|
|
Реплика
към материала на проф. Енчо Мутафов, под заглавие “Нужен ни е
Паисий”, публикуван в
Про&Анти, 16-22 декември 2005
Професор Енчо
Мутафов се опитва да изкорени у българина натрапчивия мит за
положителната роля на дядо Иван по българските земи. Доколкото
би трябвало да е всеизвестно, не българите са взели своята
писменост от руснаците, а обратното. Не дядо Иван е освободил
българите от османска власт, а напротив, дядо Иван си заделя
лъвския пай по време на Берлинския договор (1878), като изобщо
не се притеснява от това, че залъгващият Сан-Стефански договор е
бил неприемлив включително и за руския цар, и не е нищо повече
освен шепа прах в очите. Дори е абсурдно 3-и март да се чества
като национален празник вместо деня на независимостта на
България или поне осъществяването на Съединението, на което
Русия на времето се противопоставя.
Както разбирам от
откъса от книгата “Земя без народ” на Енчо Мутафов, публикуван в
декемврийския брой на в. “Детонация”, авторът ни помага да
разберем, че русофилията дори на един Иван Вазов не е
обоснована, а е по-скоро пакостна (“Помним как Вазовият Мунчо
казва на всеки неприятен човек с мунчовска откровеност: Русия
жда та заколи и тебе. Дядо Иван е лениво протягане друг да върши
работата, което преминава и в злоба срещу неговото начинание”).
Което според мен не пречи да е обоснован интересът на всички
европейци към прогресивните западномислещи руски интелектуалци,
колкото и малко те да са днес.
Бих искал да се
спра по-специално на някои твърдения за Паисий Хилендарски от
материала “Нужен ни е Паисий”. Тъй като от половин година
запознавам западноевропейската общественост с “История
славеноболгарская” чрез френския превод, който осъществих и
който съм на път да публикувам, бих искал да споделя някои
дълбоки различия спрямо тезите на Енчо Мутафов. Намеренията ни
са еднакви, но подходът – съвсем различен. Съприкосновението ми
със средите на френските балканолози ме доведе до заключението,
че образът на България е лош не защото страната ни е
слабоизвестна (за държави като Финландия, Норвегия и др. се
говори още по-рядко, отколкото за България в масмедиите), а
защото си имаме заклети врагове, които упорито работят против
нас. Най-погрешният и пагубен за нас мит в съзнанието на
френските балканолози е твърдението, че българите са
най-големите националисти на Балканите, които непрекъснато се
опитвали да побългарят македонците, както и да дискриминират
циганите и турците. Буквално не се намира кой да ги опровергае и
да им обясни, че признаването на “другостта” на бившите
югославски македонци не е проблем за средния българин, и че
абсурдната политика спрямо малцинствата не е унаследена от
българските националисти, а именно от Компартията и нейните
издънки “Атака” и “Нова Зора”, които далеч не са подкрепяни от
всички българи в България и по света.
Затова
предположих, че поне първият проблем може да се реши, като се
контрира македонистката пропаганда в Западна Европа. Въпросната
пропаганда е в основата си антибългарска, но когато тя се
развенчава от българи, погледнато отвън не става ясно кой
прав-кой крив.
Паисий ни е нужен повече от
всякога, защото югославските македонци вече го смятат за
“етнически македонец” или за македонец по рождение, който обаче
бил погрешно заразен от “бугарщината” (“Македонецот Паисий во
отсуство на достоверни историски сведоштва, друга книжнина и
научни знаеня од сите области, просто бил заведен од извори що
той ги прифатил како точни, а нивните автори за капацитети” –
Димитар Захов, “Македонско Сонце”, брой 411 за 2002 – случайно
намерено в Интернет на латиница). Когато обаче човек прочете
“История славеноболгарская” от кора до кора, то той веднага
установява, че трудът не е писан от заблуден, блуждаещ автор, а
от автор, който си е поставил ясно за цел да докаже, че
българите са най-великото славянско племе. Ако на това отгоре
приемем хипотезата, че той е “македонец” родом от Банско (някои
исторически сборници, изготвени от БАН, го представят именно по
този начин), то тогава излиза, че един от първите влиятелни
български възрожденци е македонец. А щом като според Райко
Жинзивов Димитър Миладинов е превел “История славеноболгарская”
на гръцки, то от това следва, че “македонските преродбеници”
никога не са се борили против българското влияние, а напротив -
са го въвеждали и подклаждали.
Паисий ни е нужен,
за да оборим тезисите на Йован Цвиич, сръбския етнограф, който е
преподавал в Сорбоната в началото на ХХ век и е публикувал на
френски. Цвиич е успял да наложи мнението, че названието
“българин” е загубило етническия си смисъл след попадането на
България под османска власт, особено когато македонци от
вардарска Македония са се самообозначавали като българи. От
историята на Паисий много ясно се вижда, че не е така, понеже
няма откъде той да е придобил българско национално чувство – и
то толкова пламенно изразено ! –, ако ли не от съприкосновението
си с българския народ. Иначе би ли направил връзка между
военните подвизи на средновековните български владетели и
някаква летаргична маса от селяни без никакво чувство за
национална принадлежност ?
