Тези дни в България трима престъпници отвлякоха британски гражданин и поискаха откуп за него. Скотланд Ярд се обърна за помощ към българската полиция. Българската полиция реагира бързо и точно: още на следващия ден бяха установени извършителите, а на по-следващия отвлечения беше освободен, двама от похитителите арестувани, а третия – убит при опит за съпротива. Отвличанията на хора са едни от  най-трудните за разкриване престъпления. За по-малко от едно денонощие да откриеш извършителите и да установиш къде е отвлечения  си е постижение откъдето и да го гледаш. Явно българската полиция

не пасе трева, когато това не й се налага. Затова съвсем естествено изниква въпроса: защо тя не е така оправна и чевръста в повечето от останалите случаи, като, например, десетките поръчкови убийства през последната година, нито едно от които не е разкрито?

Или нека да оставим поръчковите убийства, те също са трудни за разкриване. Да вземем търговията с наркотици. Там нещата са ясни. Стоката се предава от ръка в ръка. Във всеки един момент съществува връзка между участниците. Достатъчно е да се пресегнеш през вратата на полицейското управление и да хванеш първия минаващ наркоман. От него, след като му обясниш, че съгласно действуващия закон, за щипка трева може да получи петнадесет години  затвор, ще научиш името на пласьора, който го снабдява. Пласьорът ще те отведе до районния отговорник, районния – до областния, а той – до самия шеф.

Някой познавач на проблема може да се усмихне като прочете това. “И този тръгнал да открива топлата вода”- ще си каже той. "Има далеч по-прости начини. Може да почнем направо от полицейския офицер в управлението, който е човек на наркобарона.”

Е, ако е така, то и ние знаем по-прости начини. Може да почнем, например, от самия Главен Прокурор на Репуб....

Само че кой ли е тоя, дето ще почне? Както отбелязва и радио Би Би Си, във Вътрешното министерство служителите започват да треперят само като чуят прякора на известния бизнесмен Васил Божков. Явно от там няма да почнат. Ами ако хванеш въпросния наркобарон, а той се окаже съветник на президента, а освен това и носител на орден “Стара планина”? Или пък негов, на барона, съветник е бил самия сегашен Министър на Вътрешните работи? Започваме да разбираме притесненията на министерските люде.

Такова силно развито усещане за реалността у държавните служители не може да съществува без да е стъпило на широка обществена основа. И наистина, нека си зададем въпроса: среща ли нравствената развала на политическата класа у нас разбиране сред основната част от населението? Че такова разбиране съществува, ще се убедим от следните два примера, които авторът е подбрал измежду многото с които ежедневно се сблъсква, само защото са по-живописни от останалите.

Случай А.

Млад мъж на двадесет и няколко години. Преди години, когато пиратските компакт дискове се продаваха на сергии по улиците, включително и пред самия вход на Финансовото министерство, той се е прехранвал като продавач на такива дискове. Полицията е била предупредена и не е правила спънки. Въпреки това, един ден двама полицаи се заяждат с него и не си отиват, докато не им дава подкуп от 40 000 тогавашни (след деноминацията равни на 40 сегашни) лева. Вечерта той докладва на шефа си за непредвидения разход. Шефът побеснява, отива с него до полицейския участък, идентифицира двамата полицаи, строява ги в две редици и ги принуждава да върнат парите.

Чувството, с което младежът разказва това, не е удивление или възмущение. За него това са неща от живота, нещо, което може и да не е съвсем редно, но така или иначе съществува и трябва да го имаш пред вид. Такъв е животът.

Случай Б.

Възрастна жена, на почивка в Рупите край Петрич. Родена е и е прекарала почти целия си живот в малко село край гръцката граница. Селото е било заградено с триметрова ограда, по която тече ток, така наречения “кльон”. От едната страна граница, от другата ограда. Можеш да излизаш извън оградата само през светлата част от деня. Нещо като концлагер с облекчен режим. До 1990 година жената не е напускала селото. Сега разказва пред група хора, повечето от които не познава:

“Много лошо се живееше тогава. После махнаха "кльона", но пак беше лошо. След това, като тръгна наркотика, стана много добре. Сина си направи апартамент в Благоевград, купи си два камиона, сега ке купува трети...”

След година на тези хора (и на още милиони като тях) предстои да станат граждани на Европейския съюз. Какви ще са последиците за тях от това? Какви ще са последиците  от това за самия Европейски съюз? Това са въпросите, които трябва да си задаваме, като същински Некрасовци, в продължение цяла година, изправени пред главния му вход. И ако не намерим отговора, ще ги задаваме и през следващата.

А причините да бъде освободен толкова бързо британския гражданин ги знае всеки. Те са две. Първата е силния външен натиск, на който е била подложена полицията. Втората и по-важна е, че похитителите явно не са били хора на някой, от чиито прякор полицията се разтреперва. Действували са от свое име.

Жална им майка на такива.