След като завършва средното си образование през 1977 година е разпределен като войник в Строителни войски.Там е свидетел на нечовешки издевателства и за да се спаси от гаврата, започва да симулира припадъци.

Чрез съдействието на баща си той е приет във Военна болница, където лекарите му поставят фалшива диагноза епилепсия.

Тази диагноза бе причина да се разделя с моята ученическа любов, чийто родители я убедиха, че връзката й с мен няма бъдеще, каза Коритаров. Баща й - Димитър Стоянов - тогава беше министър на вътрешните работи.

В онези години с подобна диагноза не беше възможно да се следва в университет и да се запише висше образование.

По тази причина при записването си в Софийския университет в специалността “Славянска филология – сърбохърватски език”, аз укрих факта на уволнението си по болест заради “епилепсия”, заяви Коритаров.

В университета заедно със сърбо-хърватски език започва да изучава китайски и албански.

Една сутрин ми позвъниха по телефона в къщи и ме поканиха на разговор с офицер от Държавна сигурност.

Ултиматумът беше недвусмислен: Държавна сигурност знаеше за фалшивата диагноза и аз трябваше да избирам – или моят скъп баща да бъде уволнен от работа и аз да отида в затвора за симулация и отклонение от военна служба, или – както ми бе казано – да избера да бъда полезен на България чрез сътрудничество с ДС.

Избрах да бъда полезен на България и пожелах да бъда ориентиран към външно-политическото разузнаване.

Тук журналистът подчертава, че офицерът, разговарял с него, не е казал, че е представител на 6-то управление - защото може би не е имало никаква морална разлика между отделните управления, коментира Коритаров.

Казаха ми, че преди това да се случи, трябва да бъда добре обучен и проверен мога ли да се справям в оперативни ситуации.

7:45 Коритаров - На живо

Всички очаквате от мен един от най-важните отговори, които трябва да дам през живота си. Трябва да го сторя публично и открито, защото като журналист в продължение на 16 години винаги съм отстоявал принципите на демокрацията, откритостта и истината.
Това е отговорът на въпроса бил ли съм сътрудник на бившата Държавна сигурност и в какво качество.

За да ви дам изчерпателен отговор на този въпрос, искам да започна по-отдалеч.

Завършил съм 35-та гимназия с преподаване на руски език. За времето си това бе истинско интелектуално средище, в което руската култура бе реална ценност.

Това бе и училище, в което се преплитаха понятията “патриотизъм” и “интернационализъм”, а комунистическата идея и Съветският съюз бяха повече от свещени понятия.

Самият аз, възпитаван в семейство на баща, чиято РЕМС-ова младост беше за мен най-красивият житейски пример, възприемах тези понятия с особена и съкровена лична стойност.

През 1977 година завърших средното си образование и бях разпределен да отслужа военната си служба в Строителни войски. Бях чувал, че в казармата често се извършват издевателства, но издевателствата, на които се случи да бъда подложен, надминаха въображението ми.

За да се спася от гаврата, започнах да симулирам припадъци.

Помолих баща си да ми помогне да се спася и той помогна.

Влязох във Военна болница, където военните лекари ми казаха, че имат възможност да ми напишат такава диагноза, която да послужи като аргумент за моето уволнение по болест.

За целта трябваше да се подложа на тежка лумбална пункция, а някой от лекарите трябваше да бутне писеца на апарата така, че да се получат данни за епилепсия. Такава беше и диагнозата, записана в епикризата – епилепсия.

Тази диагноза направи така, че да се разделя с първата си ученическа приятелка, чието семейство я беше убедило, че е безперспективно да има каквото и да е общо с мен.

Приятелката ми се казваше Ваня Димитрова Стоянова. Нейният баща беше министър на вътрешните работи.

В онези години с подобна диагноза не беше възможно да се следва в университет и да се запише висше образование.
По тази причина при записването си в Софийския университет в специалността “Славянска филология – сърбохърватски език”, аз укрих факта на уволнението си по болест заради “епилепсия”.

Започнах следването си с големи очаквания, че най-сетне ще намеря своята реализация и час по-скоро ще излекувам спомена за това, че не успях да издържа на терзанията в армията и я напуснах с измама.

Това породи у мен дълбоко чувство за вина пред България и аз много се надявах, че един ден ще получа възможност да реабилитирам името си.

 университета заедно с изучаването на сърбо-хърватски език започнах да изучавам китайски и албански.

Една сутрин ми позвъниха по телефона в къщи и ме поканиха на разговор с офицер от Държавна сигурност.

Ултиматумът беше недвусмислен: Държавна сигурност знаеше за фалшивата диагноза и аз трябваше да избирам – или моят скъп баща да бъде уволнен от работа и аз да отида в затвора за симулация и отклонение от военна служба, или – както ми бе казано – да избера да бъда полезен на България чрез сътрудничество с ДС.

