06-02-2006

Online от 1 юли 2002

Начало

Либертариум

Знание

Мегалити

Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

6 февруари 2005, 15:40

Свобода или смърт, или всеки да си стои вкъщи

Юлиан Попов*, "Дневник"

 

Мюсюлманите по света се разгневиха, защото някакъв датски вестник бил публикувал карикатури на Мохамед. Проблемът дори не е в това, че от тюрбана на пророка стърчи фитил, а в това, че въобще някой дръзва да изобразява основателя на исляма. На всичко отгоре карикатурите са публикувани 4 месеца преди протестите. Датчаните недоумяват какво толкова е ужилило мюсюлманския свят. Министър-председателят им стъписано се извинява на обиденото глобално множество и обяснява, че той е безсилен пред медиите. По-скоро медиите могат да му кажат какво да прави, отколкото той на тях. „Смърт на тези, които сквернят исляма!” зоват набързо написани лозунги,които се поклащат из улиците на Лондон.

В същото време, следвайки журналистическо разследване на Би Би Си, подобно на онова, което най-сетне успя да отгърми Иван Славков, в Англия се проведе процес срещу лидера на Британската национална партия (БНП) за това, че подстрекавал към религиозна и расова омраза с изказванията си срещу исляма. Процесът се води от прокуратурата, а не от мюсюлманите, които, изглежда, не се вълнуват особено, че активистите на БНП са ги нарекли хлебарки и педофили. Би Би Си, властите и редовият англичанин обаче са възмутени.

Членовете на Британската национална партия са същите като "Атака". И те страдат от същите проблеми на объркана идентичност и широка палитра потиснати комплекси. И едните, и другите яростно се борят срещу педофилията, макар че в БНП още си нямат свой собствен идентифициран педофил. (Те още не могат да се доберат и до парламента. Изостават от наш'те хора.) И БНП, и "Атака"

вегетират в органичния разтвор на скандалите,

които от време на време успяват да произведат. И, разбира се, от вниманието, което възмутени граждани им отделят. И дори ги дават под съд.

Ник Грифин, лидерът на БНП, беше оправдан, макар и все още да има вероятност за нов процес. След оправданието той се появи триумфално пред поддръжниците си, които крещяха „лидер, лидер”. Биха могли да викат и „фюрер” или „дуче”. Разбира се, той би бил далеч по-триумфиращ, ако го бяха тикнали за месец-два в затвора. Тогава щеше да е истински герой и партията му от една случайна сбирщина би се сдобила, ако не с друго, поне с постоянно медийно присъствие. Но и така БНП намаза дебело филията на общественото внимание. Дни наред те бяха сред първите новини. Във време, в което на всички им е писнало от политически партии, това никак не е лоша за националистите сделка.

Няколко граждански организации в България заведоха дело срещу Волен Сидеров заради истеричните му речи. Ако съдът го оправдае, лидерът на "Атака" ще спечели. Ако го осъдят, и особено ако го приберат и на топло, той ще спечели още повече. Подобни създания и организации се захранват от достойното недоволство на хората. Процес срещу Сидеров само ще му напълни кошницата и ще му придаде онази сериозност, която той няма как да си набави от своите идеи или от мрънкането на потиснатите си поддръжници.

Google, любимата на всички търсачка, която служи на свободата на словото повече от Мартин Лутър Кинг и чийто почти религиозен девиз е

"Не бъди тъп!"

(Don’t be evi), се огъна пред китайските власти и вкара в тяхната империя на злото цензуриращ вариант на ултралибералния си алгоритъм. Ако сега седнеш в някое интернет кафе в Шанхай и напишеш в прозорчето на Google „Тянанмън”, няма да видиш прословутата снимка на „Незнайния бунтар”, който спря през 1989 колоната танкове. Вместо това ще се появят снимки на щастливи китайски деца, които се разхождат с майките си, закриляни от китайската компартия. Google ще си навлече омразата на мнозина за този компромис.

Преди седмица британският премиер Тони Блеър, след като част от собствената му парламентарна група се разбунтува, претърпя провал с опита си да прекара през парламента закон срещу расовата и религиозната омраза. Отчасти провалът беше резултат на глупостта на ред текстове в законопроекта. Провалът обаче е и илюстрация на нашето безсилие да формулираме законови критерии за свободно слово. И ставаме все по-безсилни.

Къде е границата на свободното слово?

