Накъде върви светът!? Накъде върви светът…Открай време хората си служат с тези думи, за да дадат израз на съвършено различни –често диаметрално противоположни! – оценки за хода на човешкото развитие, но едва ли някога са очаквали сериозен отговор. Неслучайно този въпрос толкова рядко завършва с обикновен въпросителен знак. В него винаги са вплетени нюанси: недоумение (?...), скепсис (?!), възторг (?!!), отвращение (!?!)…Истината е, че конкретните отговори не само са невъзможни, но в края на ХХ век вече са и нежелани – хората, които се мъчат да ги изчоплят от загадката на битието, отдавна не са на почит. Защо? Не е ли това върховна несправедливост спрямо тия неспокойни и всеотдайни умове?

Идеята, че светът върви нанякъде, принадлежи на немеца Хегел. В основата й залегнала собствената му надменност и жажда да поучава. Тя била подкрепена от учението на Чарлз Дарвин, който нагледно посочил откъде е произлязъл светът и по-специално човекът. Щом е тръгнал, значи върви нанякъде. Но накъде все пак? Почти до средата на ХІХ век сред образованите люде царяло съгласие, че светът, общо взето, се движи напред по пътя на прогреса. Само разни мрачни клерикали си позволявали да се съмняват. Много скоро обаче този път се разклонил и най-добрите синове на човечеството отново започнали да си блъскат умовете. А сега накъде?

Въз основа на своята богата ерудиция, частични наблюдения върху живота на низшите класи и абстрактни умозаключения един космат мъж, Карл Маркс, се опитал да задоволи общественото любопитство.

- Натам! – изръмжал той и посочил наляво.

- По-натам! – казал друг мъж, само че плешив като ряпа, сочейки по-наляво.

- Още по натам! – казал трети, с големи мустаци, сочейки още по-наляво.

Най-наляво обаче имало само блата и всички, които доверчиво следвали указаната посока, затънали и се удавили.

Похищението на Европа, Тициан

Слава богу, не всички вървели наляво. Макар че и това криело известни рискове. Тук си казал думата друг самороден гений – Адолф Хитлер.

- Не натам! – провикнал се той, сочейки надясно с пръст, който обикновено завирал и на едно друго място. – Насам, народе! Насам!

И народът, нали е народ, юрнал се надясно. И там, разбира се, не го чакало нищо от това, което си мислел, че го чака. Макар че ако разсъдим трезво, никъде не било казано, че светът непременно отива към по-добро. Накъдето го поведеш – натам отива, излиза от тия безценни исторически уроци.

Натам, па насам – та под кривата круша, ще каже софийският шоп. У шопа, макар и прост, има мъдрост. Той е по своему постмодерен – не тачи авторитета, презира йерархията, гаври се с политическите идеали от всякаква боя. Живее в периферията на големия град и се храни от нуждите и излишъците му. Шопът пръв се научил да слага кисело зеле в пластмасов бидон, присмивайки се на традицията, и по този начин, без да разбира, е създал първата инсталация в България. Така че може да му се вярва. Неговото непоклатимо убеждение е, че каквото и да прави, където и да се скита, човек рано или късно свършва под кривата круша. Дали пък това не е някаква метафора за дървото, на което се е обесил Юда?

Както и да е. Докато хората в Европа продължавали да спорят кой накъде отива, надясно или наляво, други хора били убедени, че светът може и би следвало да има само една разумна посока – посоката на въртене на Земята. Следвайки инстинкта си на заселници, те вървели упорито все на Запад, докато най-сетне се озовали накрая на света преди всички останали. Така поне изглеждало. (Американците не вярват, че Земята е кръгла, макар че избягват да го признават публично. Все извъртат, като се възползват от неудобството на останалите да ги попитат директно какво мислят по въпроса.) Според тях светът вече е приключил дългото си пътешествие. Той свършва там, докъдето са стигнали самите те, и повече няма накъде да се мърда – това е, както твърдят, краят на историята. Finita la comedia! Но това е и предимството да бъдеш на подходящото място в подходящия момент!

И ако днес попиташ някой американец:

- Ей, американец, накъде си се запътил?

Той ще ти отговори небрежно, намествайки периферията на каубойската си шапка с два пръста:

- Връщам се оттам, където ти отиваш.

Ще плюне в краката ти и ще отмине. А ти ще се засрамиш.

НАКЪДЕ ОТИВА ЕВРОПА?