Избрах да бъда полезен на България и пожелах да бъда ориентиран към външно-политическото разузнаване.

Казаха ми, че преди това да се случи, трябва да бъда добре обучен и проверен мога ли да се справям в оперативни ситуации.

Не знам дали е било практика или не, но офицерът, чието име дори не желая да си спомням, въпреки че то е известно, не ми каза, че е представител на Шесто управление - просто каза: “Държавна сигурност” - защото може би не е имало никаква морална разлика между отделните управления.

По онова време в Софийския университет идваха лектори от бившата Социалистическа Федеративна Република Югославия, за да ни преподават сърбо-хърватски език. Офицерът от Държавна сигурност обясни, че повечето от тези лектори били свързани с югославската служба за сигурност – известната навремето УДБ.

Една от моите първи задачи беше да се проверява дали освен с лекторски занимания тези преподаватели вършат и друга дейност, проявявайки някакъв по-специфичен интерес към малцината студенти от групата.

Предположението на Държавна сигурност беше, че югославските лектори, или сътрудници на УДБ под прикритие, правят характеристики на българските студенти с оглед намирането на уязвими места у тях, за да може при евентуална бъдеща реализация на ключови позиции с тях да се контактува от името на югославската държава.

Това е основната причина, поради която ми посочиха, че от българска страна също трябва да се правят съответни характеристики на студентите и по някакъв начин да се проверява дали контактите на югославските лектори с тях са подчинени на някаква зависимост.
В онзи период бивша Югославия се раздели със своя дългогодишен лидер Тито и пое по пътя на самоуправленския социализъм.

Очертаваше се перспектива за партньорство на различни политически равнища, едно от които бе размяната на делегации на най-високо равнище между младежките организации на двете страни – ДКМС и Съюза на югославската социалистическа младеж.

Бях изпратен като преводач на подобни срещи със задачата да завържа дългосрочни контакти с лидерите на югославската младежка организация.

Идеята беше когато след време започна работа във външно-политическото разузнаване на България, да имам предварително спечелени позиции по високите югославски политически върхове, каквато бе кариерата на по-голямата част от лидерите на югославската социалистическа младеж.

Един от хората, за които ми бе казано, че българската Държавна сигурност особено разчита да вляза в близки отношения, се нарича Предраг Булатович. В момента той е лидер на най-голямата опозиционна партия в Черна гора.

Контактите ми се развиваха добре и аз се чувствах мотивиран, защото вярвах, че съм и че ще мога да бъда полезен на България.

С напредването на познанията ми по китайски език, Държавна сигурност прецени, че мога да бъда използван ефективно и при противодействието на китайските разузнавателни служби, които водеха специфична дейност на територията на България.

Бе замислено да бъде извършен – както се наричаше на езика на ДС – пробив в място, за което се предполагаше, че е легендирана позиция на китайското разузнаване в България.
Това място бе кореспондентският пункт на агенция “Синхуа”.

Пробивът бе извършен успешно и аз станах доста чест посетител на китайските представители.

Идеята и тук беше да завързвам дългосрочни контакти, като същевременно трябваше да се проверява дали съответните журналисти използват тази професия за прикритие и ако това е така – каква е истинската им дейност.

По китайско направление трябваше да се следи и кои от дипломатическите представители на посолството на КНР ще дойдат да разговарят с мен, как ще преминават тези разговори и в зависимост от това да се правят изводи дали тези хора работят за китайските служби и както точно работят.

По онова време в страната нямаше толкова масирано присъствие на китайски граждани. Предположението беше, че основен източник на политическа информация за китайското посолство е г-жа Джан Сун Фън.

Много важно обстоятелство, което ми бе съобщено от Държавна сигурност, бе за предполагаеми връзки и размяна на информация между представители на разузнавателни те служби на КНР и тогавашната Социалистическа Република Румъния.

Румъния, макар и страна член на Варшавския договор, бе обект на активна контраразузнавателна и разузнавателна дейност от страна на България.

Такава бе и структурата на 17-ти отдел на бившето Първо главно управление – това бе отделът, който работеше по направление “Социалистически страни”. Тези страни бяха Югославия, Китай, Румъния и Албания.

Някъде към края на 1983 – началото на 1984 година, официално бях прехвърлен в този 17-ти отдел. Започнах работа с офицера от югославското направление Данаил Серафидов, който вече е покойник.

Един ден при среща с него той ми каза, че е възникнал сериозен проблем – имало данни около здравословното ми състояние, а законът не позволявал при такива обстоятелства аз да работя в разузнаването.
Обясних му, че нямам проблем със здравословното си състояние и че с този въпрос Държавна сигурност е била наясно още преди привличането ми към сътрудничество, нещо повече – тъкмо това е бил проблемът, който е станал повод аз да бъда поставен пред избор – или полезен на държавата, или всички останали последици.