И как трябва да реагираме, когато някой я прекрачи? А когато някой реагира прекалено чувствително на тази свобода? Тези въпроси никога не са били толкова хлъзгави и объркващи, колкото са днес. Съвременните комуникации ги обръщат с главата надолу. Светът днес живее заедно. Когато се обадиш на справки от Манчестър да питаш за телефона на мексиканския ресторант на съседния ъгъл, ти отговаря някой в Индия и открива телефона на сървър в Кентъки. Ако искаш да славиш Хитлер или Сталин, никой не може да ти забрани да седнеш в някое кафене в Кипър и да ги славиш, колкото си искаш, пред очите на целия свят. Когато някой съзре няколко обидни карикатури на Мохамед в някакъв стар вестник, след няколко часа един милиард мюсюлмани могат яростно да споделят тази обида. Щом някой напише статия, която не ти харесва, в следващия миг може да го обявиш за фашист, комунист или педофил пред целия свят. Често анонимно и във форум, непосредствено след твоята статия.

На фона на самоубийствените терористични атаки из целия свят твърдението на Дон Кихот, че свободата е „на върха на копието”, звучи зловещо. На кое копие? Копието, което избива десетки невинни хора всеки ден в името на свободата? Или копието на демократично избрания ирански президент, който има амбицията да създаде ядрено оръжие, да заличи Израел от картата и който ентусиазирано е подкрепян от своя народ? Или копието на терористичната организация "Хамас", която си мисли, че се бори за свободата на своя народ и спечели също демократични избори в Палестина?

Или копието на Хитлер, друг демократично избран лидер, който се опита да възстанови достойнството на своя народ чрез смъртта на десетки милиони? Или копията на Милошевич и Младич, които също така продължават да се радват на зле прикритата любов на своите съграждани? Или на Путин, който за радост на изборното си мнозинство възстанови червеното знаме в армията и мелодията на съветския химн, символи, в името на които жестоко е бил отнет живота на не по-малко милиони, отколкото в името на пречупения кръст?

Тъжната истина е, че

свободата и толерантността са крехки създания.

Особено днес. Свободата на израза в едно отворено земно кълбо вече не се свежда просто до правото да кажеш каквото си искаш, стига то да е съобразено със законите на дребната ти провинциална територия. Била тя България, Дания или Великобритания. Нито пък до това да забраниш на лошите да говорят онова, която те искат да кажат. Не че не би било хубаво да им запушиш устата, но тази мярка просто не работи. Те обикновено се радват на подобни забрани.

Свободата на словото все пак може да се окаже на върха на копието. Но това не е копието, което регулира пресата, съди Волен Сидеров или Ник Грифин, ограничава китайските функции на Google, извинява се на мюсюлманския свят за неволно нанесените обиди. Това е битката за отворената информация, прозрачността и диалога. Диалогът например между българи и турци драматично отсъства, отчасти защото хора като Ахмед Доган и Волен Сидеров са си присвоили правото да говорят от името на общности, които нямат нужда от тях. Липсва между българи и цигани. Липсва между българи и гърци, и сърби, и румънци, и германци, и американци. Очевидно липсва между датчани и иранци, между французи и алжирци, между американци и иракчани, между руснаци и чеченци, между либийците и Кадафи.

Постигането на диалог между културите е мъчителна операция. Тя не се свежда до междуправителствени конференции, срещи на балканските министри или симпозиуми на религиозните лидери. В епохата на Google диалог не се води с посредници и представители. В отворения свят, в който живеем, той е неизбежен за всеки индивид - колкото и усилия да ни струва, в каквито и рискове да ни въвлича. Нито Путин, нито Буш, най-малко пък някой домошар като Първанов може да води диалог с другите комшийски култури по цялото земното кълбо от твое име. Разбирането на другия и въвличането му в твоя свят е твое дело. Дело на свобода. Понякога дори на смърт. Алтернативата е да си стоиш вкъщи, да затвориш прозорците и да пуснеш пердетата. И да спреш тока.

- - - - - -

* Юлиан Попов (julianpopov@clara.co.uk) живее в Лондон. Работил е като съветник по въпросите на образованието за Европейската комисия,  бил е стратегически  съветник на ректора на Open University (най-големия британски университет), ръководил и е оценявал проекти в областта на образованието и управленското и професионалното развитие в над 20 държави в Европа, Средна Азия и Кавказ от името на множество водещи европейски организации. Въвел е дистанционното обучение в България и е един от основателите и пръв изпълнителен директор на Нов български университет. Автор е на книгата „Английска България или Швейцария на Балканите”.

Начало    Горе


© 2002-2004 Още Инфо