През 1988 художникът Андрес Серано потопи разпятие в съд с урина, снима го и обяви резултата за изкуство. Християните в много страни протестираха срещу “творбата” на Серано. Но европейският и американският културен  елит решително защити “смелостта” на Серано. Месеци наред в. “Ню Йорк таймс” разпалено хвалеше “свободата на изказа”, която била от значение за твореца Серано. В Ню Йорк, където той живее, 400 художници организираха митинг в негова защита. Серано за кратко се превърна в световен герой. Без никой да го заплашва, без да се крие. Не беше принуден да живее години в нелегалност като Салман Рушди.

На “Бродуей” беше представена пиеса на Терънс Макнали. Интригата там се върти около хомосексуални отношения между Христос и Юда. За тази “творба” Макнали получи награда, а вездесъщият “Ню Йорк таймс” го обяви за смел и предизвикателен. Авторът не беше заплашван, нито преследван като Салман Рушди, а хвален, обсипан с долари и награден.

Има и други подобни случаи. Имат ли нещо общо те с толерантността на една световна  религия? Отговорът е кристално ясен. Серано и Макнали “безстрашно” провокираха хора, които освен, че са толерантни, трудно могат да бъдат провокирани. Но и двамата герои, “Ню Йорк таймс” и голяма част от  европейския и американския културен елит едва ли имат нещо общо с християнството. Последните дни светът се разтърсва от протестите на ислямските радикали във връзка с няколко карикатури, които без съмнение са оскърбителни за мюсюлманите. Всеки, който уважава всяка религия, ще се съгласи с това. Но каква е реакцията на обидените? Отговорът е кристално ясен.

В същото време сирийски карикатуристи преди време били наградени, защото представили по обиден начин Христос! Аргументът, че не е същото, тъй като е забранено да се изобразява Мохамед, не е валиден, защото Пророкът многократно е бил изобразяван в арабски източници през Средновековието.

Във връзка с кризата политическата коректност на Запад достигна замайващи висоти. Лявото правителство в Норвегия обилно се извини заради публикацията на карикатурите в норвежко издание. Британският външен министър похвали “чувствителността” на "Флийт стрийт", където карикатурите не се появиха. Може би г-н Строу  ще похвали и “чувствителността” на управата на английските затвори, която забрани английското знаме с кръста на свети Георги да се развява там, защото бил символ на кръстоносците и обиден за мюсюлманите? Или външният министър ще похвали “чувствителността” на собственикът на “Франс соар”, който уволни редактора си, задето публикува карикатурите?

Аз пък бих искал да похваля “чувствителността” на холивудските звезди и режисьори, които сега са много възмутени, но дума не казаха в защита на Тео ван Гог, техен колега, убит от ислямски радикал преди време.

Блестяща илюстрация на това поведение е мисълта на Робърт Фрост, че “либералът е твърде широко скроен човек, за да подкрепи себе си в спор”.

В този случай бих искал да подчертая един любопитен факт. Карикатурите бяха публикувани за първи път на 30 септември миналата година. Но едва преди дни “Ал Джазира” ги показа на зрителите си в арабския свят. Това случайно съвпадна с изпращането на иранският атомен проблем от МААЕ  в Съвета за сигурност. Също случайно председател на Съвета за сигурност ще бъде… малката, заядлива Дания, чието правителство отказа да се извини! Може би тези съвпадения имат за цел да дискредитират бъдещото датско председателство?

Оскърбителните карикатури в датския вестник бяха предназначени за илюстрация на автоцензурата, за страха да се критикува една световна религия. Автоцензурата  е враг на свободата на словото и е неразделна част от тоталитарното общество. Нашето като наследник на такова общество би трябвало да разбира това. В Дания не е имало комунизъм, но очевидно има автоцензура. Датските карикатуристи решиха да изпитат силата й.

Точно заради това много европейски издания и две български предизвикателно и солидарно публикуваха карикатурите.

И все пак: да се извиним ли?