08-03-2006

За разлика от повечето ми други пътувания, това до подземния купол при с. Гърло не бе свързано с някакви особено вълнуващи приключения. Просто се дигнах един ден и отидох – толкова е близо до София, че се чудя защо се мотах толкова време.

Заинтересувах се от подземния каменен купол преди десетина години, когато гледах предаване по Канал 1 на БНТ. Видът на съоръжението, тайнственият мрак на подземието ме порази от пръв поглед. Но така и не запомних къде точно се намира. Не разбрах и кога е бил открит. После ме увлякоха разни житейски неразбории и задълго не се сещах за това предаване. Освен това качеството на медиите у нас и на БНТ в частност падна толкова ниско, че дори през 2001 си изхвърлих телевизора на боклука.

Не щеш ли през пролетта на 2003 предприех едноседмично пътешествие по Странджа и оттогава у мене силно се разгоря интересът към археологията. Не желанието да правя велики открития, подобно на Хайнрих Шлиман, а просто да видя вече разкритите по българските земи паметници от Старата ера, които – благодарение на простотията на населението и немарата на държавата и археолозите – напоследък катастрофално бързо западат и рухват.

През лятото на 2003 си купих великолепната книга на Г. Китов и Д. Агре “Въведение в тракийската археология” (изд. Авалон, С 2002). Изчетох я доста подробно и критично, като я съпоставях с всевъзможни други източници и карти. Неочаквано оттам си припомних подземния купол. И, което е по-важно – разбрах къде се намира чудноватата постройка - край Брезнишкото село Гърло.

Коментарът на Китов и Агре за съоръжението ми се стори твърде интересен:

«Филов предложи тракийските куполни сгради да се смятат за ренесанс на микенските в една по-късна епоха, когато общественото развитие диктува нуждата от тях. Това мнение се потърждава от откриването на една вкопана в естествен хълм (както е това в Микена) куполна сграда край с.Гърло в Брезнишко, датирана в края на бронзовата епоха. Не е изключено в бъдеще да бъдат открити други куполни строежи, които да изпълнят поне част от времето между ХІІ и ХV век пр. Хр. Трябва да се има предвид и обстоятелството, че с куполовидно покритие са повечето от скалните гробници и е съвсем вероятно чрез съществуването им да е предаван споменът и да е запазен смисълът на микенската традиция – куполът наподобява небесния свод и изграждането му е свързано с микенската и тракийската представа за строежа на света.»

Наложи ми се – както може би се досещате - да си изясня какво се разбира в България под бронзова епоха. Според статия от Николай Генов във в. Стандарт от 10 май 2002 съществува приближена археологична периодизация, която се основава върху данните от прочутата селищна могила при с. Караново. Тя изглежда е широко приета днес у нас и има следния вид [Запомнете тази таблица! Такива данни се намират трудно, а са много полезни за всеки, който обича археологията и разглежда археологични паметници!]:

Според Кратката българска енциклопедия и други книги бронзовата епоха обхваща в своя разцвет времето между 25 и 10 векпр.Хр. Следователно излиза, че подземният каменен купол край с. Гърло се датира някъде към Х век пр. Хр., което - според горните сведения - може да се тълкува като завършек на бронзовата епоха.

Непременно искам да вмъкна тук нещо за любимите ми долмени! Според “официалните” източници долмените – най-впечатляващите мегалитни паметници по българските земи – се строят между ХІІ и VІ век пр. Хр., т.е грубо казано в края на бронзовата епоха и дори след нея. Сред тях се различават два вида: доста примитивни и по-майсторски изработени. Примитивните са издигнати от съвсем груби плочи и обикновено нямат входни отвори. По-сложните демонстрират не само нараснала строителна култура, но и използването на сечива от закалено желязо, с които са дълбани жлебове по ръбовете на стените и входните отвори. Предполагам, че примитивните долмени с най-слабо обработени плочи и най-често без входни отвори вероятно са и най-ранни във времето, т.е. да речем между 12 и 9 в. пр.н.е. Долмените, които демонстрират по-съвършена (ефикасна и красива!) обработка на скалните плочи, а освен това имат най-често входни отвори, издълбани в 20-25см дебели плочи, вероятно са от времето между 9 и 6 в. пр.н.е., когато употребата на железни оръдия на труда се е разширила, а желязото вече е било закалявано чрез термообработка.

