В своята известна книга “Строителите на съвременна България” един от най-проницателните политически наблюдатели у нас в началото на века - Симеон Радев, отбелязва: “Ний се опитахме да изложим в настоящата книга борбите между двете главни течения в новия български живот и въздействието, които те упражниха върху младата държава, както и върху делото на националното обединение. Имената на тия течения се измениха, но основната им характеристика остава същата: от една страна, вярата на националистите в силите и самодеятелността на българския народ, от друга страна, капитулацията на “старите” и на русофилите пред трудните проблеми на народното дело или пред угрозите на чуждия натиск.”

По-нататък той уточнява, че тези политически течения водят началото си още от обществените борби преди Освобождението, когато на революционната тактика на “младите” в Букурещ се противопоставя цариградската българска колония на “старите”, които пък виждат пътя за освобождението на България в постепенните, еволюционни промени. Освен подобни политически спорове, според Симеон Радев, разделението между “младите” и “старите” допълнително се задълбочава и от социалните различия между тях и, не на последно място, от образователната насоченост на двата лагера.

Всички тези противоречия, които се явяват за първи път на обществената сцена през 60-те години на ХІХ век (тогава Георги Стойков Раковски, Тайният централен български комитет и Любен Каравелов организират в средите на българската емиграция в Румъния едно политически активно революционно ядро) запазват своето значение след създаването на Екзархията през 70-те години, усилват се по времето на въстанията и на временното руско окупационно управление, за да достигнат своята кулминация при дебатите около изработването на конституцията в Учредителното събрание.

Тогава се изясняват политическите принципи и позиции, защитавани от двете страни, пак тогава словесните схватки в Търново изявяват първите либерални и консервативни оратори и водачи, които ще доминират българския политически живот през следващите две десетилетия. Тогава, между другото, Българската православна църква, в лицето на църковните делегати, се присъединява безусловно и категорично към групата на консерваторите и този неин избор, който впоследствие довежда до многократни политически усложнения, се запазва неизменен години наред.

Първият сериозен сблъсък между либералните и консервативните депутати става по повод на т. нар. общонароден въпрос: либералите, групирани около Петко Рачов Славейков, Петко Каравелов и Драган Цанков, настояват Учредителното събрание да не започва законодателната си дейност преди да протестира пред Европа против разпокъсването на българския народ, докато консерваторите, около Григор Начович, Димитър Греков и Марко Балабанов, призовават колегите си да не се ограничават в изпълнение на преките си задължения и да не затормозяват излишно конституционното устройство на новото княжество.

Либералното предложение е поставено на гласуване и печели пълното одобрение на мнозинството депутати, но след намесата на руския императорски комисар Лукиянов, те са принудени да го отменят и да се заемат с непосредствените си задачи. Всъщност, окончателното обособяване на двете противоборстващи си групировки става по повод на двукамарния парламент и изборния ценз, предвидени в проектоконституцията, изработена от една комисия, в която влизат всички по-видни консерватори - Константин Стоилов, Тодор Икономов, епископ Климент, д-р Георги Вълкович, митрополит Симеон и др. Либералното мнозинство отхвърля тези предложения и утвърждава демократичния характер на бъдещото народно представителство.

Все по същия начин се отхвърлят: предложената от консерваторите цензора на печатните издания и ограниченията на свободата на сдруженията, обаче Учредителното събрание е принудено да ревизира своята първоначална позиция и да се съгласи на някои частични, по-скоро формални цензурни и политически ограничения. Но дори и така, Търновската конституция представлява един либерален политически документ, който донякъде с известна непоследователност утвърждава върховенството на народния суверенитет и обещава едно категорично надмощие на бъдещата Либерална партия.

Двете политически формации се оформят окончателно в процеса на предизборната борба през лятото на 1879 ще на 20 юни с. г. в град Търново, под редакцията на Петко Рачов Славейков започва да излиза като орган на либералите в. “Целокупна България”, който на 18 август се премества в столицата София и се превръща в официален рупор на партията. Пак тогава (от втората половина на юли до началото на септември 1879) е изградено и Централно либерално бюро, в което влизат всички по-известни либерални дейци.

По същото време в Габрово, Дряново и други градове възникват и първите местни организации на либералите, които през следващата година прерастват в една, повече или по-малко, общонационална организационна мрежа. В 1880 бералите идват на власт и Славейковия вестник (който спира да излиза на 8 май с. г.), е заменен с новия партиен официоз в. “Независимост” (излиза от 27 юни 1880 1 юли 1881), редактиран последователно от Н. Сукнаров, П. Каравелов, П. Р. Славейков, Др. Цанков, Св. Миларов и др. В “Целокупна България” и “Независимост” се публикуват първите кратки либерални програми и устави, съставяни обикновено от образования Каравелов. Общо взето до началото на 1881 Либералната партия придобива завършена политическа физиономия и се оформя като масова народна партия на дребните собственици.

Консерваторите започват да издават своя партиен орган в. “Витоша” още на 30 май 1879. Редактиран от опитни журналисти като Григор Начович, Марко Балабанов и Тодор Бурмов, той излиза до 25 юни 1880, когато ролята му на консервативен официоз е поета от в. “Български глас” (излиза от 22 декември 1879 до 18 август 1883, под редакцията на Гр. Начович). Консервативната пропаганда се улеснява допълнително от участието на консерваторите в първите две български правителства на Тордор Бурмов и на епископ Климент (светското му име е Васил Друмев), от връзките им с Българската православна църква, с деловите среди (Ив. Хаджиенов) и с двореца (К. Стоилов). Това допринася за донякъде равностойното присъствие на консервативните политици на българската политическа сцена през първите години след Освобождението, но не успява да равнопостави консерваторите като истински конкуренти на Либералната партия в изборната надпревара.

До края на своето съществуване Консервативната партия си остава, повече или по-малко, политическа клика, а не партия в истинския смисъл на думата - по това време тя няма нито местни организации, нито дори централно ръководство: т. нар. Клуб на консерваторите в град София се открива едва на 25 януари 1881. При това още в Учредителното събрание сред консерваторите се оформят две политически течения, които веднага започват подмолна помежду си. От една страна - Гр. Начович, Д. Греков, К. Стоилов и д-р Г. Вълкович образуват групата на консерваторите-австрофили, докато от друга - М. Балабанов, Т. Икономов, епископ Климент и Т. Бурмов съставят една русофилска групировка. Откритият разрив между двете течения настъпва по време на режима на пълномощията (1881-1883), когато консерваторите-русофили се присъединяват към либералите -цанковисти.

Малко по-късно консерваторите-австрофили пък се приобщават към Стамболовия режим и също изгубват политическата си самостоятелност. Разбира се, една влиятела и масова политическа сила като Либералната партия не може да изчезне току-така от политическата сцена. Тя се разцепва на няколко части и по този начин се поставя началото на многопартийността в България.

Радикалдемократичен форум, 2006, София.