Предположението ми
се оказа вярно. Френските балканолози, които за пръв път имаха
възможността да прочетат “История славеноболгарская”, до голяма
степен се стъписаха. Как е възможен такъв силен български
национализъм толкова рано във времето? Наистина, тонът на Паисий
е на места рязък спрямо балканските ни съседи. Той преувиличава
разграничаването между сърби и българи, при все, че много
възрожденци (най-ранният от тях е Христофор Жефарович, автор на
книгата “Стематография” от ХVІІ век, а последен, според някои
документи – Йордан Хаджиконстантинов-Джинот) са се чувствали
едномвременно българи и сърби. Обаче този ранен български
национализъм напълно разгромява фалшификаторите, които никога не
са чели българоезичния исторически архив, но които твърдят, че
източна България е предприела кампания за побългаряване на
Македония през средата на 19-и век, която продължавала и до ден
днешен. Всъщност е точно обратното – ранното Възраждане е дошло
по-скоро от запад на изток. Паисий ни е нужен, за да опровергаем
антибългарската пропаганда, която поражда антибългарски
настроения включително и в Западна Европа.
Според Проф. Енчо
Мутафов, обаче, “Паисий ни е нужен, за да покажем, че българите
от Памирската до Испериховата държава не са нито прабългари,
нито хуни, нито тюрки, нито татари, а най-малко са това
недоразумение на ранната история славяни”. С уговорката, че не
познавам университетската специалност на Проф. Мутафов, длъжен
съм да напомня, че за Паисий българите са само и единствено
славяни. Освен това трудовете на Петър Добрев, които Проф.
Мутафов взима за чиста монета, са пропити именно от същия този
дух, който се стреми да отдели българите от македонците. Който
чете македонските форуми в Интернет (а и форумите за Македония
на френски и английски) знае, че неславянският етнически
произход на прабългарите се е превърнал в основния довод за
отхвърлянето на българщината в Република Македония. По стечение
на обстоятелствата, почти всеки гражданин на въпросната
Република, - която не признава съществуването на автохтонно
българско население на своята територия -, е посещавал Република
България и знае, че няма съществени културни или езикови
различия между македонци и българи. Обаче същият този “българин
от Македония” е учил в училище, че македонците са славяни с
примеси от етноса на древните македонци от Античността. За
българите той знае само, че са от тюрко-монголски (или
“татарски”) произход, и че са откраднали езика, вярата и
културата на своите македонски съседи. Това обяснявало всички
културни прилики между двете нации. Зная, че Проф. Енчо Мутафов
ще настръхне, като прочете това, и ще контрира като обясни
произхода на сърбомакедонизма. Но нека най-сетне да се откажем
от размахването на риторични тояжки, които не постигат желания
ефект. Перформативният дискурс се ръководи само и единствено от
резултата, който постига, а не от нравствения порив на пишещия.
С други думи,
ползата от книгите на Петър Добрев е доста съмнителна. Взимам
случайно книгата “Българи, тюрки, славяни” (София, и-к
“Огледало”, 1996). Корицата е изумително грозна, липсва
библиография, текстът е написан небрежно, без ясен
изследователски метод. Ползваните учени са, разбира се, преди
всичко съветски. И най-страшното, авторът прави етимологични
анализи без да е лингвист. При тези обстоятелства не мога да си
обясня незаслужените похвали от страна на Енчо Мутафов: “С много
кураж и дързост Петър Добрев изгради научни хипотези, разчете
писмеността на прадедите ни, изясни особености на езика ни, но
преди всичко разтълкува високите цивилизационни черти на
дравната българска държава”. Може би съм нискоинтелигентен, но
не мога да си обясня как Паисий би заговорил днес за царете
преди Аспарух, които били съществували без досегашните историци
да го забележат, защото “истината за древната ни цивилизация и
за произхода ни е неудобна за “империята на злото” (= “северната
мечка”, която “манипулира повече от век историческата ни
мисъл”)”. Още повече, че Паисий ползва само славянски източници,
а главният доказателствен славянобългарски материал, цитиран от
Петър Добрев е легендарният “Именник на българските ханове”,
където пише, че някой от хановете ни са царували по 150
години... Освен, че с тезисите на Петър Добрев за пореден път ще
станем за смях пред света, те първо нямат нищо общо с делото на
Паисий – а напротив, го отричат, и освен това ни най-малко не ни
откопчват от прегръдките на дядо Иван.
Действително
ето какво казва Паисий за произхода на българите: “И населили се
тамо покрай Брандибура они скандивлане, а по то име осандавлане
после нарекли они род славяни и до днес. Они, що остали тамо,
зоват се славяни; крстил ги свети Кирил и Методий, и
поради них нарекли наши книги и вес род и язик славянски род.
