Симеон Ангелов, Светът на физиката

                Каква е причината само Европа да роди модерната наука и индустрия? Защо това не става в арабските страни, които впрочем запазват и развиват гръцкото научно наследство и го предават на западните средновековни ерудити? По каква причина Индия и Китай, достигнали завидни хоризонти в знанието и технологиите (общоизвестно е, че стремето, компасът, хартията, коприната, барутът, порцеланът са пренесени в още доста варварска Европа именно откъм Поднебесната империя), не осъществяват невероятния пробив към модерния свят? Комбинацията от взривоподобно развитие на науката и индустрията в няколко от водещите западноевропейски страни е уникално явление в човешката история, поради което често се окачествява като “чудо”. Обяснението му и до днес продължава да вълнува учените. “Проблемът е да се разбере – пише големият френски историк Фернан Бродел² - защо научното и индустриалното развитие се извършва единствено в рамките на западноевропейската цивилизация”. Това е и въпросът на английския биохимик Джоузеф Нидъм (1900 - 1995), който специално изучава науката в Китай и оставя първото фундаментално изследване на историята й³.

            Въпреки многобройните опити на историческата наука и често пъти тенденциозното тълкуване на резултатите от нейните изследвания, още не са открити достатъчно условия, обясняващи детерминистично еволюцията на човешките общества. По това тя се различава от точните науки, способни да установяват споменатите условия до степен на превръщането им в полезни рецепти. Докато еволюцията на човешките общества, култури и цивилизации, изучавани от историята, не е детерминирана. Може да се състави дълъг списък от условия, благоприятствали настъпването на едно или друго събитие, но колкото и да е дълъг той, никога няма да е изчерпателен, нито пък ще даде основания да се определи като достатъчна съвкупност от изброените необходими условия. Това, което води до някакви резултати през една или друга епоха и място, другаде и по друго време може и да не ги предизвиква.

            Науката и техниката винаги са вървели ръка за ръка. Наистина, почти до средата на ХІХ в. връзката между тях е била доста хлабава и е излизала наяве най-често по волята на случая. От ХІХ в. насам обаче тя става все по-систематична. Учените могат да проникнат в тайните на природата, ако имат на разположение добри инструменти за наблюдение и измерване, докато занаятчиите усъвършенстват произведенията си, използвайки знанията на учените. Наблюденията на Тихо Брахе, чиито инструменти при определяне положението на планетите от Слънчевата система са му осигурявали точност от порядъка на една ъглова минута (предшествениците му са мерили с точност едва 15 минути), са били абсолютно необходими за проверка и подкрепа на съвършено новия подход на Йохан Кеплер за пресмятане на планетните орбити. И обратното. През ХVІІ в. по поръчка на часовникари математиците Оле Рьомер и Кристиан Хюйгенс “пресмятат” оптималния профил на зъбчатите колелца в часовника и минимизират триенето, което подобрява чувствително точността на часовниците. Многократното упражняване в точни измервания, стремежът към възпроизводимост на резултатите и качествата на серийно изработваните предмети, заменянето на човешката ръка и мускули с механизми и машини за извършване на повтарящи се и изнурителни действия са вековни капиталовложения в касичката на “дългото” Броделово време по пътя към научното и индустриалното преобразуване на цивилизацията на Европа.

            Наскоро излизащият в Париж вестник Herald Tribune⁴ публикува следното писмо на свой читател - американец, живеещ в Япония. “След 25-дневно пътуване в Европа, включващо Лондон, Брюксел, Париж, Атина и четири града в Италия (Рим, Флоренция, Венеция и Милано), се върнахме в къщи. Видяхме чудесни неща, но сме доволни, че ще си бъдем отново у дома. Ето няколко от причините. В Япония няма допотопни асансьори, чакане на опашка за туристическа ж.п. информация, шофьори на таксита или гондолиери, които ви лъжат, мръсни подлези, графити върху почти всички стени, отменени влакове, неудобни хотели, някои от които дори без топла вода … Бяхме учудени, че на европейците всичко това не им прави впечатление. Може би понеже са отрасли с тези нискокачествени услуги и неприветлива обстановка и не познават нищо по-добро. Жалко за тях. Харесваха ни старините от европейската история, но се страхувам, че европейците се връщат към тъмното Средновековие”.