Ако се съгласите с мен дотук, би трябвало да признаем най-напред, че подземният купол при с. Гърло представлява интерес дори и само с това, че не е мегалитен, а е зидан строеж, макар че е създаден точно през времето на мегалитния разцвет по българските земи. И при това е зидан – както можете да се убедите сами – на място или чрез снимките ми – много майсторски. Такива находки са изключително редки! В периода 12-6 в.пр.н.е. мегалитните постройки са почти единствената форма на трайно, небитово, култово строителство по тракийските земи на Балканите [вж. История на България в 14 тома. Том 1].

От друга страна подземният купол при с. Гърло произхожда от исторически период, когато обработката на камъка все още е била слаба, още не са били използвани широко инструменти от закалено желязо. Затова – веднага се забелязва - цялото съоръжение е изградено от грубо натрошени каменни късове с неправилни форми, практически без да бъдат оформяни като подходящи правоъгълни блокчета (квадри). Повечето камъни са взети в онова състояние, в което са се оказали при разбиването на скалата. Но са били подредени в зидовете с несъмнено изключително майсторство. Толкова майсторски, че чрез тях е бил моделиран фалшив свод. И то не само надлъжен (подобно на коридора на гробницата при с. Мезек, датирана от 5-3 в.пр.н.е.), но и сферичен!.

Но да не избързвам,

да си вървим по реда на събитията.

На 12 август 2004 взех автобуса София - Трън. Слязох на 2 км след Брезник, на разклон. Оттам потеглих пеша на север към с. Гърло. На площада в селото асфалтовият път се разклонява – на запад върви към друго село, а на север – към старото с. Гърло, което днес е доста западнало, но все още живо. Та още на разклона, до чешмичката пред кръчмата, спрях един местен човек – Димитър Колин - да го поразпитам за “обекта”. Разбирате ли – положението беше малко тъпо, понеже не знаех как местните хора наричат съоръжението и как аз трябва да го наричам – едно че не го бях още виждал, второ че е много нестадартно и самите археолози не знаят каква му е била функцията. Много по-късно съобразих едно елементарно нещо: самото име на селцето – “Гърло” – е всъщност означение на страния археологичен паметник!

Димитър съжали, че в момента бил зает, иначе с удоволствие би ме завел там, при “гробницата”. Тя била страхотно обраснала, понеже последните 15-20 години никой не я поддържал. Дори покривът на навеса, който бил построен при откриването й, за да я пази от атмосферното рушене, бил разграбен. Димитър предложи за най-сигурно да мина през старото с. Гърло и да продължа на север по долината на рекичката, докато стигна стената на язовирчето. Там ще трябва да мина по стената на западния бряг и да потърся каптажа за водата на селото. Близо до него била и “гробницата”. На стената имало охрана и пазачите щели да ми обяснят по-точно. Благодарих и тръгнах, без да се бавя.

Микроязовирът над с.Гърло. Старините са на полянката отсреща.

След 1км минах през старото с.Гърло, а след още 2км се озовах пред язовирната стена – черният път водеше към източния й край. Там заварих две момчета по около 20 години, които бяха пазачите, и един по-възрастен, който беше инспектор по охраната, дошъл на проверка от Брезник. Представих се и ги поразпитах. Обяснението им не бе особено ясно: трябвало да мина на западния бряг и да намеря най-напред каптажа. ПРЕДИ каптажа в южна посока била “гробницата”. Накрая ми записаха данните от личната карта в специална тетрадка, понеже влизам в охранявана вододайна зона.

