|
|
|
Една октомврийска вечер телефонът ми зазвъня.
Първо беше позвъняване от Москва, по-късно от Рим: току що
убили Анна. Нещастен ден за човечеството. Нещастен ден за
Русия. Нещастен ден за Чечения. Нещастен ден за всички ни, и
за мен, нейния приятел. Сигурно това е бил хубав ден за
Владимир Путин, когото Жак Ширак наскоро тайно награди с
висшата степен на Почетния легион.
Анна Политковска беше изключителен човек и притежаваше
невероятна физическа и духовна смелост. И като всички
героични личности тя беше |
 |
поразително скромна и имаше нестандартно чувство за хумор.
Уверена походка, ангелско лице, сияещ поглед зад огромните
очила, смях, който предразполага. Тя беше загубила сметката на
пътуванията си от Москва до Грозни (повече от 50), където
отиваше въпреки заплахите и инсценираните разстрели, които й се
бяха случвали там. Искаше да разкаже за всички ужаси, които не
преставаше да разкрива в тази кавказка война. Противопоставяше
се смело на Кремъл, но безразличието на западните политици я
смайваше и ужасяваше. Тя не взимаше ничия страна освен страната
на истината. Изпитваше естествен ужас от жестокостите, без
значение кой беше техен извършител.
С
прямотата си, която не правеше компромиси за никого, тя спечели
симпатиите на жителите на Чечения. Участваше в преговорите с
тези, които бяха взели заложници в московски театър, но я
изпревариха “специалните части” и използваха газ, който уби
нещастните зрители. През септември 2004 отново се опита да бъде
парламентьор в Беслан, но по време на полета от Москва до Ростов
в чая й сипаха отрова. И въпреки че
Анна така и не успя да се възстанови физически
след това отравяне,
тя
не обръщаше внимание нито на своята слабост, нито на заплахите.
Изпитващите носталгия към КГБ шефове на министерствата по
сигурността и отбраната предизвикваха в нея крайна ненавист.
Думата я обяви за “враг №1”. С трогателна усмивка ми призна, че
знае какво я очаква. И какво направи? Всевъзможни фондации й
предлагаха да работи на Запад, но тя винаги отказваше. Упорито
се опитваше “да спаси честта на Русия”. Мъченичеството на
Чечения беше открита рана, заразна язва, отрицание на всичко,
което в продължение на три века беше величието на руската
култура, на нейните поети и писатели. Тя беше руска гражданка и
се чувстваше отговорна за всички престъпления, който бяха
извършвани от нейно име.
Четиридесет дни по-късно – колкото продължава православният
траур, когато шепата приятели на Анна запалиха свещи в нейна
памет, изглеждаше, че за всички останали тя е изчезнала, била е
изличена от паметта им. Убийците, заснети от наблюдателна камера
по време на убийството, просто се бяха изпарили. Празнодумните и
противоречиви слухове само помогнаха убийството на Анна да бъде
вписано в дългия и от ден на ден все по-дълъг списък на
неразкритите престъпления. Журналисти, банкери, политици и
просто неизвестни
хора загиват от куршумите на наемни убийци
и
тяхната смърт се вписва в картината на ежедневния бит на Москва,
Петербург и цялата свята Рус на Путин, който много учтиво заяви,
че неговата разстреляна сънародничка е имала “незначително
влияние”. Още щом ковчегът беше зарит, нашият любим юнак изпъчи
гръд и започна да показва мускули. Убитата, която толкова години
не допускаха до ефир и не публикуваха в големите вестници,
трябваше да свидетелства от онзи свят, където вече не може да я
достигне дългата ръка на Кремъл. Световното обществено мнение,
което не се отличава с добра памет, изглежда се примири с
позицията на нефтения цар и се обърна към други проблеми.
Минаха още 10 дни и бавната агония на Александър Литвиненко в
лондонската болница припомни на медиите за известната
журналистка на “Новая газета”. Бившият служител на спецслужбите,
който в две книги описа машинациите на ръководството на Лубянка,
включително на Путин, издирваше убийците на Политковска и
разследваше взривовете, очевидно извършени от хора на силовите
структури (тези московски атентати с 300 жертви бяха оправдание
за започването на втората чеченска война). Литвиненко си беше
спечелил смъртоносната доза отрова от руските служби, които още
от времето на Сталин и Андропов са специализирани в приготвянето
на такива ароматни коктейли. Без да подозираш, ти ги поглъщаш, а
след това бавно умираш в страшни мъки. Анна, която вече беше
стояла до смъртното ложе на един от своите твърде любопитни
колеги, подозираше, че убийците умело са приготвили такава доза
отрова, че
смъртта да идва постепенно в невъобразимо
страдание.
Агонията трябва да продължава толкова време, колкото е нужно на
болката, пълзяща по тъканите и нервите, да предаде на всички
познати и непознати: това е цената, която ще платите за
навлизането в територията на властта. Който има уши, да слуша.
Както ми казваше самата Анна, нагледната терапия действа много
по-ефективно от всяко предупреждение.