Европа, няма съмнение, иска да стигне Америка. Това е отколешна мечта на европееца, макар да не си го признава, тъй като американецът избягва да се произнася относно кръглостта на Земята. Ала вместо да пътува на Запад, с всички произтичащи от това рискове, Европа се мъчи да надхитри географията и търси някакъв митичен Трети път, който да я отведе в Обетованата земя. Хем по-пряко, хем по-гладко!

Европеецът е от стара коза яре.

„Третият път” се казва и книгата на Тони Гидънс, симпатичния главен редактор на лявото списание New Statesman, където е изложена доктрината на новите социалдемократи. Маршрутът изглежда обещаващ, ала още никой не го е изминал докрай, за да кажем докъде води и да го нанесем на картата с чиста съвест. Дано не се окаже мираж като прословутия Северен път, търсен безуспешно от мореплавателите в продължение на столетия. В крайна сметка не е тайна (освен за някои от нас), че до Америка може да се стигне и по обратния път. Т. е. ако вървим на Изток. За тази цел човек трябва да има маоистка закалка, добита в някой реномиран парижки университет. Да е упорит и готов на лишения. Пътят се вие през живописни местности като Балканите, Кавказ, Кашмир, Тибет, Северна Корея и други възлови туристически обекти, включени в пътеводителя на Амнести Интернешънъл. Днешният европеец обаче е по-скоро мекушав, отколкото авантюрист.

НАКЪДЕ ОТИВА БЪЛГАРИЯ?

България се стреми към Европа – това го знаят и малките деца. Тук се крие известна тавтология, защото по принцип българинът обича да повтаря, че винаги е бил в Европа.

Тогава накъде си поел, о, неразумни юроде?

Има Източна и Западна Европа – това доскоро го знаеха и малките деца. В речниците обаче под „европеец” се мъдри дефиницията „жител на Западна Европа”, както сензационно се разкри напоследък. Значи следва чистосърдечно да се признае, че България се е упътила към Западна Европа. В което няма нищо лошо, разбира се, дори напротив…

Обаче следва да се запитаме:

Ако Европа отива в Америка, какво ще завари България, пристигайки в Европа? Тук спонтанно изниква образът на пустата гара от разказа на Йордан Радичков „Париж има почивен ден”. Само че в още по-зловещ вариант: „Париж е закрит” или „Париж се премести в щата Тексас – този път завинаги”. Значи какво излиза: докато ние сме бягали към Европа, Европа е бягала от нас?...

Струва си да се замислим.

Европа още дири Третия път и в това е нашият шанс. Да прецапаме набързо океана като гигантска жаба, преследваща тлъста муха, и да се приземим в центъра на Манхатън. Америка не може да ни избяга, защото вярва, че е стигнала до края на света.

НАКЪДЕ ОТИВАМ АЗ?

Този въпрос следва логиката  на тема за юношеско есе от конкурса на Академия „Балънтайнс” – въпреки това аз си го задавам и дори правя опит да си отговоря с риск да изпадна в безплодна риторика. Всъщност няма да скрия, че това е най-трудният от всички въпроси досега, сигурно защото ме засяга най-пряко. Дали е най-важният – това, виж, не знам; лично за мен обаче без него останалите три губят смисъла си.

Моята лодка засега плува по реката, наречена български език. Понякога се носи по течението, понякога върви обратно, понякога засяда или се върти на място в капана на някой водовъртеж. Докога обаче? От година на година реката става все по-тясна и по-плитка, а рибата е на привършване. Реката се използва главно за промишлени нужди, изхвърлят вътре всякакви гадости от свинефермите по брега – вече не става дори за напояване. Няма радост за душата. Ако продължава все така, ще взема да се спусна надолу по течението и да се влея в световния океан.

Обаче с тая малка лодка как ще стигна Америка?

За целта човек трябва да познава теченията. Те са като реки, които текат под повърхността на водата. Навремето, преди пет хиляди години, викингите са достигнали до Америка с едни нищо и никакви черупки, уповавайки се само на подводните течения. Но има различни течения. Някои от тях само минават покрай

бреговете на Америка, облизват я, тъй да се каже, без да я достигат. Ако попаднеш в такъв поток, ще преминеш  бавно по цялото Източно крайбрежие – един подир другпред погледа ти ще се изнижат тържествено Маями, Филаделфия, Ню Йорк, Бостън, а после с плавен, широк завой ще се завърнеш обратно там, откъдето си тръгнал – пред устието на малката река. По това време, ако не й мине котка път, България вече ще е в Европа, а Европа – в Америка. Бреговете на реката ще са пусти, обрасли с тръстика и върба. Мръсотията ще е изтекла в световния океан. Ще има много риба. Ще ми се прииска отново да потегля нагоре. * От сборника есета "Спътник на радикалния мислител"