            Избрахме това писмо по две причини. От една страна е забавно и дори утешително за нас, гражданите на по-бедната част на Европа, да чуем упреци по адрес на тези, които сме свикнали да ни упрекват в подобна “цивилизационна недостатъчност”. Защото какво друго, ако не елементи на цивилизацията са асансьорите, социалното осигуряване и т.н., за които в писмото не се споменава нищо. Явно по отношение на равнището на тези параметри съществува доста широко разслоение: напредналите от наша гледна точка западноевропейски страни се оказват изостанали спрямо САЩ и Япония – нещо добре известно впрочем и без това писмо. По-малко известно е друго и то е причината да го цитираме. Оказва се, че между степента на цивилизованост или богатството на страните и интензивността на научноизследователската дейност в тях съществува т.нар. линейна корелация, т.е. колкото по-богата е страната, толкова по-мощна и с по-внушителни постижения е науката й. Както често се случва, и тук се пита: кое е кокошката и кое – яйцето? Дали по-богатите разполагат с повече пари за “прахосване” по такива скъпи удоволствия, каквото е науката, или са по-богати, защото своевременно, систематично и пропорционално на богатството си са отделяли и отделят пари за наука?

                Още по-неуспешни изглеждат опитите да се определи кое е кокошката и кое – яйцето, в комбинацията “индустрия-техника, наука”. Как изобщо да се изолират от реалния живот такива прости линейни последователности като “научни открития – технологични решения – индустриални реализации” или “индустриално развитие – технологии – наука”? Съществуващите сложни положителни обратни връзки между компонентите и ролята на всяка една от тях може да се мени с времето и с фазите на системата. Затова днес е прието да се говори за единна система на науката, технологиите и нововъведенията (иновациите). Ако в началото техниката е черпила главно от наблюденията върху непосредствено обкръжаващия човека свят, от ХІХ в. нататък придобитите от науката с помощта на сложни инструменти знания предимно за микросвета изменят по-радикално характера на техниката, технологиите и производствата. Това понякога се нарича превръщане на науката в непосредствена производителна сила.

            Днес САЩ и Япония имат по-широка и стабилна научна база в сравнение и с най-напредналите от Европейския съюз страни както по брой на учените на 1000 жители, така и по инвестициите за изследвания в процент от брутния национален продукт. Например броят на аспирантите там е два пъти по-голям от средния за ЕС, а броят на изследователите – 0,65 % в САЩ и 0,60 % в Япония – е само 0,25 % от работната сила в Европа. Същевременно бурното развитие на науката в САЩ до голяма степен се дължи на прилагането на ония принципи на организация и мениджмънт, които още преди това са им осигурили преднина в производството. Така се утвърждава и съзнанието, че науката е локомотив за икономиката не по-малко, отколкото здравата икономическа база е условие за сериозни инвестиции в науката. Яйцето е кокошка и кокошката е яйце, стига да има необходимите инфраструктури за такова непрекъснато взаимно превръщане.

            Това, което България прави днес заедно с останалите страни “в преход”, е да създава благоприятна за икономическа дейност либерална среда. Както често става обаче при сложните упражнения, съществува определен риск да се забрави другият компонент, без който горивна смес за ракетата на дългоочаквания растеж няма да се получи: науката и учените. Хубаво е да купуваш наготово от чуждите големи майстори. Но са нужни пари, които могат да се изкарат само с продажба на нещо конкурентноспособно. Без учени, технологии и образовани бизнесмени това е невъзможно. Пренесените отвън решения често се оказват лошо приспособени към местните условия. Идеята, че приоритетите трябва да се степенуват, сама по себе си е правилна, но не и ако смятаме, че науката може да почака, докато законодателството ни се нагоди към европейското, докато се извърши приватизацията, докато … и т.н. Като всяка сложна система науката бързо деградира, ако не се поддържа адекватно с добре вложени средства. Изоставането на научните институти на самотек, без нормална смяна на поколенията от изследователи и на апаратурата, бързо води до необратими процеси на разрушение.