Защо
беше толкова смела? Защо се изправяше срещу най-голямата
заплаха? От гордост:
“Отказвам
да се крия и да чакам в кухнята по-добри времена”. От безкрайно
благородство. В последната си статия, части от която се откриха
в компютъра й и бяха публикувани след смъртта й, пише: “Взех
обмислено решение да не се отвличам от тези примамки, които
стоят на избрания от мен път: отравянето в самолета до Беслан,
арестите, изпратените по пощата или интернет заплахи, заканите
за разправа. Всичко това не ме вълнува. Главното е да правя
това, което смятам за най-важно. Да пиша за живота, всеки ден да
приемам в редакцията тези, които вече не знаят къде да отидат
със своята мъка. Чиновниците ги препращат по инстанциите, защото
техните случаи не се вписват в идеологическата концепция на
Кремъл дотолкова, че историите на тези нещастници не могат да
бъдат публикувани и единствено могат да бъда отпечатани в нашата
Новая газета.”
И
все пак зад професионалната дейност на забележителната с
безкрайната си честност журналистка, която довеждаше до крайност
своята представа за дълг и излизаше от рамките на занаята си, аз
виждам и нещо друго. В точността на погледа и в хирургическата
акуратност на стила се провижда една млада сестра на Чехов,
подобно на когото тя се наслаждаваше на самия процес на
писането. В Северен Кавказ Анна откри нещо повече от обичайните
бедствия, случващи се във всяка колониална война: “Тук е бил
създаден свят на пълна военна ирационалност и дори ако войната
утре приключи, той ще продължи да съществува. Каквото и да
твърдят лекарите, невропатолозите, психиатрите за
неограничеността на нашите способности, всеки човек има граница
на душевната си съпротива, след която започва пропаст и тя не е
непременно смърт. Има и по-лоши случаи, когато човек може
напълно да се лиши от своя човешки облик като реакция на цялата
мерзост на живота. Никой не може да знае на какво ще е способен
на война. ”
Анна
ми казваше: не става дума за безкрайните нещастия на чеченците,
става дума за нас, руснаците, и за вас, европейците –
проспериращи, но слепи. Жестокостта, която не познава милост, е
рак, чиито метастази – корупция, произвол, варварщина – са
стигнали Москва, Санкт Петербург и далечната, влачеща жалко
съществувание руска провинция.
Моята страна не е някаква африканска или латиноамериканска
диктатура, тя е постоянен член на Съвета за сигурност, втора
ядрена държава на планетата, продаваща колосални количества
оръжие, производител на огромни обеми газ и нефт. Господарите на
Кремъл имат невероятна възможност да причиняват вреда и се
ползват от нея без срам и угризения на съвестта. Страданията на
чеченците са само първата стъпка и един пример за способностите
им. Видях как се стопяват нашите неголеми свободи,
как авторитаризмът задушава раждащото се
обществено мнение
и
оставяше страната под властта на престъпна и бюрократична
анархия, в която конфликтите на интереси се разрешаваха с
куршуми или в най-добрия случай с необоснована присъда. Спомнете
си Ходорковски.
Мисля, че силата на Анна, тайната на нейната устойчивост беше в
това, че тя не криеше нито пред себе си, нито пред другите
своята крайна уязвимост. Тя чувстваше своята уязвимост, но
знаеше, че светът е не по-малко смъртен от нея, но много
по-подъл. Анна-Касандра беше видяла в чеченската война бездната,
в която пропада руското общество. Когато цензурата се настанява
в душата на всеки човек, гражданинът се връща към дългата
традиция на подчинението, а държавните лидери отново придобиват
голяма свобода на действие – без контрол в страната и с
незначителен контрол от снизходителната международна общност.
Анна предчувстваше не само своята скорошна смърт, тя анализираше
безкрайната опасност, когато нашето съществувание попада в
зависимост от добрата воля или злите намерения на политиците,
които в Москва олицетворяват цялата власт.
Може
би Анна Политковска загина напразно? Анна подаде сигнал за
тревога, който трябваше да бъде разпознат от демократичния свят
и той да реагира. Тези, които в Западна Европа взимат
политическите решения, решиха да подкрепят егоизма на Владимир
Владимирович. Този бивш офицер от КГБ се представя за “чиста
проба демократ”, както го нарече Шрьодер, бившият канцлер на
Германия и сегашен служител на Газпром. От своя страна френският
президент явно никак не съжалява, че е окачил най-висшата
награда на Републиката на гърдите на Путин. Нито един от тях,
както и нито един от другите подобни на тях, не прочете поне
нещо написано от Анна Политковска, стреснат от това, че със
смъртта си тя разкри зловеща истина.
Загина напразно? Загина заради нас. Заради нас, хората на Запад,
които се оказахме неспособни нито да я прочетем, нито да я
защитим. “Напразното”, заради което Анна даде живота си, сме
ние. Чувствителна към страданията на угнетените, неподкупна,
равнодушна към нашите предложения, Анна беше и остава пътеводна
светлина. Над всички ужаси, пари и кариери – стремеж към
истината на всяка цена.
Когато през пролетта на миналата година се срещнахме за последен
път, Анна ми каза:
“Ако
ме убият, не се мъчи да гадаеш, виновният за смъртта ми е в
Кремъл”. На 23 ноември 2006 Александър Литвиненко с последното
си дихание произнесе: “Мръсниците ме спипаха, но не могат
всички”. Това зависи от нас.
Публикацията подготви
Борислав Скочев |
