1. Под властта на прастария инстинкт той я повали на леглото. Безкрайният копнеж на едно човешко тяло за друго. Прекрасното продължение на любовта, без което тя  не може да живее. Трескаво започна да се  съблича. Тя отчаяно разкопчаваше роклята си. По-късно я погледна с почуда и си помисли: “Колко е променена, и някак…. стара”

Тя го докосна по косата и си каза:

“Странно, лицето му е толкова сериозно и прилича на възрастен”. 

“Трябва да тръгвам” – надигна се той с въздишка.

Беше празник, който щяха да прекарат със семействата си.

Не знаеха, че безумецът Ерос ги беше обладал за първи път. Светлият и страховит бог на любовта, пред когото  хората помъдряват и  падат на колене. Най-красивата  им  измислица.

2.

Тази сутрин съседката се обади по телефона. Лоша новина. Сестра й, която живееше в далечен град беше получила удар и я бяха закарали спешно  в болницата.

“Лекарят каза, че може да не изкара до довечера. Моля, елате веднага” – неспокойно и беше казала тя. 

Явно се боеше от излишни неприятности. Не беше длъжна да се грижи за чужд човек.

Остра болка и жал я пронизаха. Бедната, бедната и самотна сестра. Без деца, цял живот вдовица. Но как да иде точно днес на празника, в непроходимите снежни пътища. А пък ако се случи лошото…. Да не е при нея в последният й час! Това я ужаси. Не знаеше какво да прави.

Празничната вечер настъпи и взе вместо нея тежкото решение.

3.

Вървеше под студеният вятър по пустата  улица. Пред него се появи силует на жена. Наближи и тя видя добрите, непознати очи. Неволно му се усмихна. Неволно и той й се усмихна. Тя забави крачка, той също. Гледаха се безмълвно, с усмивка. Бавно, много бавно, сякаш без да искат, се разминаха. Грешка, може би, но волята не беше тяхна.

Всъщност и двамата бързаха за вкъщи, за празника.

4.

Нищо не нарушаваше покоя на дивата пустош. Дори и горските твари се бяха скрили от жестокият студ. Стоманеното  небе потъмня и ледено покри могъщите черни клони.

Извисяваше се вечно над дните и планината. И Времето искаше да победи. Без усилие бе преминавал  векове през четири от проявленията му. Спокойно, като че ли с усмивка, гледаше създанията, които понякога пъплеха под короната му, прегръщаха стволът и лягаха в сянката, говореха и се смееха.

Хиляда пъти беше посрещал днешният празник, още хиляда пъти ще го посрещне.

5.

Самолетите летяха, влаковете и колите бавно напредваха в преспите, джунглите шумяха в тропическият вятър, океанът мудно се вълнуваше, осветен от сивото слънце.

Деца се раждаха, хора умираха, животът продължаваше.

Някои знаеха това, други – не, но денят беше необикновен. Ден на любовта, на смирението, на тихата и добра тишина.

Беше Празник.