            Без наука и по-точно без неразделната триада “наука – техника – модерно високотехнологично производство” не можем да бъдем истински европейци. Не случайно за науката в рамките на преговорите за присъединяване към Европейския съюз, за който научната система е част от така наречените acquis communautaires⁵, има специална глава. Дали обаче, затваряйки тази глава от преговорите, България е направила и прави необходимото за стабилизиране на науката си и за осигуряване на необходимото бъдещо развитие?

            Макар че, както вече казахме, историята и еволюцията на човешките общества не познават точни рецепти за възпроизвеждане на определени явления, осигуряването на условия, признати за благоприятни на базата на чуждия опит, дава добри резултати. Всъщност на този принцип днес се извършва и така наречената реформа в икономическата и юридическата сфера, често под прякото ръководство на организации като Международния валутен фонд. Може само да се съжалява, че той, международният валутен фонд, не проявява същите строги изисквания и по отношение на запазването и развитието на научния потенциал. Но научноизследователските системи на повечето страни, включително и на водещите в Европейския съюз, остават суверенна национална грижа. От цялата маса средства, отделяни от страните-членки за наука и технологии, само 17 % се използват в рамките на съвместни програми и проекти, а Генералната дирекция за научни изследвания в Брюксел разполага с още по-малката част от около 5 % за така наречената рамкова програма. Очевидно България трябва сама да положи необходимите усилия, за да не изчезне Слънцето на науката от нейния небосклон. Опитът на близки по размери и брой на жителите страни може да ни бъде от голяма полза. Успехът на Финландия през последните 20 години е сигурно сред най-впечатляващите.

            Финландия започва интензифициране на изследователските и развойните си програми през 80-те години. За тази цел, както се твърди, тя решава да използва икономиите, направени от закупения на преференциални цени съветски петрол. Но не това е най-важното. Важното е, че към приетата от тогавашното правителство специална стратегия се придържат повече от 20 години без колебания всички следващи правителства. В сухи числа частта от брутния национален продукт, отделян за наука, нараства от 1,4 % през 1984 на 3 % през 1998, с което страната излиза над средното за Европейския съюз равнище. Корелацията с еволюцията в структурата на износа – 80 % продукти на дървообработващата индустрия през 1950 и само 40 % през 1990 за сметка на високотехнологичните продукти - е повече от очевидна. За 40 години Финландия се превръща в “страна с основана на знанието икономика”.

            Наистина, научната политика във Финландия се развива като отделен сектор, но в тясна връзка с политиката на технологично развитие. В тази единна национална иновационна система предимство винаги е имало развитието на международното научно сътрудничество. Финландската програма за национални първокласни научни центрове (Center of Excellence), лансирана през 1994, се оценява като особено успешна. В резултат на поредица от конкурси центровете придобиват не само почетен статут, но получават и допълнително финансиране. Това е един от начините да се избяга от пороците на финансирането “на калпак”, при което качеството не е водещ критерий. Въпреки успеха, а може би тъкмо поради желанието динамиката му да не отслабва, финландците поддържат грижливо контрола върху качеството на научноизследователската дейност. Финландското правителство често кани външни експерти да се произнасят върху състоянието й. Резултатите от систематичната и последователна политика на поддръжка за науката са налице: финландската част в световната научна литература нараства от 0,65 % през 80-те години на 0,91 % през 1997. Зоните край Хелзинки и Улу се открояват на картата на Европа като зони с особено висока научна активност. И това в страна с 5 милиона население и без особени природни ресурси!

