|
|
Каква мила
гледка предлагат децата, които си играят с най-простата играчка -
дървените кубчета! Малките ръчички упорито градят кули и стени, после
с решителен замах и с доволен смях ги събарят. За порасналите деца от
3 до 110 години упоритостта и всеотдайността на тези занимания е
изненадваща, на пръв поглед лишена от смисъл. ОБАЧЕ…
Очевидни са две
неща:
Първо, малките
деца несъмнено изпитват удоволствие от градежа и от разнообразието на
конструкциите. Несполуките не ги плашат, а ги амбицират. Стремежът към
съзидание се проявява без външна принуда и то удивително рано, макар
че за жалост рядко се запазва за цял живот. Има нещо вродено в
стремежа да строиш, също така, както съвсем инстинктивно малко
по-късно момчетата се насочват към техническите играчки и
автомобилчетата, а момиченцата се влюбват в своите кукли и се грижат
за тях като за свои деца.
И второ, покрай
всичко друго, чрез играта с кубчета най-малките овладяват сетивно,
чрез проби и грешки закономерностите на градежа, на конструкциите, ако
щете - на гравитацията. Усещат как тя в някои случаи им пречи да
издигнат мъничките постройки, а в други случаи им помага. Много бързо
разбират как да редят кубчетата така, че постройката да стане
по-висока, а защо не - и по-красива.
|
Представете си,
че както си ходите по някое планинско било или сред вековна гора и се
любувате на възхитителните гредки по билата или на потоците в
долчинките, попаднете на старинен градеж от огромни камъни,
разположени така, сякаш някакво дете на гигант се е учило да строи с
“кубчета”, тежащи по 1 или 10 тона! Градежът обикновено е затрупан
през вековете и хилядолетията от навятия пясък, малки каменни късове и
дебел пласт горска шума. Между камъните щъкат гущерчета, крият се
змии, пролазват костенурки... Тези градежи най-напред силно изненадват
пътешественика, привличат го веднага със своята тайнственост, изискват
обяснение. После пораждат непонятна възхита с удивителните си мащаби и
|
 |
|
Човек изпитва
направо магическо щастие, когато попадне на долмен – истинска старина,
на възраст поне 3000 години. Долменът – както обикновено - е затрупан
в могила. Отгоре е застанал нашият водач – бай Делчо. Планината в
случая е Сакар. (Щракнете върху картинката, за да я видите по-добре)
|
незнайната си
възраст. Кой ги е построил? Защо? Как е преодолял тежестта на
огромните каменни блокове? Какво представлява странната конструкция?
За какво е служила?
Тези строежи от
гигантски камъни се наричат “мегалити” (От гръцки: мега
= голям и литос = камък). През ХVІІІ-ХІХ век обикновените хора
са смятали, че те са създадени или от вече изчезнал вид много големи и
много силни хора, или от змейове. Археологичната наука ги отнася към
ХІІ-VІІ в. пр. Хр. – поне в нашите, в днешните български земи.
Разпространени са в Източна Стара планина, Източните Родопи, Сакар
планина и Странджа.
Независимо от
конкретното си култово или друго предназначение, мегалитите са
изпълнявали за праисторическите хора функции, подобни на кубчетата при
децата. Въплъщавали са волята им към съзидание, учили са ги да
комбинират полезното и красивото, а същевременно са водели до
натрупване на онзи строителен опит, който много по-късно се проявява в
изумителните рисувани гробници, крепости, катедрали… За съвременния
човек те са трогателно свидетелство за детството на човечеството,
което поразява със своята дързост, с тайнствената красота на
зеленясалите блокове, подредени по волята на далечните ни предци.
Бихме могли да ги възприемаме дори като абстрактна скулптура – нали ХХ
век ни научи и на такъв поглед към света?
Мегалитите
[1] Най-простият мегалит се нарича менхир – това е
издължен каменен блок с пропорции, напомнящи колона, който е забит да
стои изправен на равна площадка. (От бретонски език: мен = камък, хир
= висок.) В България има запазен и описан поне един менхир – до
с.Овчарово в западните склонове на Сакар планина. С положителност има
и още много.
[2] Понякога менхирите са повече от един и са подредени
в дълги прави редици като алеи от менхири – такива праволинейни редици
от менхири има например в Северна Франция, край град Карнак.
[3] Случва менхирите да бъдат подредени в кръг. Така
образуваният мегалит се нарича кромлех (от бретонски език: кром =
кръг, лех = камък). [На английски, френски и немски се произнася
кромлек. На руски и български – кромлех.] Най-прочут е кромлехът
Стоунхендж във Великобритания. Неотдавна с изумление научих, че и в
нашата, иначе малка и незабележима страна има поне три кромлеха, от
тракийски или по-ранен произход. Единият е в Източните Родопи до с.