Прекосих стената на язовирчето и навлязох в гъсталак от избуяли треви и храсталаци и дребни дървета, някои от които коварно бодливи. Пристъпях бавно и се оглеждах много внимателно. Хрумна ми, че така както се движех в момента - с изострено внимание, с тръпката от предстоящата среща с непознатото, стегнат, мълчалив и предпазлив, понеже не исках да  смутя дрямката на хилядолетните каменни градежи, които се спотайваха невидими нейде наблизо под плътния зелен килим на треви и гори – приличах на сталкера в Зоната, главния герой от великолепния едноименен филм на руския режисьор Андрей Тарковски. Разликите с филма бяха поне две: първо – тук не беше никак влажно, слънцето в 11ч прекалено напичаше, та усетих, че вече ме мъчи жажда; второ – аз не водех никого, исках най-напред сам да намеря старината и на спокойствие да й се порадвам и да я изуча. Ако тръгна с приятели към непосещаван обект, който трябва в момента да издирвам, най-вероятно ще чуя само мърморене “Айде бе, кога ще стигнем! Уморих се вече! Сигурно няма да го открием.” И т.н.

Намерих лесно каптажа. После си спомних думите на момчетата – обектът е преди каптажа вляво. Затова се върнах малко и се огледах – нито пътека, нито знак, нито дупка в плътната гора от млади дръвчета, преплетени с лиани и храсти...         Бръмчаха делово пчели по уханните цветя и билки наоколо. Постоях 5-6 минути, “душех въздуха”. После внезапно тръгнах решително и, пазейки с ръце очите си от сухите клонки, влязох като танк в гората насреща. И – колко приятна изненада – веднага щях да се спъна в старинен зид! В гората бе тъмно, толкова гъст бе листакът!

Римската вила до микроязовира

Когато посвикнаха очите, пред мене се разкриха значителни разкопки – система от зидове, които бяха дебели около 30см, високи между полови и един метър и по планировка очертаваха сграда с няколко помещения. Камъните бяха грубо одялани малогабаритни плочи, споени с разпадащ се от времето варов разтвор. Навсякъде бяха поникнали дръвчета, които пречеха да се движа. Обектът отдавна е бил зарязан от археолозите и никой не го е стопанисвал десетилетия. Съжалих, че не си носех ножовката – непростим пропуск за Индиана Джоунс. Затова се наложи да чупя клони и дръвчета с ръце.

Чистих към половин час и се постарах да направя снимки, въпреки тъмнината. Скицирах и плана на помещенията: три правоъгълни помещения с размери от порядъка на 3х4 м и едно особено, квадратно с размери 2.5х2.5, чиято западна стена имаше полуцилиндрична издатина, подобно на олтарна апсида в черква. Но май не е черква – апсидата сочи на запад, това не се връзва никак с канона. Както и да е – но този архитектурен детайл ми се видя прелестен, той нарушаваше по красив начин еднообразието на помещението. Може би това е банята или по-точно ваната в банята на римската вила?

Римска баня!

Така и не разбрах дали тази сграда бе единствената – гъсталакът наоколо бе непроходим и не видях дали е копано още. Но нямах време да обхождам подробно терена  – разбирах, че това не е подземният купол “от края на бронзовата епоха”, който бе главната ми цел.

Върнах се при каптажа. Ами сега накъде? Тук отново не мога да ви обясня как и защо взех решението си. Просто бе късмет. Противно на упътването на момчетата при стената, че обектът е преди каптажа, тръгнах точно от каптажа право на юг към стръмния планински склон насреща ми, покрит с буйно разлистена и разклонена гора, подобно на гватемалската джунгла…

Пристъпях трудно, безбройни клонки ми се завираха в очите, бях вече съвсем потен, наоколо хвърчаха трески и сажди от отчупените клони. На всичко отгоре – както казах – бе доста мрачно и трудно виждах, за да подбирам пътя си. След няколко минути осъзнах, че не стъпвам по гладък терен, а по разпилени неголеми камъни с неправилна форма, които стояха рехаво, т.е. като ги настъпя се извъртаха и аз можех да политна и да падна на всяка крачка. Отгоре бяха покрити с шума и треви, което правеше ситуацията много коварна.

