Мили мои приятели, аз съм на шейсет години. Това е безусловно предимство, което ме ужасява. Всеки ден разбирам две неща. Първото е, че най-накрая започнах да разбирам нещата. Второто е, че направо нищо не разбирам.

От една страна, напълно и безусловно съм разбрал, че левичарството, и неговият боен отряд - комунизмът, са причината да не разбирам нищо. От друга страна, не разбирайки нищо, аз разбирам, че причината за всичко това е нежеланието ни да захвърлим левичарството там, където му е мястото-- в завода за пакетиране на исторически боклук.

Защото ни е страх да разберем каквото и да е.

В човешката…пардон, в българската психология има една гранична полоса(от руски, значи ивицз), която отделя желаното от нормалното. Не съм народопсихолог, но живеейки с този народ толкова години, разбрах.

Ние, българският народ, не искаме да знаем истината за своето положение. Защото ако го разберемq-ще трябва да правим въстание. Априлско, септемврийско, или някакво друго. А ние не обичаме въстанията. Защото на въстания се мре! Защото с въстания се прави история. Обаче липсата на въстания също е история. Само че не я правим ние. Колкото и да не ни е приятно, Историята ще си съществува. Покрай нас, и въпреки нас.

Не знам кой-знае колко много, но знам - Историята не се интересува от нас. Ако човешкото съществуване има някакъв смисъл, то е-да се интересува от Историята си. И да участва в нея.

Защото вече съм го казал - не, че е важно, но съм го казал-Следствието от всяко наше действие, което вече лежи в миналото, ни чака в бъдещето.

А бездействието също е действие.

Толкова съм могъл, толкова съм казал. Други да кажат останалото.

Аз обаче, докато съм жив, също ще си казвам каквото мисля. Общо взето знам, че никой не ми обръща внимание. В това няма нищо страшно, защото и аз самият, като пиша или казвам нещо,-също не си обръщам внимание и го правя не за да правя впечатление, а за да споря със себе си.

Търсенето на истината, стремежът към истината, мили мои приятели, е мъчителен процес. Трябва да преодолееш Тошо Тошев, трябва да се отвратиш от Слави Трифонов, трябва да отхвърлиш страха си от Ахмед Доган, трябва да деидеологизираш Първанов и да демитологизираш Симеон. Трябва да намериш себе си. Не всички го могат. На мен ми трябваха шейсет години. Пълно нещастие, бих определил. За мен, разбира се.

Бог ми е свидетел, че не знам колко хора ме четат. Местата, на които публикувам са избирателно достъпни. Честна дума, това не ме интересува!

Благодарен съм на „Още инфо% за възможността, която ми дава. Пиша не за да впечатлявам някого, а защото просто не мога да не го правя, и защото писането ме е спасило през последните четиресет години от полудяване. От отчаяние. И слава Богу, нито съм психясал, нито съм обезверен и днес.

Светът, нека да разбираме-и България, е пълен със стойностни и истински хора. Просто трябва да отречем комунистите и всичко комунистическо. Нищо друго. Бога ми, нищо друго…

Обаче има и нещо друго! Значи толкова съм умен, че понякога изпитвам чувство за малоценност пред себе си. Абсурд! - ще каже някой, обаче не е. Защото като се сравнявам със себе си - направо съм нищо. Кръгла нула! Даже две.

За каквото и да се замисля, с интелектуалнообременена лекота и елегантност достигам винаги до безспорният извод, че съм пълен глупак. Или може би кръгъл. Вярното е-напълно кръгъл такъв!

Няма по-умен човек от този, който със сигурност знае, че е глупак!

Направо се плаша!

Така съм устроен, че някак си непрекъснато и безусловно ми е нужна Истината. Истината, до която непрекъснато стигам е, че най-добре е да не знам Истината! Щото, като я науча, сигурно ще се гръмна.

Или ще ме гръмнат…

Например както и да се замисля, винаги стигам до истината, че за всичко са виновни комунистите.  Ами достигането до тази истина тутакси означава, че съм напълно кръгъл глупак. Щото, то вече комунисти няма. Кой ти го брои Спасов? Довчера имаше, днеска няма. Довчера Сергейчо Станишев си шушукаше със Садам, днес пита - какъв Садам? Довчера Първанов се гушкаше с Милошевич, днес два реда до Хага не му драсна. Довчера Филчев си беше праволинеен неприемопредаващ главпрокурор, днес ще става приемопредаващ посланник. Довчера НАТО беше изверг и враг, днес е съюзник. Довчера Тошо Тошев беше Бор, днес пак е!

Поне в последното не съзирам противоречие…

Довчера Слави беше нещастник от някакво село, днес е нещастието на една цяла държавица, която той превръща в чалгаджийско село по свой образ и подобие. Довчера се съмнявах, че съм умен, днес не ми остава нищо друго, освен да съм сигурен!!! Щото иначе гръмването клони към общонародност. Към славитрифоновост! Към тошотошевост! Към андрейрайчевост, кънчостойчевост и мираяновост. Към кобургготсковост и кошлуковост. Към догановост, руменовчаровост и пази,Боже, към масларовост!...

Дотук нищо обидно, надявам се. Въпреки, че много би ми се искало…Затова, да се върнем на комунистите, които вече ги няма. Напълно изключвам Спасов, щото него и без това никой не го включва. Говорим си за друго. За комунистите…

Но все пак се налага да ги попитам за нещо обидно. Нещо, което тях ги обижда. Нещо, което е най-обидното нещо за един комунист. Направо смразяващо червеното знаме, което ги свързва!

Питам ви, другарки и другари, как така-във ваше присъствие, във ваше обкръжение, под ваша диктатура и под ваше управление, при ваш преход  осъществен от ваши ченгета, допуснахте да останат живи такива недоубити свободни хора като мен, като Любо Данчев, като Рени Нешкова, като Иван Ибришимов, като Веселин Кандимиров, като Божидар Маринов, като Иво Беров, като Огнян Дъскарев,  като Явор Дачков, като... Страшно сме много. И в България, и извън нея.

Задава ви се проблем…А вие бяхте професионалисти в чистене на проблеми... Нали така?