(...) Славяни... населили се по край великие реки Болги, коя
течет от южна страна на север през московска држава и входит в
Окиян-море; поради тая река Болга нарекли се болгари они
словяне и до днес” (запазвам оригиналното произношение).
Това, че Паисиевата теза, заимствана от Мавро Орбини и Цезар
Бароний, е много далеч от действителността, не е важно за
настоящия дебат. По-важно е, че преди втората половина на 19-и
век, нито един българин не е оспорил славянската същност на
българската култура. Именно славянската идея е довела до успешен
край българското Възраждане. Славянската идея е позволила на
българите от Мизия, Тракия и Македония да създадат съвременната
българска нация. Ръкописите на “История славеноболгарская” са се
преписвали в Македония до 1871, въпреки, че вече са съществували
частични печатни издания (виж
James F.
Clarke,
« Father
Paisij
and
Bulgarian History »,
in
Teachers
of History :
Essays
in Honour of
Laurence Bradford Packard,
Cornell
University
Press,
Ithaca,
New York,
1954, стр. 264). Може би Енгел е първият историк в световната
академична историография, за когото древните българи не са
славяни. Енгел е немски историк на Унгария, който е посветил
двеста страници от своята
Geschichte des
ungarischen
Reiches
und seine
Nebenländer
(Halle,
1792-1804) на българите до 1444 (пак там, стр. 273). За
него българите са с татарски произход. По-късно младият
Константин Иречек лансира тюркската теория за Аспаруховите
българи. И накрая г-н Петър Добрев, през последните 20 години,
се опитва да ни убеди, че прабългарите, които били единствените
истински българи, нямали нищо общо нито с тюркските народи
(включващи куманите, известни с кракотата на техните жени), нито
със славяните. И тази теза се лансирала уж от патриотически
(разбирай – националистически) съображения. И ето, вече
дописници на “Про&Анти” стигат до антибългарски становища, под
влиянието на тази антиславянска литература: “През
IX
век става дума за
отчуждаване на българския език чрез освещаването му като
“славянски” и чрез устройването му след това както с новата
“кирилица”, сродяваща с гръцката традиция и с византизма, така и
с изкуствената граматическа норма” (Венета Братинова от същия
брой на “Про & Анти”). Ако старобългарската литература и език не
са български, интересно какво ли може да се нарече днес
българско. Толкова векове българите са живели със славянско
самосъзнание, и ето че изведнъж ни препоръчват да се отродим в
полза на някакъв Памирски мистицизъм. Който следи македонската
преса знае, че този тип историографски заблуждения се срещат и
другаде. Списание “Македонско Сонце” с такова настървение
пропагандира идеята за връзката между славяните от Македония и
Александър Македонски, че неотдавна описа трудовете на
историчка-аналог на Петър Добрев, която била доказала
лингвистичната връзка между езика на древните и на съвременните
македонци*.
Интересно защо тези следи не се намират и в българския ? Може би
защото има един вид историографска дискусия, за който логиката и
здравият разум не се вземат предвид, още повече когато спорещите
са субсидирани академици с национален престиж и самочувствие.
Надявам се, че на всички е станало ясно, че теориите на Петър
Добрев, приложени върху Паисий Хилендарски от Енчо Мутавов, са
трудносъвместими с общото национално самоопределение на
славяните от България и Македония. Впрочем, не служи ли новата
теория още повече от старата на “северната мечка”?
Поради всички тези
съображения, като настоящ и бъдещ пропагандист на делото на
Паисий Хилендарски в Западна Европа, аз не мога да възприема
подхода на Проф. Енчо Мутафов. Напротив, смятам, че с този
подход, както вече казах, България ни най-малко не се откопчва
от прегръдките на дядо Иван. Съветското и руско влияние не се
свежда до теорията за произхода на неславянския елемент в
българския етнос. В съвременна Русия над 20% от населението не е
руско, но въпреки това е почти изцяло под руско влияние.
Антиевропейските нагони на Москва спъват европеизирането както
на славяни, така и на неславяни. Всъщност руското влияние в
България се наблюдава най-много в определянето на националната
принадлежност спрямо “етническия” произход, а не спрямо
културата и самоопределението.
Великият чешки
писател Милан Кундера, бидейки антикомунист и русофоб, предлага
на чехите един много по-европейски начин за откъсване от лапите
на дядо Иван: без да оспорва езиковите сходства между чешкия и
руския, той набялга на това, че чешките интелектуалци и писатели
традиционно са били само и единствено под западноевропейско
влияние. Здравият разум би трябвало да ни позволи да разберем,
че езиковите прилики не определят цивилизационния избор на една
страна. Би било непоправима политическа грешка за България,
откъсвайки се от Русия, да се откъсне и от западните славяни,
вместо да затвърди или създаде тясно партньорство, дори
приятелство с тях.
- - - - - -
* Бошняците-мюсюлмани
пък в момента лансират теорията, че още от средновековието са
били извънземни, изповядващи богомилизма, които никога не са
имали нищо общо със славяните-християни (нищо, че езикът им е
абсолютно същият) |