Спомних си как с колегата А. А. търсихме двойния долмен край шосето между с. Българска поляна и с. Хлябово в Сакар планина през пролетта на 2003. Ами да! Най-вероятно камъните, по които стъпвах, не са оригиналният планински терен, а са остатъци от разрушена тракийска могила!!! Развълнувах се силно и почнах да се катеря с удвоено усърдие по хлъзгавата стръмнина. След 15-тина минути забелязах напред светло петно сред короните на дърветата. Приближих и изтръпнах от ликуване –

намерих “обекта”!!!

Излетът ми не бе напразен! Постигнах целта! Не знам, скъпи читателю, дали си усещал такава тръпка. Но не мога да я опиша. Това си е щастието в чист вид.

Явно преди 20-30 години, когато подземният купол е бил открит, археолозите са разпръснали наоколо камъните от покритието (той е бил скрит под могила) и камънакът се е разсипал надолу по склона. После са построили специален правоъгълен навес с размери приблизително 12х6м, който се състои от 3 обикновени зидани и измазани стени и една веранда с метален парапет вместо четвърта стена. Верандата е излята от бетон на половин метър над земята. Тя е била нужна, за да може посетителят да погледне отгоре купола (той има кръгъл отвор на върха си), без да стъпва върху земята, понеже има голяма опасност от срутване: биха пострадали много лошо както любопитният наблюдател, така и археологичният паметник. Отгоре дебели греди оформят покрив срещу атмосферните влияния.

С две думи – не мога да си кривя душата – находката е била навремето експонирана по подобаващ начин.

Какво е положението в момента? Най-напред – покривът го няма, разграбен е, висят още само дебелите греди. Така върху подземния купол валят дъждове и снегове, трупа се почвен слой, в него избуява паразитна растителност, която руши каменната суха зидария. Нищо не можех да направя по въпроса, освен да пречупя едно младо дръвче, за да не разбутва с коренището си зидарията отдолу. А верандата бе обрасла с лиани до пояс заедно с парапета си. Като стъпвах там ми се струваше, че отдолу всеки момент ще ме нападнат пълчища от змии – както подобава за приключение на Индиана Джоунс… Тук вече не можах да се въздържа, извадих си джобното ножче (нали помните – не си носех ножовката за жалост!) и цели три часа употребих, докато изчистя цялата веранда от упоритата гъста растителност и от наносната почва. Така хем осигурих достъп на бъдещи посетители, хем предотвратих рушенето на самата веранда. Плувнах в пот. Починах си 15 минути и тогава се заех да изучавам, заснемам и скицирам каменното съоръжение.

А то си струва, кълна се!

 От нивото на околния терен в земята се врязва живописна стълбичка, която след 2 м прави завой надясно (на запад) и продължава да слиза, но вече снабдена с таван от плочи, които излъчват груба сила, могъщество и надеждност. Стените на стълбищното коридорче най-напред вървят нагоре отвесно, но след първия метър постепенно се накланят една срещу друга и се сближават, докато стигнат таванските плочи.

Стълбището към подземния купол, гледано отгоре

Стълбището, гледано отдолу

Слизам изправен. Насреща ми постепенно се разкрива тайнственото главно цилиндрично помещение, което е потълнало в полумрак, влага и зелени мъхове. Има диаметър към 4-5м, а на височина 2м почва от цилиндър да се превръща в купол с кръгъл отвор на върха.