Представителят на Първо главно управление обаче ми каза, че не бил информиран за случая и ме посъветва да се обърна към заместник-завеждащия на отдел “Военна и социална сигурност” към ЦК на БКП, ген. Тодор Радулов.

Отидох при ген. Радулов с писмено оплакване за шантажа, на който бях подложен. В писмото си описах точно и какво се случи в казармата – нещо, което дори и днес не съм в състояние да произнеса на глас.

Тодор Радулов взе писмото, но никога не получих официален отговор. Това писмо впрочем не фигурира в нито един от архивите на бившата Държавна сигурност.

Единственият “отговор” бе от офицера, който ме бе привлякъл към Държавна сигурност и който твърдеше, че е наясно с фактическата ситуация около моето здраве.
Отговорът гласеше: “Ние сме юристи, ние винаги ще те надговорим.

Колкото и да протестираш и пред когото и да протестираш, ние ще казваме, че не сме били информирани за твоята диагноза, че едва сега сме разбрали и че само си въобразяваш, че проблемът с диагнозата е бил изяснен. Не се озлобявай срещу Държавна сигурност, защото ние винаги ще бъдем по-силни”.

Така още през 1984 година, а не както твърди министър Румен Петков - през декември 1989, напуснах Държавна сигурност със скандал, а в архивите на Първо главно управление продължава да стои епикризата с фалшивата диагноза епилепсия.

Службите ме обявиха за човек, на когото не може да се вярва, защото си бил въобразявал разни неща поради заболяването, отразено в диагнозата.

Съзнавам, че разказвам неща, които могат да прозвучат шокиращо. Сега, когато съм известен и утвърден журналист, имам основания да се надявам, че ще бъде правилно разбран.
Още повече, че след 1984 година в условия, при които трябваше да си мълча, ми бе изключително трудно да потърся нова реализация и изграждане на новата си личност.

При опитите ми да потърся адекватна работа според езиците, които владея, ми бяха създавани всякакви препятствия. Веднъж дори един колега на баща ми, когото бях помолил да ми потърси работа, ме запита: “Какво си направил с дъщерята на Димитър Стоянов, че службите имат толкова лошо отношение към теб?” Отговорих, че нищо лошо не съм й сторил.

Опитах се лично да се срещна с Димитър Стоянов и да го попитам защо ми пречи.
Обърнах се с молба за съдействие да ми бъде организирана среща със Стоянов с една моя преподавателка от университета, чийто съпруг тогава беше секретар по външната политика на ЦК на БКП. Тази жена бе Дина Станишева, но и тя не успя да ми помогне да се срещна с Димитър Стоянов.

За кратко време работих в Института за младежта към ЦК на Комсомола, където попаднах с препоръката на мой приятел от протокола на същата организация Петър Пейчев.
Само след 2 години бях уволнен, като директорът на института по онова време – Андрей Райчев – ми каза, че предпочита да съкрати мен, защото говоря китайски и най-лесно ще си намеря работа.

Докато имах отношения с Държавна сигурност, както за брата на Андрей Райчев – Владимир, така и за други мои колеги, получавах информации, които трябваше да проверявам дали са верни или не.

Мотивите ми не са били водени от злонамереност, а от представата ми в моята ранна младост, че на тези хора едва ли не се помага да коригират някаква своя грешка.

Много години, след като бях приключил взаимоотношенията си с Държавна сигурност, през 1993 година на един прием в китайското посолство, с чийто представители личните ми отношения продължаваха, се запознах с румънски дипломат - един от секретарите в румънското посолство – Александро Лика.

Той прояви твърде силен интерес към мен и към възможността да правим заедно анализи на вътрешно-политическата обстановка в България, както и на външно-политическите перспективи пред страната.

Подобен тип интерес бе разпознаваем за мен като произход.

Поради това, че отдавна нямах контакти със службите за сигурност, помолих мои по-близки познати от тогавашната охрана на Андрей Луканов да ме свържат с хора от румънския отдел в българската служба за сигурност, с чиято помощ да изляза от ситуацията.

Контактът с румънския дипломат бе прекратен и повече не го видях, нито чух за него.

Макар и косвено за мен този случай бе потвърждение на предположението за партньорство между китайските и румънските служби на територията на България.

Това бе и пример колко трудно работи една система за сигурност, в която няма приемственост, а цари хаос и разпокъсаност на информацията.

Шесто управление бе звено, което освен своите функции изпълняваше и ролята на посредник при изпълняването на задачи, поставени от други управления в Държавна сигурност, чиито представители обаче не желаеха да разкрият своята самоличност от съображения за секретност.
Така дълго време и по югославска, и по китайска линия се оказа, че с мен контактува представител на Шесто управление.

