|
Пререканията в управляващото мнозинство по повод приемането на
бюджета на страната за 2004 са особено показателни за
състоянието на стопанското мислене у нас и за относителния
успех на различни визии за стопанското бъдеще на България към
момента. Любопитното е, че те излизат така мощно на
повърхността при най-елементарния опит на претендиращото да е
"либерално" българско правителство, състоящо се от две
международно признати като "либерални" партии да направи
най-елементарното от елементарните истински либерални неща в
стопанската политика - да намали някои аспекти на данъчното
облагане в рамките на един относително балансиран бюджет.
Простата сметка показва, че когато намаляваш някои данъци, за
да запазиш баланс в бюджета, трябва да намалиш някои разходи.
На теория елементарно. На практика обаче се оказва много
трудно с потенциал за невъзможно. Оказва се, че през
последните няколко години на държавно харчене на стойност
малко над или малко под 40% от брутния вътрешен продукт на
страната е станало нещо, което би могло да бъде определено
като страшно. Създали са се вкопани групови интереси, за които
държавната "помощ", държавното финансиране и изобщо парите на
данъкоплатците са станали същностно необходими. Не само са
станали такива, но всички планове за бъдещето, всички
стратегически визии на тези определени групи от българското
общество, представени от съответни партии, включват
продължаването, че и увеличаването на ползването на парите на
данъкоплатците. За тях ползването на тези пари е начин на
живот, смисъл на стопанското им битие, основна стратегия на
успеха. Това е страшно и то вече се е случило.
Но
нещата са още по-страшни. Тези хора са успели да
превърнат своя групов интерес в статукво. Вместо те всяка
година да доказват необходимостта от финансиране с пари на
данъкоплатците, излиза, че данъкоплатците, когато чрез свое
политическо представителство решат да си понамалят данъчното
бреме, трябва да се оправдават, да обясняват, да доказват защо
това е по-добре и не е чак толкова страшно и как държавата и
икономиката няма напълно да загинат, ако се намалят малко
субсидиите на разни фондове. Институционализирането на
харченето на чуждите пари, превръщането на вземането от едни
хора и даването на други хора, и то без вторите да са
обективно и проверяемо в неравностойно положение, в закон и
традиция, създава силни стимули за непроизводително поведение,
за възползване, за измама, да не говорим за най-обикновена
корупция. Не само това, но когато подобно поведение е
превърнато в част от статуквото, е много трудно и обществено
скъпо да бъдат направени промени. В резултат дългосрочната
способност на икономиката да расте осезаемо намалява. Това е
по-страшното, и то също вече се е случило.
Но
има и най-страшно. Най-страшното е, ако решим да си
затворим очите за тези проблеми и ги насметем, както сме
правили около половин дузина пъти от Освобождението насам, под
чергата на бюджетния дефицит. Защото няма по-лесно от това да
стъпим гордо на много приличните държавни финанси, поддържани
в добро здраве с немалко усилия през последните шест години и
да "бутнем" тези пари, за които става спорът, под чертата на
дефицита. Можем да го направим, нищо кой знае какво няма да
усетим днес, че и догодина. Всички ще са доволни и политически
проблеми няма да има. Цената, разбира се, ще бъде натрупването
на дефицит и дългове, следвано неминуемо от още натрупвания
поради непреклонната логика на политическия процес след
допускането на подобен компромис. И това ще бъде натрупване на
дълг в полза на хора, специализиращи в непроизводително
поведение и в присвояване на пари на данъкоплатците. Ясно е,
че резултатът накрая, когато цялата игра се изиграе след
подобен ход, ще е същият като при предишните половин дузина
пъти - крах. За пореден път ще се окаже, че основното, в което
ние българите специализираме от век и половина насам, е да
изяждаме днес бъдещето на децата си чрез трупане на дефицити и
на дългове. Това е най-страшното. То още не се е случило.
|
