Този текст може да ви се стори малко необичаен, директен и без добре познатите ви феноменологични дърдорения. Но е хубаво да бъде прочетен, защото оттук насетне именно гореказаните благоприлични бръщолевения могат да бъдат пагубни и за начините, по които ще крета държавата, и за всеки отделно взет човек, самоопределящ се като българин.

По-паметливите ми сънародници от средното поколение няма начин да не си спомнят датата 14 март 1955 г. За останалите ще припомня, че на този ден във Варшава бе подписан Договорът за дружба, сътрудничество и взаимопомощ между 8 (осем) братски държави. (В това число и Албания.)

Първо:

Всесветската радост е запечатана на целулоидни ленти, вестникарски клишета и грамофонни плочи. Целите - "... укрепване на икономическите и културните връзки, без да се нарушават суверенитетът и независимостта на договарящите държави и спазвайки принципите на взаимно уважение и ненамеса във вътрешните работи". Ярко доказателство за несъстоятелността на цитирания документ е нахлуването само след година на съветски войски на територията на Унгария. Да, ама химна на Варшавския договор го помнят 90% от възрастното поколение на България. И как го пеехме! Ама нямало кой да ни предупреди за последиците? Глупости... Напротив.

Второ:

През цялата 1969 г. целокупното българско множество се готвеше със сълзи на очи и радост в сърцата да празнува 100-годишнината от рождението на Владимир Улянов-Ленин. Това трябваше да се случи на 22 април 1970 г. Какъв всенароден възторг бликаше отвсякъде! Нямаше селско читалище, което да не овеси байрак, портрет и да не организира викторина под наслов: ... абе, нещо за Ленин. Що награди се дадоха, що цветя се похабиха, що паметник се направи. Титанът на литературното бездарие в България - Георги Караславов, даже сътвори и пиеса. Тя се казваше: "Ленин влезе в нашия дом". Изключителна тъпня. Наградиха я обаче. После я провъзгласиха за класика. Днес никой не я помни, а който е писал дитирамби за нея, прави "Размисли и страсти" в една кабеларка. Горкият човечец. И пак радост и пак... Абе, не е за припомняне подобен акт на загуба на националното ни достойнство. И естетическо също. Но нейсе, запуши я - както е писал Щастливеца.

Трето:

За да ни върнат в лоното на правилния, но пролетарски национализъм, десетилетие по-късно се реши да се стъкми световно честване на 1300-годишнината от създаването на българската държава. По този повод днес още се търкаля името на ошишкавелия актьор Стойко Пеев. И на купища други недоразумения в духовната сфера. Истинското лице на всенародната спонтанност тогава е днешната руина паметник в двора на НДК. Пък и самият т.нар. дворец. Само като комичен супер фарс трябва да се припомни, че за кулминацията на тържествата от цигански птицепродавци Министерството на културата в лицето на главния секретар бе закупило 2600 гълъба. 1300 да литнат, а другите - за всеки случай. Главният посочен секретар на това министерство влезе в затвора по-подир. Но кел файда, би казал Меди Доганов. Важното е всенародната радост да бъде канализирана дори в полет. Важното е да се правим на щастливи, доволни и успели. А това, уважаеми читатели, си е чиста проба комплекс, който се изражда във всенародна парвенющина. Прощавайте за откровението. Този синдром е описан още в пиесата "Криворазбрана цивилизация", ама кой да чете? Кой да обяснява? Не мислете, че и тогава нямаше "обяснители". Те са си същите: Левчев, Цанев, Йорданов и... Валери Петров. Простете просташката рима. Както тогава, така и днес няма нито един български мъж, който да се изправи и да рече, че подлизурковщината и балкантуристките веселби са признак на ниско самочувствие. Че както и днес, и тогава бяхме бедни и безрадостни. Че както днес българинът чака да отиде за повече пари в странство, то и тогава се бягаше с подкупи, за да се трудиш в Коми и джамахирии. Че както и днес, и тогава ни управляваха същите фармасони с нежни имена, познати от вече споменатите целулоидни ленти, клишета печатарски и грамофонни плочи. Какво, не вярвате ли?

Четвърто:

Нека прескочим доста години и да си припомним един изключително смехотворен случай от най-най-новото ни битие. 29 октомври 2006 г. Току-що е приключил балотажът на президентските избори. Победителят е ясен от месеци. Съпругата му същата. И отново там, пред мастодонта на архитектурното скудоумие в София, група щастливи цигани (не онези от едноименния комшийски филм) се опитват да играят хоро. Спонтанна национална радост един вид. А по екраните на телевизорите ни една захлипваща от възхита журналистка реди ванилени фрази като онези от осемдесетте години на миналия век. Просто и ние, цял народ, да се разплачем от щастие. И на какво отгоре? Каква е реалната заслуга на Георги Първанов, та да го възнаградим и с радостта си?

Нелицеприятни мисли

Пиша всичко това с една тревога, уплах и потрес от събитията, които ни очакват в близките тридесетина дни. Всенародни веселия, хора и ръченици, танцови сюити, оратории и оди, възгласи и лозунги, панделки и фльонги. И естествено много захарен памук и греяно вино ще ни влязат в къщите. В живота. И на какво отгоре? Тежък, но лесен въпрос. Всичко, което се прави у нас, е по една и съща схема.

Бутафория на съществуването ни. Нашият съзнателно лицемерен и безотговорно прекален оптимизъм. Чисто нашенският непукизъм и самооблащаване. С робската ни психология. С романтичната ни пошлост. Празненствата по повод приемането ни в ЕС не се различават по същество от вечно ремонтиращите се шосета в столицата ни. Мъждукащият електрически ток в провинцията, продаван от нефелни приватизатори. Липсата на животоспасяващи лекарства за раково болните. И само за тях ли? Привидното европейско училищно възпитание и всекидневните изблици на насилие в класните стаи. И, разбира се, ежеседмичните разстрели на т. нар. знакови фигури от кадифения подземен свят. Може ли една държава да планира празненства по какъвто и да е повод, когато знае, че само след дни ще започне неистово повишение на цените. И то не защото сме членове на ЕС, а защото знайни и незнайни "знакови фигури", оправдавайки се именно с този факт, ще надуят стойностите на предлаганите от тях стоки. А кои са продавачите?

Старата нова олигархия, отмъкнала преди десетина години финансовия ресурс на страната. А след тях се нареждат естествено братовчеди, зетьове, сватове и прочее ненаситна гмеж. Българинът е финансов кретен. На онзи, комуто е предоставена фискалната възможност да оперира със средства, обаче не му е обяснено, че това не може да се случи за една вечер и посредством един пълнител от АК-М или тротилова пресовка с приличен КПД.

Под сурдинка

И все в този ред на мисли си спомням как преди време, когато вече си събувахме галошите пред портите на Европа, възрастен баща приканваше якия си син да насече дърва за печката, на която се грееше цялото семейство. Лонгурът се чешеше по корема, плюеше през зъби сутрешната бира и броейки цепениците, които майка му беше изтимарила, отрони мъдро. Като държавник: "Тате, европейците дърва не цепят!"

Тогава наистина се замислих - лете ли е, или е събота следобед. И прочее кои сме, откъде идем и накъде отиваме? И отговорите бяха нерадостни. А на онзи нашенски европеец - Андрешко, аз не искам да се осланям. Той няма да се зарадва и на собствения си новороден син. Само ще се напие, ще се сбие и ще повърне после върху новите си калеври китайска направа.