомври 2002 г. умишлено
съм подведен от служител на Главна дирекция ”Изпълнение на
наказанията”, че не могат да открият молбата ми и затова нека да
пусна нова такава. Към този момент аз само имам потвърждение, че
молбата ми за получаване на ксерокопия е резюлирана, но не знам в
каква посока. Молбата е предадена за изпълнение на резолюцията на
същия служител, който ме подвежда, че тя не се открива никъде при
тях. Впоследствие достигам до още редица косвени доказателства,
които сочат, че молбата ми от 06.03.2002 г. е резюлирана в моя
полза, т.е. да получа ксерокопията. По-късно – явно със
заплитането и усложняването на случая на по-високо ниво – на
многократните мои запитвания по телефона различни служители на
Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията” ми отказват да ми
отговорят каква е резолюцията на тази молба. Информацията, която
съм получил устно от служители е, че молбата е резюлирана от
Главния директор, но че отговор до мен не е изготвен и съответно –
не е изпратен.
Така или иначе, вместо да сезирам Главния директор на Главна
дирекция ”Изпълнение на наказанията” за своеволията и
манипулациите на неговия подчинен, аз решавам да подам втора молба
за получаване на ксерокопията. Макар знаейки, че има нещо гнило,
решавам да подам втора молба с презумпцията, че ако първата ми
молба да получа ксерокопия е резюлирана в моя полза, едва ли
втората ще бъде резюлирана в обратна посока. Подавам втора
молба до Главния директор на Главна дирекция ”Изпълнение на
наказанията” да получа ксерокопията – с вх. № Г-280/23-10-2002
Този път получавам бърз отговор на тази молба – писмен отказ (рег.
№ 7215/07-11-2002),
който е подписан не от Главния директор, а от неговия заместник.
Мотивировката на отказа е, че архивните досиета ”не подлежат на
размножаване и публикуване”. Толкоз.
По повод създалата се ситуация народният представител от СДС
Лъчезар Тошев, председател на парламентарната Комисия по правата
на човека и вероизповеданията, сезира с писмо – изх. №
347/
21-11-2002
министъра на правосъдието (тъй като Главна дирекция ”Изпълнение на
наказанията” е на подчинение на Министерство на правосъдието). В
писмото си г-н Тошев пита на какво основание ми е отказано да
получа ксерокопията, още повече, че вече ми е даден достъп до тях,
аз съм ги чел и съм си водил записки.
Чак в края на март 2003.
във връзка с писмото на Лъчезар Тошев документите и материалите по
моя казус са изпратени от Главна дирекция ”Изпълнение на
наказанията” в Министерство на правосъдието. На
21-04-2003
от Министерство на правосъдието връщат материалите на Главна
дирекция ”Изпълнение на наказанията”, като им изпращат становище
по случая. В него са ”разиграни различни варианти” как да се
процедира от страна на Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията”.
Един вариант – да не ми се предоставят ксерокопия, ако става дума
за класифицирана информация, т.е. държавна тайна (това при условие,
че няма данни досиетата да са били секретни и не са секретни към
момента, към който съм ги получил. А дори и ако бяха били такива –
с факта, че аз вече съм имал достъп до тях те автоматически
ставаха несекретни!) Друг посочен вариант е: ако ми се дадат
ксерокопия имената на трети лица да бъдат анонимизирани, тъй като
представлявали лични данни по смисъла на Закона за защита на
личните данни. Според направеното пред мен твърдение от експерта
от правния отдел на Министерство на правосъдието, натоварен да
изготви становището по случая – тя (става дума за дама) е
изготвила становището без да е чела конкретно досиетата на Минев,
а вариантите са посочени от нея по принцип – като различни
хипотези! Самото становище е подписано от заместник-министъра на
правосъдието Марио Димитров, чийто ресор е Главна дирекция
”Изпълнение на наказанията”. Ръководството на министерството дава
своите указания, но в същото време си измива ръцете като оставя от
подчинената им Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията” да
поемат отговорността с решение по молбата ми.