Долни Главанак, вторият – в южните склонове на Централна Средна гора,
до с.Старо Железаре и третият – в Странджа, северно от с.Визица!
[4] Два забити в земята колоноподобни каменни блока,
върху които е поставен П-образно трети блок, така че се образува нещо
като арка или врата, се наричат трилит (на гръцки: три = три и литос =
камък).
|
 |
[5] Конструктивно най-сложният мегалит е т.н. долмен
(от бретонски език: дол = маса, плот, плоча, мен = камък). Те са
каменни гробници. В най-простия случай долменът е комбинация от 3
каменни плочи, сглобени П-образно като маса или къща, т.е. две забити
вертикално в земята, а третата ги покрива, похлупва отгоре. Има и
доста по-сложни варианти – с по няколко камери, с преддверие и т.н. В
различни краища на страната сполучливо са ги нарекли змейови къщи,
капаклийки, сиреч похлупачета и пр.
При строежа долмените са били затрупвани с могили от
камъни и пръст. За да не се разпръсква материалът встрани, по края на
могилата са изграждали кръгъл нисък опорен зид, наречен крепида.
[6] Относително по-малки по размер паралелопипедни
контейнери от малък брой каменни плочи, които не се издигат над
оригиналния терен, а са вдълбани в него, напомняйки корита или каменни
сандъци, се наричат цисти (от латински: циста = кутия, сандък, урна).
[7] Някои специалисти причисляват към
|
|
Ето го входът на
сакарския долмен. И веднага ви се прищява да пропълзите вътре на
четири крака. Любопитството е неудържимо. Така, както децата обичат да
се пъхат под масата… (Щракнете върху картинката, за да я видите
по-добре)
|
мегалитните паметници и могилите – с или без долмени -
наречени тумули. Също така и съвкупностите от могили, наричани у нас
могилища. Естествено, тези сведения са крайно опростени и схематични,
но за целите на тази публикация са достатъчни.
Искам да отделя
малко повече внимание на долмените, понеже по волята на Всевишния
именно те са ми легнали на сърцето.
След два-три
месеца упорито ровене в Народната библиотека в София намерих няколко
статии и книги, от които си съставих приближена представа за наличните
долмени у нас. Ето ги, в случай че проявите интерес – да не се лутате
като мене:
СТАТИИ:
1) Д. Пеев
“Някои нови проучвания на долмените в Югоизточна България” – статия в
сп. Археология,
годишн. 16, 1974, кн. 1, стр. 24-31
2) Иван
Панайотов “Експедиции на Института по тракология през 1972-1973” –
статия в сп. Векове (БИД),
годишн. 3, 1974 г., кн.1, стр. 111-119.
3) Горо Горов
“Село Заберново, Малко-Търновско (антропогеографски проучвания)”, Известия на
Окръжния народен музей – Бургас, том І, 1950, стр. 101-118.
4) Горо Горов
“Долмените в Странджа” – сп. Турист, том V, 1960, кн.3.
5)
В.Миков “Произход на куполните гробници в Тракия” – ИАИ, ХІХ, 1955.
КНИГИ:
1) Ив. Венедиков,
Ал. Фол (ред): «ТРАКИЙСКИ ПАМЕТНИЦИ Том 1: “Мегалитите в
Тракия”» Изд.
Наука и изкуство и Институт по тракология при БАН, София 1976
2) Ал.Фол (ред):
«ТРАКИЙСКИ ПАМЕТНИЦИ Том 3: “Мегалитите в Тракия, Част 2.
Тракия Понтика”»
Изд. Наука и изкуство, София 1982.
3) Карел Шкорпил
«Старини в черноморската област, част І – Мегалитни паметници и
могилища», София 1925.
|
Обхвана ме ужас
като разбрах, че в края на ХІХ век българският археолог Бончев и
чешкият археолог Карел Шкорпил изброяват в току-що освободената
България общо почти 600 долмена. От тях към 100 били само в областта
на Сакар планина, а през 1970 Ямболският археологичен музей
води официално на отчет в Сакар само 20-тина!!! Ще цитирам само някои
съвсем кратки текстове, писани от наши археолози по различно
време през ХХ и в началото на ХХІ век.