Влизането ми в различни форми на контакт с български граждани беше представено и като част от подготовката за извършване на по-сложни контраразузнавателни и разузнавателни задачи.
Беше ми обяснено, че преди човек да се изправи срещу професионалисти от служба на чужда държава, той трябва да се научи да се контролира в различни психологически ситуации и да се научи да получава различни видове информация.

Болезнено е осъзнаването, че тази т. нар. професионална лаборатория на българските специални служби по онова време е функционирала за сметка на интересите, чувствата и достойнството на българските граждани.

Не се гордея с този период на живота си. Нямаше да издържа издевателствата в армията, но може би трябваше да намеря някакъв друг начин за изход, не знам точно какъв. Може би изход, при който едва ли днес щяхме да си говорим.

Не знам дали по някакъв начин изобщо съм бил полезен на българската държава, но много по-страшно през годините беше откритието, че такава държава практически няма.

Пример за това е и последното действие на министъра на вътрешните работи Румен Петков. Разбрах, че експертите от оперативните управления на МВР са го предупреждавали, преди да оповести моето име, да се консултира както с Националната разузнавателна служба, така и с други специализирани служби.
Той не ги е послушал, просто задраскал препоръката. И може би за добро – защото иначе нямаше да изслушате този разказ.

Аз разказвам всичко това, защото вече името и честта ми струват много повече от представата ми за опазване на класифицирана информация.

Още повече папката с разработки по югославска и по китайска линия е предоставена от МВР, чрез посредника Ангелина Петрова, не на чужда разузнавателна централа, а на конкурентна телевизия – бТВ.
За мен това означава, че МВР е достигнало най-ниската си морална точка на деградация и превръща държавните тайни на България в разменна монета при конкуренцията между две телевизии.

Съжалявам, ако при тази моя неизбежна форма на самозащита дам повод за влошаване на междудържавни отношения или накърня интереси на Националната разузнавателна служба.

Искам обаче специално да благодаря на генерал Кирчо Киров. С този достоен и отговорен човек изрично обсъдихме ситуацията още след писмото на Ангелина Петрова до Румен Петков.

Изрично помолих ген. Киров да не се намесва, за да не постави нито себе си, нито мен, в каквато и да било форма на зависимост от хората, които в момента управляват МВР. Аз не вярвам на морала на тези хора. Аз имам много сериозни опасения от тях.

Аз съм български журналист, извоювал правото си да бъда независим в много трудна битка.
Платих цената на моята свобода с това, че изтърпях върху себе си тонове помия. Платих я и през 2004 година, когато материали от същата папка от архива на МВР бяха изнесени отвътре, в драстично противоречие със Закона за класифицираната информация.
Папката имаше печат с гриф “Строго секретно” – това беше най-високата степен на секретност. Виждал съм тази папка и съм я чел, няма да разкривам подробности точно как и къде – все пак това ми е било някога работа.

Тогава не проговорих не само защото не желаех да разпространявам информация, която може да навреди на страната ни, но и защото не исках българското общество да води дебати за миналото си под натиска на мафията.

Днес обаче този дебат е болезнено необходим. Той трябва да започне от решение за пълно и цялостно разсекретяване на всички архивни единици, на всички видове специални служби на България отпреди 10 ноември 1989 година.
Уродливият шантаж, за който ви разказвам днес, може да ви звучи стряскащо, но той всъщност беше формулата на принудата, която е накарала хиляди български граждани да се подчинят и да приемат Държавна сигурност заради зловещия ултиматум, който навремето чух и аз и който гласеше: “Който не е с нас, е против нас”.

Разказвам ви всичко това, защото искам да помоля за вашето доверие към мен като български журналист. Съзнавам, че в този момент заличавам публично и може би драматично нереализирания служител на българското разузнаване Георги Коритаров.

Искам да направя и едно признание: В други условия за мен би било огромна чест и съкровено признание, ако можех да бъда полезен на родината си именно на нейното разузнаване.

За мен би било огромна чест, ако можех да работя с човек като ген. Киров.
За съжаление той е единственият, за когото мога да кажа топли думи на благодарност.
Но той е и единственият, заради когото няма да си позволя да призова българските граждани да не сътрудничат на специалните служби, макар че нека всеки направи своите изводи. Ако работите за служби, които са като сегашните и като предишните, някой ден всичко това може да се обърне срещу вас като тонове помия, както се случва през тези дни с мен.

Бих се радвал ако можем с общи усилия да продължим напред и превърнем България в демократична държава. Бих се радвал, ако можем заедно да устояваме на опитите да ни бъде налаган произвол и бих се радвал, ако никога не падаме на колене. Бих искал да се извиня и на Китайската народна република, където също имам много приятели. Дано не съм навредил особено много на Китай.

Бих искал да се извиня и на Република Румъния.

Искам да благодаря на Нова телевизия за смелостта, доблестта и достойнството да застане до мен в един толкова труден момент.