Традиционното януарско изявление на
Георги Първанов пред Народното събрание с основание
бе въприето като начало на кампанията за
президентските избори в края на годината. Година,
която вероятно ще сложи важен отпечатък върху
развитието на страната в следващия период заради
достигнатата критична точка в процеса на
европрисъединяване. Драматичният въпрос въобще не е
с колко може да бъде отложено реалното ни встъпване
в ЕС, а дали българският европейски (бих добавил -
евроатлантически) проект ще се реализира в
качеството, което е нужно и полезно за България.
Именно от позициите на такива
стандарти за оценка по-скоро можем да говорим за
фалстарт на президентската надпревара. При това -
фалстарт с тройно измерение.
На първо място, тонът, съдържанието и
цялостното политическо послание на президентското
изявление бяха погрешни - толкова погрешни, че след
време може би ще бъдат оценени като |
|
най-голямата политическа грешка на Първанов за целия му
мандат. Но едва ли можем да говорим за изненада -
изявлението просто доведе до логичен (и абсурден) финал
политическата философия на действащия президент. А нейната
същност е: да разширява властовите си позиции и да инжестира
рейтинга си, като прави малко, но говори много,
паразитирайки върху вече доказани несъвършенства на
българската държавност.
Проблемът не е в това, че Георги Първанов бе неприемливо
самохвален и си приписа несъществуващи заслуги. И като
заместник на Жан Виденов, и като председател на БСП той не
се отличаваше със склонност към самокритичност. Драмата на
президента е в илюзията, че в променящите се условия е
възможно по този начин да бъдеш успешен български президент.
Съвсем не е случаен фактът, че Първанов не каза почти нищо
за проблемите в двете области, където са съсредоточени
реалните му конституционни правамощия - сигурността и
външната политика. А там проблеми има и те все
по-застрашително се сливат в една обща заплаха - България (в
„най-добрия" случай) да се превърне в номинален, но
функционално непълноценен член на двете най-важни за
бъдещето й общности - НАТО и Европейския съюз. Самохвалното
празнословие, неподплатено с ясна политическа воля и упорити
усилия - това е една от основните причини за забавения и
затруднен напредък на страната ни в европейското
направление.
Вторият аспект на фалстарта е затрудненото положение, в
което началото на кампанията на президента постави неговата
партия. Съвършено ясно е, че БСП и нейното участие в
управлението ще имат за Първанов инструментално значение -
те трябва да помогнат, с каквото могат, но преди всичко - в
никакъв случай да не попречат за преизбирането му. Стремежът
на президента да контролира правителството и други ключови
институции чрез кадрови патронаж издава страх, че
правителството може да следва и друга логика на поведение.
Няма съмнение, че всяко засилване на общественото
недоволство към дейността на кабинета и на тройната коалиция
ще рефлектира пряко върху президента, чийто образ на
архитект и ментор на управлението се наложи в публичното
пространство. В БСП (да не говорим - извън нея) има обаче
доста фигури и групи, които едва ли ще проявят
жертвоготовност в името на втория мандат на Първанов,
особено с оглед проблемите в сферите с негова реална
отговорност. Това важи дори за личности, които минават за
явни протежета на президента.
Президентската кампания започна с фалстарт и поради една
трета, може би най-важна причина. Състоянието и бъдещето на
президентската институция е само част от жизненоважната
необходимост да се реформира българската държавност, да се
преосмислят взаимовръзките и балансите между основните
институции. Истинският предмет на обществен дебат днес не е
дали следващият президент ще се казва Георги Първанов, а от
каква президентска институция има нужда България. Решението
не може да бъде запазване на статуквото, нито козметично
напудряне на престижа на президента чрез добавяне на
второстепенни функции. А всякакви опити за присвояване на
нерегламентирани от Конституцията права (като заявката на
Първанов да бъде „арбитър и коректив") работят против
интересите на страната, защото още повече объркват и
затрудняват и без това тромавата институционална механика на
българската държавност. |