Г.БОНЧЕВ (1901): “...Почти
всички долмени са малко много разрушени и унищожени… Разрушението на
долмените е започнало от незапаметни времена и се продължава и до
днес. Подтик за разрушение са дали удобният им за всяка работа каменен
материал, положението им сред обработено поле и иманярството… На много
кладенци, мостове, дворни огради по селата, в землищата на които се
намират долмени, камъните са от тях...”
К.ШКОРПИЛ
(1925): “Даваме
|
 |
|
Чертеж, правен
от чешкия археолог Карел Шкорпил и публикуван от него през 1925.
Показва ни уникален обект: два триделни долмена (всеки от тях има по
три дяла – дромос, преддверие и камера), които имат обща надлъжна
стена. Този “сиамски” долмен е бил в Странджа, близо до днешното с.
Звездец. Единствен случай, поне в България.
Вече е
разрушен...
|
подробно
описание на долмените, защото те са много изложени на разрушение и
скоро ще изчезнат, ако не им се издейства законна охрана… В планинския
ъгъл между р. Ропотамо и Черноморския бряг около с.Ченгер се намират
долмени, повечето в групи; много от тях са почти напълно унищожени
след Освободителната война.”
Д.ПЕЕВ (1974):
“Имахме възможност да съберем сведения през 1969 от Окръжния
исторически музей в Ямбол за сегашното състояние на долмените в
районите на селата Хлябово, Сакарци и Българска поляна, Ямболски
окръг. Голяма част от долмените в този район, изглежда, са унищожени.
Така Г.Бончев и Х. и К.Шкорпил пишат, че в землището на с.Хлябово е
имало 95 долмена, а в Ямболския музей през 1969 са събрани сведения
за 7 долмена.”
Книгата
«МЕГАЛИТИТЕ В ТРАКИЯ, част 1» (1976): “Селяните от близките села
измъкнали предните им плочи, …за да използват готовия им отвор като
уста на кладенец, а самата плоча като настилка около него.”
Книгата
«МЕГАЛИТИТЕ В ТРАКИЯ, част 2» (1982): “Миков проучва по-задълбочено
неизвестните дотогава долмени… И в свои по-късни проучвания той се
връща на проблемите на долмените… Така нашите експедиции в този район
се явяват един трети етап в проучването на сакарските долмени. За
съжаление междувременно тяхното разрушаване е продължило и днес
намираме запазени само част от описаните от братя Шкорпил
[1890-1920],
Бончев
[1901] и
Миков
[1930-50]
паметници…
 |
Землището на
с.Хлябово съдържа най-голям брой долмени не само в Сакар планина, но и
в цялата зона на разпространението им. За съжаление и тук голяма част
от описаните на времето от братя Шкорпил и Георги Бончев долмени са
били впоследствие напълно разрушени. Братя Шкорпил … около Хлябово споменават общо 75 долмена в землището. Георги Бончев, който е обходил
района на Хлябово най-внимателно, описва над сто долмена; от тях 82,
разположени по Средния рът източно от селото, са били още тогава
напълно разрушени...
Карел Шкорпил
става автор на
|
|
Съвременно
състояние на един вълнуващо загадъчен и красив археологически обект:
хероонът в местността Мишкова нива, южно от Малко Търново. Възраст –
поне 2000 години.
|
първото и
единствено досега специално и обстойно проучване на странджанските
долмени; той публикува описания и планове на 80 долмена в българската
част на Странджа една част от които впоследствие са били унищожени, а
почти всички са претърпели по-големи или по-малки разрушения.
Долмен на връх Голямата Калка [до с.Долно Ябълково].
Долменът е напълно разрушен. По сведения на местни овчари, през 1940
той е бил взривен от военните.
Долмен в местността Змеюви къщи югозападно от Голямо
Буково. Разрушен е с взрив. При обиколката на Шкорпил това е бил
най-добре запазеният долмен в Странджа. …
Долмен в местността Райков чукар югозападно от селото
[Евренозово. Публикуван през 1974 като запазен еднокамерен долмен с
полуразрушен дромос]. През 1977 бил заварен напълно разрушен с тежки
земекопни машини.
Долмен в местността Индже баир южно от селото
[Евренозово. Публикуван през 1977 като запазен.] Неотдавна долменът
е бил разрушен напълно с тежки земекопни машини. Изпочупените му
плочи са разхвърляни наоколо, могилата е разбита. …
Долмен до параклиса “Прясвета” на 3 км северно от
Звездец. Публикуван е от Стойкова [през 1975]. През 1977 бил
[заварен вече] напълно разрушен. Шкорпил споменава три долмена около
параклиса – един двоен, съставен от два двукамерни долмена с общи
междинни плочи (единствен случай) и отделни дромоси, запазени почти
изцяло; един добре запазен голям двукамерен с дромос; и един
разрушен.”