Така или иначе обаче на практика това становище на Министерство на
правосъдието, вместо да разплете възела по случая с ксерокопията,
много повече го затяга.
На базата на това становище на
15-05-2003
Главния директор на Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията”
отговаря с писмо с рег. № 3421 на Лъчезар Тошев (това става
почти шест месеца след като Тошев е сезирал министъра на
правосъдието). В писмото до г-н Тошев като причина за отказа да ми
предоставят ксерокопията се сочи, че досиетата ”съдържат
информация от личен характер за други граждани. Разпространяването
и публикуването й би могло да накърни правата, доброто им име,
обществения ред или морала.” Интересно е, че тези мотиви нито
са посочени в отказа до мен, нито пък е посочено на кой закон и
конкретен текст от него се позовават за тях. В писмото до г-н
Тошев се посочва още, че ако аз изпълня определени условия – т.е.
подам нова молба, ”уточняваща конкретните факти и обстоятелства,
които ще се описват в монографията и са свързани с престоя в
местата за лишаване от свобода, както и конкретизиране на
необходимите копия от документи, изграждащи ”исторически” образ на
дисидента, Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията” ще вземе
отношение относно възможността за разпространение на поисканата
информация.”
С мое писмо с вх. № Г-128/23.-5-2003
до Главния директор на Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията”
аз давам поисканите ми в писмото до Лъчезар Тошев допълнителни
разяснения. В моето писмо изрично посочвам, че за да си съставя
пълноценно и обективно мнение искам ксерокопия от целия обем и
съдържание на досиетата, т.е. без да бъдат анонимизиранани каквито
и да е данни. Посочвам и законовото основание по отношение на
наличието на евентуални лични данни за трети лица да получа
ксерокопията в този вид – чл.35, ал. 1, т.2 от Закона за защита на
личните данни, а именно: ”Предоставянето на лични данни от
администратора по чл. 3, ал. 1 на трети лица се допуска по тяхна
молба, подадена по реда на глава пета, когато: източниците на
данни са публични регистри или документи, съдържащи обществена
информация, за която е осигурен достъп, по ред, определен в закон.”
В писмото си правя това позоваване, въпреки че на практика
затворническите досиета на Илия Минев не съдържат лични данни за
трети лица по смисъла на Закона за защита на личните данни.
Същевременно в писмото си давам и уверение, че нямам никакво
намерение да накърнявам нечии права и добро име, както и
обществения ред и морала.
Като резултат от това мое писмо аз вече получавам въпросния
скандален отговор – с рег. № 4400/17-06-2003
Изготвянето на отговора в този му вид също явно е изисквало и
специално време, тъй като при изпращането му не е спазен
посоченият в закона (Закона за достъп до обществена информация)
срок от максимум две седмици. Междувременно в периода между
депозирането на писмото ми и получаването на отговора аз провеждам
многократни телефонни разговори с различни представители на Главна
дирекция ”Изпълнение на наказанията”. Първоначалното намерение,
което ми се декларира от представения ми за шеф на правния отдел
на Главната дирекция е, че ще ми бъде отказано, тъй като Главният
директор току-що е издал заповед за класифицираната информация във
ведомството им и съгласно нея тези досиета са станали
класифицирана информация (архивирани преди 40 и 23 години и вече
четени от мене, без да са били секретни!) Успявам да ги убедя, че
това просто е абсурд. В същото време експертът от правния отдел,
натоварен да изготви отговора до мен, ми казва, че ”по вашия
случай работим съвместно със службите”. Не се крие
и мотивът, че искат да запазят в анонимност служебните лица, чиито
имена фигурират именно само в качеството им на служебни лица в
досиетата на Минев. В крайна сметка получавам този скандален
отговор, носещ явните белези на манталитета на служителите от
комунистическите специални служби. Този отговор-отказ отново не
съдържа правни основания. Единственият опит в тази насока са
някакви учебникарско-просветителски цитати от Конституцията на
Република България без видима връзка с конкретния казус.