            Добре, ще кажат мнозина. Значи ли, че всяка страна обаче би могла да намери ниша в производството и пазара на високотехнологични продукти, така както финландската “Nokia” успя да измести шведския гигант “Ericsson”? За всички е ясно, че днес най-трудното нещо са пазарните ниши, така че отговорът от най-общи съображения е по-скоро отрицателен. И все пак алтернатива има и тя е чудесно описана от професор Гюнтер Тихи от Австрийския институт за технологични предвиждания. Според него от австрийския опит може да се извлече следният урок: акцентът върху високите технологии изобщо и така наречената нова икономика е прекален. Понякога малка страна със средно равнище на развитие (той има предвид, разбира се, Австрия!) може да получи повече срещу вложените за наука и развитие пари чрез стимулиране на високотехнологични подобрения в традиционните индустрии с натрупан достатъчен собствен опит.

            Добре познатата на всички Унгария реализира 80 % от целия си износ с продукти, произведени на нейна територия от мултинационални компании. Делът на високотехнологичните в тях е нараснал от 18 % през 1994  на 40 % през 1999 г. И това става с все по-голямото участие на местната наука. Така например конкурентът на финландската Nokia - Ericsson - използва унгарски водещи институти в областта на телекомуникациите за развиване на продуктите си или на елементи от тях на място, близо до производството в самата Унгария. Това е така и за лампите с нагреваема нишка на фирмата “Tungsram”, продадена преди няколко години на добре познатия американски концерн “General Electric”, който неочаквано и за самите унгарци им поверява научните изследвания за клоновете на фирмата навсякъде по света. 1 % от брутния национален доход на Унгария се отделя за научни изследвания и по този показател тя е на едно от първите места сред страните в преход. Да не говорим, че унгарските учени получават около 4-5 пъти по-високи заплати от българските си колеги, което прави проблема за изтичането на мозъци там по-малко остър, отколкото у нас.

            Оказва се, че има за какво да се погледне с внимание и към съседна Югославия и по-точно към Сърбия, въпреки че последните десет драматични години се отразиха тежко върху състоянието на научните институти в нея.

            Още с встъпването си в длъжност през януари сръбското Министерство на науката, технологиите и развитието предлага нова научно-изследователска политика, основана на следните принципи:

            - Научно-изследователската дейност трябва да влияе по-осезателно върху икономиката и обществото. Новата програма ще се ориентира към решаването на проблемите много повече на базата на “pull”, отколкото на традиционния в централизираните икономики “push” подход⁶ за развиването на нови технологии.

            - Оценяването на проектите ще се прави само на базата на качеството им без псевдо“социални” съображения. Например проектите в областта на фундаменталните изследвания ще се оценяват от чуждестранни експерти. Що се отнася до проектите, целящи развитието на технологии, основен критерий ще е дали и доколко индустриалният партньор на научните организации се ангажира финансово.

            - Стимулиране на международното сътрудничество във всички програми.

            - В сравнение с 2000 г. бюджетът за наука и технологии през 2001-ва е удвоен, но е още твърде далече от поставената цел – 1 % от БНП. Сега той е 55 милиона германски марки, или 0,24 % от очаквания БНП за 2001 г.

            - Новият модел за икономическо развитие на Сърбия ще включи технологиите и знанието като основни фактори. Екип от 360 експерти работи върху стратегията за икономическо развитие до 2010 г. като първа стъпка към по-широка стратегия за бъдещето на Сърбия.

            Какви обобщения биха могли да се извлекат от този бегъл преглед на планирането и стратегиите в цитираните по-горе близки по размери на България страни?