Д.АГРЕ (Интернет, 2003): “Църквата, както и
крепостната стена са подлагани многократно на разрушения, като
най-голямото е било през 70-те години на ХХ век, когато стените са
били разрушени с мощни машини.” [Става въпрос за укрепление отпреди
2000 и повече години в Странджа].
Явно освободените българи са решили, че като няма
турски поробители, главният враг са долмените – тези безобидни каменни
гробници, в които никога не е имало съкровища. И е почнал погром,
който през целия ХХ и дори в началото на ХХІ век се разгръща при пълно
безразличие както на обществото, така и на държавата. Шокиращ в случая
е фактът, че мегалитите и в частност долмените са е рушат съвсем
съзнателно от същото онова население, за което сме учили, че през
турско по свой почин е отделяло от оскъдния си залък за строеж и
украса на църкви, училища и читалища, сиреч отбирало е от култура и е
ценяло просветата!!! Население, което само е извоювало самостоятелност
за българската църква.
Взех да се замислям: А дали в училище не са ни
заблуждавали съзнателно с патриотични митове и легенди? Или пък със
същото това население след като е било освободено от гръцкото духовно
потисничество и от турското политическо владичество – вместо да
процъфти и да се превърне най-сетне в единен, просветен, цивилизован
народ, се е случила някаква ужасна нравствена катастрофа? Като тръгнеш
от “големите камъни”, стигаш до доста трудни и неприятни въпроси.
Във всеки случай, рекох си: Ако се забавя, може след
година две да не остане и нито един долмен по българските земи! Я да
ида да ги поразгледам, докато ги има! Та нали унищожаването им
продължава и днес. И няма изгледи да спре.
Ето това имах предвид, като нарекох тази история
“Най-безсмислената и най-дългата българска война”. При това,
забележете: хич не ме интересува дали такива войни се водят и другаде
по света. Интересува ме моята си страна. И ми идва наум една знаменита
фраза на руския писател и общественик от ХVІІІ век Чаадаев: “Не мога
да обичам Русия със завързани очи!” Той е имал предвид политическите
реалности тогава, които не е одобрявал. Аз пък възкликвам: “Не мога да
обичам българския народ със завързани очи!” Защото рушенето на
долмените [дайте да ограничим темата, иначе няма край :-) …] си е
чисто варварство открай време, а особено днес, при нашите “европейски
напъни”.
Накрая ще разясня защо в подзаглавието на тази Глава 1
споменавам африканския резерват за диви животни Серенгети. През 70-те
и 80-те години на миналия ХХ век у нас излязоха поредица книги от
западногерманския зоолог проф. Бернхард Гжимек. Прожектиран бе и филм,
направен по една от тях, който спечели награда Оскар – “Серенгети не
трябва да загине”. С една изключителна, ненадмината и до днес
себеотрицателност и активност проф. Гжимек воюва десетилетия наред
(при тази борба загива в авиокатастрофа дори синът му – Михаел) срещу
бракониерството, за опазването на дивите животни в Африканския
континент като безценно световно богатство. Той популяризира самата
идея, успява да събере средства от различни фондации и дарения и
наистина да спаси дивото богатство на Африка!
Моята представа за нещата е такава: в България все още
има 20-тина или 30-тина що-годе запазени долмени. Не можем ли с общи
усилия да ги запазим за бъдните хора, така както проф. Гжимек спаси
животните в резервата Серенгети? Така ще сторим добро не само на
идните поколения българи, но и на самите себе си, понеже чрез това
усилие ще надмогнем варварството, ще се пречистим. Тези на пръв поглед
чудновати, но всъщност величествени каменни гробници, са трогателно
беззащитни и напълно занемарени днес. Иманяри и простаци ги унищожават
един по един с фанатично упорство. Спасяването на оцелелите през след
3-4 хилядолетия долмени всъщност би било едно изпитание за всички нас
– дали сме толерантни, дали ценим създаденото от прадедите, дали
разбираме чии наследници сме.
Ще издържим ли тази проверка?
- - - - - - - -
* Любомир Цонев е роден през
1954 в София. Учи в 91-ва гимназия с преподаване на немски език, в
класа на Гергина Тончева, сега директор на гимназията за древни езици
и култури “Св.Св. Кирил и Методий”. Дипломира се във Физическия
факултет на СУ "Св. “Кл. Охридски”. Работи в Института по физика на
твърдото тяло при БАН. В свободното си време чете, слуша музика,
обикаля планините, изравя от шумата и забравата на миналото долмени и
ги снима. |