Резултат от този отказ е, че аз завеждам дело в Софийски градски
съд срещу Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията” за отказ от
предоставяне на обществена информация.
Междувременно след този скандален отговор, който придобива
известна публичност, народният представител от опозицията Панайот
Ляков с писмо до Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията” иска
да му бъдат предоставени материалите по случая. Главният директор
на Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията” на практика отказва
да изпрати материалите на г-н Ляков като в отговора си до него от
края на юли 2003 г. се мотивира с това, че ”съгласно
действащото законодателство, затворническите досиета не подлежат
на размножаване и публикуване.” Кои точно закон, точка и
алинея от ”действащото законодателство” – не е ясно.
Така от ръководството на Главна дирекция ”Изпълнение на
наказанията” в четири документални отговора – два до мен и по един
до двама народни представители – не посочват нито веднъж правното
и фактическо основание за отказа на дирекцията да ми предостави
ксерокопия от затворническите досиета на Илия Минев. Нещо повече,
в тези отговори са налице явно противоречиви и взаимноизключващи
се ”аргументи”, както и опити за подвеждане и заблуждаване на
отсрещната страна.
В същото време, фактът че в началото на 2002 Главният директор на
Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията” в съответствие със
закона ми разрешава достъп до досиетата, а през юни 2003 г. се
подписва върху подобен скандален отговор, говори, че самият той е
поставен под висшестоящ натиск, който е толкова влиятелен и силен,
че го кара да слага името и подписа си под очевидно силно
злепоставящи го текстове.
На 28 септември – Международния ден на правото да знам, отбелязван
по идея на Международната мрежа на застъпниците за свобода на
информацията – българската неправителствена организация Програма
”Достъп до информация” обявява своите награди за принос в областта
на информацията, като раздава и негативни такива – съответно за
неправомерни действия, довели до ограничаването й. Така в
категорията за най-абсурдно решение за ”победител” бе обявен
именно въпросният скандален отговор на Главния директор на Главна
дирекция ”Изпълнение на наказанията” до мен. Това е решението на
жури, съставено от юристи, правозащитници, журналисти,
общественици.
На 27 ноември 2003 в Софийски градски съд бе гледано делото,
заведено от мен срещу Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията”
за последния й отказ да ми предостави ксерокопия от
затворническите досиета на Илия Минев. От страна на защитата на
дирекцията – в лицето на нейна юристконсултка бяха посочени ”нови”
доводи, които събудиха истинско недоумение. Един от тях бе, че
информацията, която искам не се съдържа във въпросните досиета...
Съдът обяви, че ще се произнесе в едномесечен срок.
Както се казва, това е положението, г-н
Цанков.
11-12-2003
Ваш
Тодор Янакиев
- - -
Биографични бележки за Тодор Янакиев
(публикувани
във “Форум
Здр@вко Цанков” през 2002 г).
Тодор Янакиев е роден на 27 януари 1968 г. в София.
Завършил е Българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”.
През 1993 г. издава стихосбирката “Все пак”, която съдържа
стихотворения, писани от него в периода 1986-1989 г.
Изкарва прехраната си главно като футболен журналист.
Относно интереса му към проблемите, свързани с Държавна сигурност,
Тодор Янакиев казва: “Тази тема ме вълнува още от ученическите ми
години, защото – без да съм бил в най-директния смисъл потърпевш
от Държавна сигурност – от тогава още у мен е узряло убеждението,
че именно тя е основният източник на насилието, лъжата и духовното
и материално опустошение, които и днес – повече от 12 години сред
сгромолясването на комунистическия режим (макар и неизбежно
видоизменени и мутирали) доминират в живота на България. По тази
тема като автор съм намирал публична медийна изява в Гласове
на
БНТ, вестник
Демокрация,
Mediapool.bg.
e-mail:
songer68@yahoo.com |
