|
Мирела Иванова
И аз не съм добра, но и другите не са цвете.
Познавам един с тяло на червей, толкова слаб,
само защото иска да се измъкне отвсякъде.
Друг е добър съпруг срещу заплащане във валута,
обзавел се е с осем картини,
четири къщи и две сърца,
тук-там и чат-пат си забравя едното.
Не, и аз не съм цвете, не съм достолепен труп,
не съм самозапалил се вечен огън,
не съм нискочел пророк в страната на розите,
не съм бутик за семки и дъвки,
не съм героиня-перачка,
не съм дори репресираната Червена шапчица -
само нейната сдъвкана
и изплюта впоследствие бабичка,
и понякога в петък, в десет часа сутринта,
пия уиски с един рошав, разглезен старец
на моята възраст. Но това няма никакъв смисъл.
Вече е късно, за всичко е късно,
за всички е късно,
май никой не е вече цвете в страната на розите...
Един падна духом и си счупи краката,
оттогава не знае в какво да повярва.
Умен е друг, но защо ли все пие и пее.
Други едни пък, в аперитив "Раците"
всеки десет минути изплюскват по десет кюфтета
в знак на протест срещу гладната стачка.
Червен балон, в двуреден костюм от шантунг,
се издигна високо, не можеш го пукна,
единственият му недостатък, че имаше пърхут.
Някой си пък туцирва бабленца.
Но кой ли е цвете днес, кой ли е цвете...
Не са добри другите, и аз не съм цвете,
и бих се родила отново,
ако Първа градска не беше в ремонт.
Бих се родила отново в страната на розите.
"Ситен даж вали низ ясно небо,
ситен е, ситен като маргарит."
Постнато от
на"тъжена и о"горчена,
мечкарево, в
Клуба |