Кръглото подземно помещение – общ вид

Това е фалшив свод, т.е. камъните са наредени не клиновидно, а всеки следващ горен ред се издава малко по-напред от долния. Въпреки това конструкцията е стабилна, понеже камъните се придържат един върху друг не само от натрупаната отгоре им земно-каменна маса, а и от собствените им неравности, грапавини, издатъци. В случая неидеалната форма на градивните елементи е по-скоро предимство, отколкото недостатък. Общата височина на помещението е поне 6м. Тук-там по пода са копнали иманяри, но за щастие не са разрушили сериозно паметника.

Стоях трепетен в усойния мрак. Прорязваше го като меч непоносимо ярък сноп светлина, нахлуващ отгоре през кръглия отвор (понеже покривът на навеса над цялото съоръжение вече отдавна го няма!). По стените расне зелен мъх, а отгоре се спускат разни сламки и дълги тревички. Макар и занемарен, подземният купол има с нищо несравнимо излъчване на автентична загадка, на приключение от висша класа.

Естествено се поражда въпросът за какво е служело съоръжението. Най-напред ни хрумва, че е можело да бъде гробница. Но по-вероятно не е. Основание за съмнение дава една особеност на постройката - в центъра на пода й има нещо като кладенец, цилиндрично зидана дупка с дълбочина към 2.5 и ширина към 1.5м. Това всъщност е истинското гърло. Стоях и се чудих дълго – нищо не можах да измисля.

Цилиндрично иззиданата дупка в пода – същинското “гърло”

Днес дъното й е сухо. Възможно ли е в древността, преди 3000 години, там да се е събирала вода, т.е. това наистина да е бил кладенец? По стените няма мазилка, която да ги уплътни. Знам ли. Малко е странно все пак – кладенци обикновено се правят на равно място или насред падинка в околния терен, както например е разположен на поляната 50-60м по-надолу съвременният каптаж за с. Гърло. А тази твърде старинна дупка е изкопана и иззидана насред стръмния планински склон. А дали е била съкровищница? А дали е била някакъв много рядко срещан вид жертвеник?

Въпроси, въпроси… Посетете този невероятен купол, помислете и вие, дайте някакво предложение! Такова съоръжение има още само един брой в цяла Европа и то е в Южна Италия, по-точно на о-в Сардиния. Излиза, че ние притежаваме почти уникат!

Трудно ми бе да се откъсна от това магично място. Привързах се искрено към силата и тайната, които излъчва то. Но не биваше да изпускам автобуса от Брезник за София. Беше вече 3 следобед. Затова прибрах багажа в раницата, налях си вода и тръгнах бързо към селото. Там в центъра един симпатичен мъж ме взе на стоп и в 16 часа слязох на площада в Брезник. Оказа се, че автобуси за София има и в 17 и в 19 часа – страшно удобно за пътешественици без личен автомобил.

Чак тогава усетих глад. Хапнах си сито и спокойно. Пийнах и един “Туборг” в близко барче. В 17 часа се качих на автобуса, който се кандилка час и половина, докато измине 50-те километра до автогара Овча купел в София!

Бях очарован от този еднодневен излет. На всичко отгоре уникалният подземен купол се намира почти в родните краища на баща ми: баща ми е от гр. Трън, с.Гърло е на 5км от гр. Брезник, разстоянието мужду Трън и Брезник е само 20-тина км.. Вярно е, че местните хора са се боричкали векове за надмощие – кой да бъде околийски град и т.н., както е типично за нашенски съседи. Но мене това не ме интересува. Не съм дребнав. Аз чувствам нещата по съвсем друг начин: намерих фантастично красив археологичен паметник по земите, където е минавал, живял и дишал баща ми.

“Татко, чуй ме - където и да си там, някъде горе! Обичам те, обичам и твоя роден край. Горд съм, че съм ти син и че вървя по твои стъпки, по твоя земя!”

Защо ли само не ти го казах навреме…

Следва продължение >>

Снимки: ©Любомир Цонев