|
Повече от половин век след излизането на труда й за произхода
и същността на тоталитаризма,
Хана Арендт си остава
референция за дискурса по темата. Нейните идеи са фон и за
анализа на тоталитаризма от руския философ Михаил Риклин,
развит в сборника му със статии и есета под заглавие
"Пространства на ликуването. Тоталитаризъм и различие".
Риклин приема безусловно постановката на Арендт, че съветският
комунизъм и германският нацизъм са ново явление, невиждано
преди в историята, но смята, че сходството им се ограничава
единствено до физиономията им на "незаконни деца на здравия
човешки разум". В практическото функциониране на двете системи
той вижда изобилие от различия, които му дават основание да
характеризира сталинизма и нацизма като "две напълно различни
тоталитарни системи".
Авторът привежда изобилие от примери преди всичко от съветския
арсенал на тоталитаризма: отчуждаването на собствеността,
колективизацията, физическото ликвидиране на цялата
"собственическа класа", масовите, произволни терористични
мерки и екзекуции. За разлика от Германия, терорът в СССР се
разгръща на собствената му територия и се насочва изключително
срещу собственото му население.
Много интересно е наблюдението на автора върху отношението към
смъртта. Докато в Европа на края на живота се гледа като на
биологически факт, при комунизма насилствената смърт се
превръща едва ли не в норма. "На Запад - пише той, - човек
умира, в Русия смъртта се причинява от външна сила."
Реклин проследява различията между двете тоталитарни системи и
на най-високо равнище: между "фюрера" и "вожда". Докато Хитлер
е бил възприемчив за съвети и дори за възражения, подобно нещо
при Сталин е било не само немислимо, но дори невъзможно, тъй
като култът към личността му отваря пропаст между човека
Сталин и едноименната "икона", която е невъзможно да бъде
преодоляна от никой смъртен по пътя на каквато и да било форма
на несъгласие.
Атрофията на човешкото в сталинистка Русия става част от
всекидневието на "новия съветски човек", разгръщайки се в така
уместно наречените от Андре Жид "пространства на ликуването".
Хана Арендт твърди, че една от непосредствените последици на
тоталитаризма е пълното атомизиране на обществото; Риклин
възразява, отбелязвайки, че съветското общество е било във
висша степен колективизирано. "Тезата за атомизирането
предполага, че страхът още не е отстъпил пред онзи ужас, който
създава нови, неподозирани връзки между хората" - пише той и
добавя: "Ужасът обаче придобива формата на ликуване, което
външният наблюдател лесно може да вземе за радост или
удоволствие."
Като
конкретна обективизация на "пространството на ликуването"
руският философ разглежда "подземния рай" на московското
метро. "Най-доброто метро на света" служи, разбира се, за
транспортиране на хора, но преди всичко като материален символ
на съветския тоталитаризъм, включващ дори твърдението, че това
е единственото метро в света. Риклин цитира Арендт: "Това
твърдение е лъжа само докато болшевиките нямат властта да
разрушат всички други подземни железници...Завладяването на
земното кълбо е необходимата крайна цел на тоталитарните
движения, тъй като само в един тотално контролиран свят
диктаторът може да пренебрегне всички факти, да превърне
всички лъжи в действителност и всички пророчества в истина."
Патосът на Риклин го нарежда сред привържениците на модерната
напоследък тенденция в сравнителния анализ на тоталитарните
системи, разглеждаща нацизма като слабата брънка в сравнение
със сталинизма; последният се смята за "водещ" що се отнася до
продължителността на съществуването му, броя на жертвите и
последствията за съзнанието на хората. |
