| |
В зала 2 на НДК
снощи имаше любопитно тържество. Децата от драгалевското училище
„Васил Левски”, което скоро навърши 175 години, изнесоха забавна
програма. Между песните и детските модни дефилета Дани Чакалова
представи книгата на Ървин Т. Сандерс
„Село на Балканите”, преведена
от нея. Благодарение на нейното търчане, контактуване с много
хора и фактори, тази книга е факт. След много години забвение.
Искрено съжалявам,
че познавам Дани едва от няколко години и съм благодарна за
прекрасното й приятелство. Дани е съхранила чертите на онези
смятани за изчезнали по тези земи хора с възрожденски дух и
позитивна енергия. Тя е севернячка, заселила се в Драгалевци в
началото на 40-те години, опознала шопите, изучила перфектно
диалекта и характера на тези хора, за да напише преди няколко
години прекрасната книга „Шопски летопис”. Казвам това като
човек, който не си пада по краеведчески описания, местен
патриотизъм и умилни битови сцени. За мен нейната книга ми
разказа повече за хумора и мъдростта шопите от Елин Пелин и
другите класици от Шоплука. Написана е на местния диалект, който
според Дани вече много малко хора говорят и разбират. Книгата
излиза в скромен тираж през 2000, второто и третото издание са
съответно през 2001 и 2002. Издателите, всъщност самоотвержени
интелектуалци (в същинския смисъл на понятието) се надяват да
съберат пари за четвърто издание. Тази книга, съдържаща
разказите от първо лице на неколцина мъже и жени от Драгалевци,
трябва да бъде прочетена от повече хора. „Гении на оцеляването”,
така нарича своите герои Дани.
Дани Чакалова и
покойният й съпруг Гочо Чакалов, автор на един от
англо-българските речници, на книгата „Офицер за свръзка” и др.,
заслужат отделен разказ.
На нека се върнем
на повода.
„Село на
Балканите” е издадена за първи път в Бостън през 1949 и едва
сега благодарение на безкористната работа на Дани Чакалова тя
вижда бял свят.
Кой е американецът
Ървин Т. Сандерс? Пристига в края на 20-те години на миналия век
като млад учител в Американския колеж в Симеоново, учреден още
преди Освобождението на България. Освен преподавател той се
заема със социологическо изследване, като избира драгалевчани
като обект на своята научна работа. След 1944 неговата дейност е
прекъсната, той идва още веднъж в България през 1945, за да
актуализира проучения материал. В 1946 защитава блестящо
докторската си дисертация в САЩ. Като професор по социология в
Бостънския университет публикува труда си под формата на
монография. До края на живота си проф. Сандерс е един от
най-тачените социолози на САЩ, чиято кариера започва в България,
в село Драгалевци.
За читателите на
„Още инфо” публикуваме предговора на Ървин Т. Сандерс към
изданието. Но още по-добре е да се прочете цялото изследване,
илюстрирано с оригинални авторски снимки от онова време. Един
отминал свят, видян с очите не просто на учения, но и на човека,
обикнал българите от този край и изучил езика и диалекта им, за
да общува с тях. Успял да съхрани черно-белите им дни като
моментални снимки на границата на една епоха, която ни е
отдалечила от цивилизования свят.
След два дни ние
отново ще бъдем признати официално за европейци. По ирония на
съдбата тази чест се падна на политици, чиято сто и кусур
годишна партия носи главната вина за откъсването ни от Европа.
За жалост уроците на историята се преподават от силните на деня.
Затова книги като тази имат и по-особен смисъл в съхраняването
на паметта на истинските събития. Това са съдбите на хората, на
отделните индивиди, на техните семейства, приятели, неприятели
на едно определено място в конкретна година и дори ден.
|
Предговор към книгата „Село на Балканите”
Континентът Европа, представен във вестникарски
заглавия, новинарски блокове и бюлетини, е Европа,
която ние, американците, познаваме твърде добре.
Това е регион на бързо придвижващи се армии, на
защитни чадъри от самолети и на опожарена от
стълкновения земя. Въздухът й е изпълнен с
пропаганден шум, споделяни с шепот интриги и писъци
на умиращи от глад деца. Това е онази Европа на
олюляващи се диктатори и на техните жертви,
изнервени да дочакат деня на своето освобождение.
Има
обаче и една друга Европа, чиито основи са положени
далече в миналото от хора, обработващи своята обична
земя. Това е район с мирни реки, по които се носят
натоварени с плодове и зърно шлепове, земя, в която
всяка година се завръщат семейства щъркели от
Египет, точно както са го правили преди хиляда
години, за да свият гнезда в едни и същи закътани
места. Именно тази Европа опознах и обикнах, каквато
я видях, отразена в живота на едно село, сгушено по
склоновете на една българска планина, в сянката на
старинен манастир от ХІІ век.
Никое
село не може да се смята характерно за цял район, но
правдивият разказ за всекидневието на това село на
Балканския полуостров през 30-те години наистина
разкрива нещо значително по-дълбоко, отколкото някое
живописно или ефектно описание. Този разказ стига до
дърветата, от които селските стопани в продължение
на десетки поколения са изграждали живота си в
Европа. От него проличава освен това както
устойчивостта, така и слабостта или силата на една
селска общност, където промените се дължат не
толкова на насилие, колкото представляват последица
от бавните, но неизбежни процеси на времето. Тека е
челядта на баба Драгана, живяла в годините преди
Първата световна война и прекарала дните си в
търпелив труд по ритъм, продиктуван от годишните
времена. Този образ на Европа ми се стори тогава
постоянна и непроменяща се величина.
Но в
момента на Балканите наблюдаваме сблъсъка на една
неустоима сила с един неподвижен обект – като и
двете страни са подвластни на промени, произтичащи
от това стълкновение. Комунизмът с неговата
динамична борба за надмощие, със съзнанието за
някаква мисия и нетърпението да реформира се е
впуснал в атака срещу селската маса от кореняци на
Балканите, а това е маса, която дотогава е давала
предпочитание на традицията пред науката и е
поставяла от време оно патриархалния начин на живот
пред онова, което ние като съвременни граждани сме
избрали да наричаме ефективен жизнен стандарт. В
описаното тук село Драгалевци именно тази борба е
във фокуса на вниманието. Тя разбулва образа на
онази селска маса планински жители, чиито корени се
крепят на частната собственост върху дом и ниви;
тежкият труд на хората от това село от войната насам
разкрива и някои характерни черти на силите,
ангажирани в борбата за живот.
Симпатиите ми не клонят към никоя от крайните сили –
нито към революционно настроените в момента, нито
към преданите поддръжници на миналото, а по-скоро се
насочват към милионите мъже и жени и дори към
невръстните деца, пред които в наше време е щракнал
капанът и те са жертви на това стълкновение; това са
хора, чието единствено желание е да им се усмихне
късметът да изкарват насъщния си хляб, да получат
възможност да се смеят, да се обичат, а вечерно
време да склопват очи, без да ги тормози мисълта
какво ще ги очаква, когато се събудят на другия ден.
декември 1948
Ървин Т. Сандерс |
|