            1. Не само увеличаване на финансирането на научно-изследователската дейност, но и насочването му към най-перспективните области; тук цялата трудност и политическо майсторство е именно в постигането на консенсус кои са те. И тъй като това не е лесно, се прибягва до услугата на външни експерти. Така например в резултат на акция, предприета от Европейската комисия в България, бяха номинирани три първокласни центъра: по биотехнологии, по паралелна обработка на информация и по изследвания на Черно море – нещо почти немислимо, ако трябваше да се извърши единствено със собствени сили, както е случаят навремето с Финландия.

            2. Не само стимулиране на нововъведенията сами за себе си (the push approach), но и поставянето им в перспективата на подходящ национален план за развитие. Това не бива да плаши с привидната си близост до идеите за централизирано планиране, защото не става въпрос за планиране на научните изследвания като специфична творческа дейност, а за перспективно изясняване на приоритетните за страната области за развитие.

            3. Не само създаване на стимули за младите хора, посвещаващи се на научно-изследователска дейност, но и дългосрочна оценка на нуждата от работна ръка (може би в случая е по-правилно да се каже “мислещи глави”) в научно-изследователската сфера.

            4. Не само подчиняване на изследователската дейност единствено на контрола на невидимия “колеж” от специалисти, но и създаване на първокласни центрове и свързването им в подходящи регионални и международни структури.

            Не случайно избрахме думите “не само” пред всяка от препоръките. Това подчертава още веднъж сложността на стимулирането на науката и тесните връзки, които тя трябва да създава и поддържа с образованието и индустрията. Те формират сложен комплекс, в който границите между отделните елементи са размити и взаимното проникване образува здрава спойка между тях. Всички актьори и партньори в обществото трябва добре да схванат това: политиците – ролята на изследователската и развойната дейност, на технологиите и социалните науки за бъдещето на страната; научната общност – социалната мисия на науката; общественото мнение – огромното значение на знанието за решаването на всекидневните проблеми.

            Но да се върнем към зададения по-горе въпрос на Бродел и Нидъм: “Защо научното и индустриалното развитие се извършват единствено в рамките на западноевропейската цивилизация?” Едва ли някой през ХІІ в. е съставял списък от съвети, подобни на горните, с цел да се подготви научно-техническата революция няколко века по-късно. В известен смисъл науката се е самозародила в условията на относителна интелектуална свобода – в манастирите и университетите на ренесансова Европа. Да си припомним “списъка” на Ясперс, според когото именно историческото време и свободата пораждат науката. Като се започне от ХVІІ в. и се стигне почти до Втората световна война тя се развива доста свободно – със слаба намеса, но и скромно финансиране от страна на обществото. Този период на сравнително свободно, спонтанно саморазвитие е вече в миналото. С развитието си обществата стават все по-сложни и диференцирани, създавайки цяла мрежа от законови, административни, финансови и други механизми, без съществуването на които никакво откритие не може да им повлияе решително. Всички трудности около развитието на съвременната наука са свързани именно с това преплитане във веригата по превръщане на знанието в продукт. Правителствата не могат вече без “списъци” и стратегии, ако искат науката и технологиите да се развиват.

            Същевременно с течение на времето много от чертите, характерни за науката и заниманието с нея, са повлияли върху организацията на живота и манталитета на хората в съответното историко-географско пространство, т.е. превърнали са се в структурни елементи на модерната западна цивилизация. Достатъчно е да споменем скептицизма към изречените ex catedra недоказани твърдения, критичното отношение към авторитети и власт, систематичността в организирането на деловия живот, изработката и следването на точни и стандартизирани процедури, основани на количествени измервания и съотношения и т.н. Но даваме ли си сметка за най-важното: хуманизирането на западната цивилизация – нещо съвсем скорошно дори в най-модерните части на Европа. Ето какво пише по този повод Нобеловият лауреат Макс Перуц⁷: “Достатъчно е да се върнем към времето на нашите прабаби, за да разберем как Ева печели от това, че Адам вкусва от Плода на познанието”. И припомня началото на романа на Толстой “Ана Каренина”, когато княз Облонски изоставя Доли и се залюбва с френската гувернантка. Защо? “Развалените французойки” ли, както са казвали бабите ни, са причината? Като учен Макс Перуц търси обяснение, което лесно може да се обясни. Доли е едва на 33 години, но е изкарала пет бременности. Белезите на повяхване и състаряване са налице. Макар й от висшата класа, образованието й е по-оскъдно дори от това на гувернантката, дошла от страна, където младите момичета могат и без титли и пари да придобият определени знания в училище. Това привлича княз Облонски… На някого може да му се стори наивно, но по-нататъшното освобождение на жената продължава с откриването на противозачатъчните средства и поелите функциите й в кухнята машини…

            Хуманизацията на обществото следва своя озаряван от науката път и в други области. Пламъците на кладите за изгаряне на вещици достигат своя връх през ХVІІ в., точно когато Галилей и Нютон полагат основите на съвременната физика. Майката на Йохан Кеплер, откривателя на елиптичните орбити, по които планетите кръжат около Слънцето, завършва живота си на кладата – тогавашното общество не е понасяло отклоненията от средното. Науката първа задава въпросите: “Обесването на престъпниците действа ли обезкуражаващо на другите? Действително ли са обсебени от зли духове лудите и хората, достигнали определена възраст, когато губят разсъдъка си? Каква е истинската причина за лудостта и престъпленията? Малко са страните, които дори днес могат да бъдат удовлетворени от условията на затворите и психиатричните клиники, с които разполагат. Не може да не се признае обаче, че науката е изменила радикално разбирането за корените на човешкото поведение, измествайки постепенно жестокостта и злобата с основана на разума толерантност и състрадание. Бавния, мъчителен и траял с векове процес на хуманизация на цивилизацията дължим на науката и научното образование. Но достигнатото равнище може да се поддържа само с повече наука и образование. Незаинтересоваността на обществото по отношение на научно-образователната система рискува застрашително бързо да доведе до деградирането й. Препоръчваното от Жан-Жак Русо и разнообразните му последователи “връщане към природата” е значително по-бърз процес в сравнение с цивилизоването. Но едно реално “връщане към природата” с мръсотията, болестите и борбата за насъщния рискува да се размине напълно с русоистката илюзия за щастие вън и далеч от науката и цивилизацията. Това, че в научно и индустриално развитите страни се чуват от време на време критични и дори протестни гласове срещу науката и научния прогрес, каквито в момента във Франция надигат например селяните срещу генетичномодифицираните растения, в никакъв случай не бива да подлъгва малки страни като България. В края на краищата пораженията, нанесени от науката, се лекуват само с … повече наука. Онзи, който спре усилията си в това отношение, изостава още повече и надеждите да догони се отдалечават.

            И все пак, сигурно ли е, че наличието на научна традиция и силна съвременна наука е важен критерий за принадлежност към европейската цивилизация? Едва ли този тип твърдения спада към класа на доказуемите в смисъла, приет от точните науки. Както повечето опити за обобщения в културологията и историята, така и този може да се приема като нещо тривиално или съвсем не толкова очевидно в зависимост от контекста, в който се разглежда. Независимо от методологическите трудности обаче, не е лесно да се спори и с тезата, че модернизираната и мощна научно и икономически Япония е близка в цивилизационно отношение до развитите западноевропейски страни и САЩ. Нима културните различия между англичани, французи, германци, испанци и италианци не остават видими на фона на дълбоките икономически, политически и цивилизационни процеси, които интегрират Европа? Това все пак е утешително, защото показва, че цивилизационното сближаване е по-лесно от преодоляването на вековно натрупаните културни различия. Време е да се замислим дали, пренебрегвайки националната наука като приоритет в така наречения преход, не изпускаме нещо кардинално за утвърждаването на европейския “цивилизационен избор”. Защото, макар и географски близо, опасността да се окажем цивилизационно толкова далеч от Европа, колкото далеч от нея географски са цивилизационно близките САЩ и Япония, е напълно реална.